То

изглеждаше съвсем истинско… и собственият му ужас също изглеждаше истински.

Една пиявица хлътна под ризата и се лепна за гърдите му. Докато трескаво бъхтеше с юмрук и гледаше как по плата се разлива кърваво петно, друга кацна на дясното му око. Патрик стисна клепачи, но това не помогна; в мимолетно жарко избухване хоботчето прониза кожата и засмука очната течност. Той усети как окото му хлътва и пак закрещя. Друга пиявица нахлу в зиналата му уста и се срасна с езика.

Всичко ставаше почти без болка.

Залитайки, размахвайки ръце, Патрик се запрепъва по пътеката към разбитите коли. Паразитите го облепваха отвсякъде. Някои се пресищаха и избухваха като балони; при това най-едрите опръскваха Патрик с почти четвърт литър от собствената му топла кръв. Пиявицата в устата бавно се издуваше и той разчекна челюстите си до предел, защото в главата му бе останала само една свързана мисъл — че тя не бива да се пръсне там; не бива, не бива.

Ала стана точно това. Патрик избълва чудовищна струя кръв, размесена с парчета от плътта на паразита. Продължавайки да крещи, той рухна на каменистата земя и почна да се премята. Постепенно собственият му глас ставаше все по-далечен и глух.

Малко преди да загуби съзнание, той видя как иззад последната смачкана кола излиза някаква смътна фигура. Отначало Патрик помисли, че това е човек, може би Манди Фейзио и сега всичко ще бъде наред. Но когато фигурата наближи, той видя, че лицето й се изменя и тече като разтопен восък. Понякога започваше да се втвърдява, заприличваше на нещо — или някой — сетне пак се разливаше, сякаш не можеше да реши в кого или в какво иска да се превърне.

— Здравей и сбогом — изрече бълбукащ глас откъм разплутото лице и Патрик отново се помъчи да закрещи. Не искаше да умира; като единствена „истинска“ личност не биваше да умира. Ако умреше, заедно с него щяха да умрат и всички други.

Човекоподобната фигура сграбчи Патрик за облепените с пиявици ръце и го повлече към Пущинака. Все още закачена за врата му, окървавената брезентова торба подскачаше край него. Патрик направи последен опит да изкрещи и загуби съзнание.

Свести се само веднъж — когато в някакъв мрачен, вонящ, подгизнал ад, където не грееше нито лъч светлина, То започна да се храни.

6.

Отначало Бевърли не беше наясно какво вижда и какво се е случило… разбираше само, че изведнъж Патрик Хокстетър е почнал да се върти и подскача с писъци. Тя се надигна боязливо, стиснала в едната си ръка прашката, в другата две стоманени сачми. Чуваше как Патрик се тътри слепешком по пътеката, продължавайки да крещи като луд. В този момент Бевърли изглеждаше истинска прекрасна жена, в каквато щеше да се превърне след време и ако Бен Ханском можеше да я види, сърцето му едва ли би издържало на удара.

Стоеше изправена и се вглеждаше напред с широко разтворени очи, а от двете страни на леко наклонената й глава висяха плитки, вързани с кадифени панделки, които бе купила от магазинчето на Далия за десет цента. Позата й беше изпълнена с върховно напрежение и съсредоточеност; в нея имаше нещо котешко, хищно. Полуизвърнала тяло подир Патрик, тя бе прехвърлила тежестта върху левия си крак и изпод обтегнатите избелели шорти се подаваха крайчетата на жълти памучни гащички. Дългите мускулести бедра бяха красиви въпреки многобройните драскотини, синини и петна от кал.

Това е номер. Видял те е и знае, че няма шанс да те надбяга, затова се мъчи да те подмами на открито. Не излизай, Беви!

Но друга част от съзнанието й твърдеше, че в ония крясъци имаше твърде много страх и болка. Съжаляваше, че не е успяла да види по-ясно какво се бе случило — ако изобщо имаше нещо за виждане — с Патрик. Но още повече съжаляваше, че не е пристигнала в Пущинака по друг път, та да се размине с цялата смахната история.

Писъците на Патрик секнаха. След миг до Бевърли долетя друг глас — но знаеше, че трябва да й се е счуло. Защото чу татко си да казва: „Здравей и сбогом.“ А днес баща й даже не беше в Дери — още в осем сутринта бе потеглил за Брунсуик. Двамата с Джо Тамърли щяха да ремонтират някакъв Шевролет. Тя тръсна глава, сякаш искаше да проясни мислите си. Гласът не се обади повече. Явно бе плод на въображението й.

Тя закрачи през храстите към пътеката, готова да побегне още щом зърне Патрик да тича насреща. Спусъкът на реакциите й бе станал тънък и чувствителен като котешки мустак. Сведе поглед към пътеката и очите й се разшириха. Долу имаше кръв. Локви кръв.

Фалшива кръв, настоя здравият разум. При Далия можеш да си купиш цяло шишенце за четиридесет и девет цента. Пази се, Беви!

Тя коленичи и бързо докосна кръвта с пръсти. Вдигна ръка пред очите си. Не беше фалшива кръв.

Нещо я жегна в лявата ръка, точно под лакътя. Бевърли завъртя глава и отначало помисли, че вижда някакъв репей. Не… не беше репей. Репеите не лазят и не пърхат. Нещото беше живо. След миг осъзна, че то я хапе. Перна го с длан и то се пръсна сред кървав фонтан. Тя отстъпи крачка назад, готова да изпищи след като всичко бе приключило… но видя, че още не е свършено. Безформената глава продължаваше да виси на хоботчето, впито в нейната плът.

С дрезгав вик на погнуса и страх, тя дръпна главата и видя как хоботчето се изтръгва от ръката й като мъничък окървавен кинжал. Сега разбираше откъде е кръвта по пътеката, да, отлично разбираше и погледът й се стрелна към хладилника.

Вратата отново се бе захлопнала, но множество паразити бяха останали навън и сега лазеха тромаво по ръждиво-белия емайл. Пред очите на Бевърли един от тях разпери като муха ципестите си криле и забръмча насреща.

Без да мисли какво върши, тя зареди в прашката едното стоманено топче и обтегна ластиците. Едновременно с плавното напрежение на мускулите видя как от дупката на ръката й бликва нова струйка кръв. Прицели се инстинктивно и разтвори пръсти.

Мамка му! Неточно! — помисли тя още щом ластикът изплющя и стоманената сачма полетя като лъскава искрица в навъсения следобед. По-късно щеше да разкаже на Неудачниците как от самото начало е знаела, че няма да улучи, също както опитният играч на боулинг усеща погрешния удар в мига, когато топката напуска ръката му. Но сетне видя сачмата да се отклонява. Всичко стана за част от секундата, ала бе видяла съвършено ясно: топчето кривна. Заби се в летящата твар и я направи на пихтия. По пътеката с трополене се поръси дъжд от жълтеникави капки.

Отначало Бевърли отстъпи бавно с изкривено от ужас пепеляво лице, върху което тъмнееха огромните очи и разтрепераните устни. Погледът й бе прикован към захвърления хладилник, очаквайки да види дали няма да я надуши още някоя от гадините. Но паразитите само лазеха тромаво напред-назад като вцепенени от студ есенни мухи.

Сетне тя се обърна и побягна.

Черна паническа вълна заливаше мислите й, ала Бевърли не се предаде докрай. Стискаше прашката в лявата си ръка и от време на време се озърташе през рамо. По пътеката и листата на околните храсти лъщяха капки кръв, като че бягащият Патрик се бе люшкал насам-натам.

Бевърли пак изскочи край разнебитените коли. Отпред ново, по-голямо кърваво петно бавно попиваше в каменистата почва. Сред белезникавия прах се тъмнееха разровени ивици. Сякаш тук се бе разиграла борба. От това място започваха две плитки успоредни бразди, на около седемдесет сантиметра една от друга.

Задъхана, Бевърли спря. Погледна ръката си и с облекчение откри, че кървенето най-после отслабва, макар че беше оплескана чак до китката. Сега в раната прииждаше неясна, тръпнеща болка. Случвало й се бе да усеща нещо подобно около час след посещение при зъболекаря, когато действието на упойката почваше да отминава.

Пак се озърна през рамо, не видя нищо и се загледа в двете бразди, водещи от бунището и изоставените коли към центъра на Пущинака.

Ония твари са били в хладилника. Облепили са го… да точно така, виж само колко кръв е изтекла. Добрал се е дотук, после (здравей и сбогом) е станало още нещо. Какво?