То

Ужасно се боеше, че знае. Пиявиците бяха част от То и бяха подкарали Патрик към другата част, също както касапинът подкарва обезумяло от ужас биче към скотобойната.

Бягай оттук! Бягай, Беви!

Но вместо това тя тръгна по браздите в пръстта, стискайки прашката с потни пръсти.

Поне доведи другите!

Ще ги доведа… след малко.

Вървеше подир браздите, а теренът се спускаше надолу и ставаше все по-влажен. Следата отново навлезе в гъсталака. Нейде гръмко избръмча цикада и пак настана тишина. По окървавената й ръка кацаха комари. Тя ги пропъждаше. Зъбите й се впиваха в долната устна.

Отпред се валяше нещо. Бевърли вдигна предмета и го огледа. Беше грубо изработено портмоне, каквито правят децата в час по трудово обучение. Личеше, че майсторът не е бил много сръчен; широкият найлонов шев вече се развлачваше и отделението за банкноти зееше като беззъба уста. В другото отделение лежеше монета от четвърт долар. Освен нея в портмонето имаше само библиотечна карта на името на Патрик Хокстетър. Бевърли захвърли всичко и избърса пръсти в шортите си.

Двадесет метра по-нататък намери гуменка. Гъстите храсти вече закриваха браздите, но и без да е следотърсач, човек лесно можеше да забележи кървавите петна по листата.

Дирята продължаваше надолу по стръмен склон. На едно място Бевърли се подхлъзна, претъркаля се и хлътна в трънака. По бедрата й изникнаха нови кървави драскотини. Дишаше бързо, мократа й коса лепнеше по черепа. Кървавите петна водеха към една от тесните пътечки из Пущинака. Наблизо ромолеше Кендъскиг.

На пътеката се търкаляше другата гуменка на Патрик с окървавена връзка.

С готова за стрелба прашка в ръцете, Бевърли наближи реката. Отпред отново се появиха двете бразди. Сега бяха по-плитки — защото е останал без гуменки, помисли тя.

Отмина последния завой и излезе пред реката. Браздите се спускаха по брега и водеха към един от бетонните цилиндри, където се спотайваха помпите. Там дирята свършваше. Железният капак на цилиндъра беше леко отместен.

Докато стоеше на стръмното и гледаше натам, отдолу внезапно долетя чудовищен гърлен кикот.

Това бе последната капка. Надвисналата паника я обгърна. Бевърли се завъртя и хукна към поляната с къщичката, закривайки с окървавена ръка лицето си от ударите на жилавите вейки.

Понякога и аз се тревожа, татко, объркано мислеше тя. Понякога МНОГО се тревожа.

7.

Четири часа по-късно всички Неудачници с изключение на Еди клечаха в храстите близо до мястото, откъдето Бевърли бе наблюдавала тайно как Патрик Хокстетър отваря хладилника. В небето над тях тъмнееха буреносни облаци и из въздуха отново се носеше мирис на дъжд. Бил стискаше края на дълго въже за простиране. Обединявайки финансовите си възможности, шестимата бяха успели да купят въжето и превързочен пакет за Бевърли. Бил грижливо бе прикрепил върху раната марлен тампон.

— К-кажи на въ-въ-вашите, че си се о-ххо-драскала к-като си карала ле-ххе-етни к-кънки — посъветва я той.

— Леле, кънките ми! — сепна се Бевърли. Изобщо бе забравила за тях.

— Там са — посочи Бен.

Кънките наистина се търкаляха наблизо и тя изтича да ги вземе преди Бен, Бил или някой от другите да прояви инициатива. Сега си спомняше, че ги бе метнала настрани, преди да се изпишка. Не искаше момчетата да отиват натам.

Бил лично бе вързал края на въжето за дръжката на хладилника, макар че се приближиха всички накуп, готови да хукнат при първия знак за опасност. Бев бе предложила да върне прашката на Бил; той настоя да остане у нея. Пътеката пред хладилника беше опръскана с кръв, но от паразитите нямаше никаква следа. Навярно бяха отлетели.

— Можем да доведем шефа Бортън, и мистър Нел, и още сто ченгета, обаче все тая — мрачно каза Стан Юрис.

— Ами да. Нищо няма да видят — потвърди Ричи. — Как е ръката, Бев?

— Боли. — Тя помълча, прехвърляйки поглед от Бил към Ричи и пак към Бил. — Мама и татко ще видят ли дупката от хобота на оная гадина?

— Н-не ми се въ-въ-вярва — каза Бил. — Гхо-о-твете с-се да бъ-бъ-бягате. Ще г-го за-а-вържа.

Бавно и предпазливо, като сапьор, който работи със заредена бомба, той преметна въжето през ръждивата хромирана дръжка на хладилника. Върза го на панделка, после отстъпи назад.

Когато се отдалечиха, той огледа останалите и се усмихна с треперещи устни.

— Уффф! Д-добре, че свъ-ъ-ърши.

Приклекнаха на безопасно разстояние от хладилника (поне така се надяваха) и Бил още веднъж заръча да се приготвят за бягство. Над главите им изтрещя гръмотевица и всички подскочиха. Посипаха се първите редки дъждовни капки.

Бил опъна въжето с всичка сила. Възелът се развърза, но преди това все пак успя да дръпне вратата. Отвътре се изсипа лавина от оранжеви помпони и Стан Юрис изстена болезнено. Другите само зяпаха като хипнотизирани.

Дъждът заваля по-силно. Докато вратата бавно се отваряше докрай, гръмотевиците плющяха над главите им и децата неволно се свиваха, а наоколо играеха пурпурно-синкавите отблясъци на мълнии. Ричи видя пръв и изпищя като ударен. Бен нададе вик, пълен с ужас и гняв. Останалите мълчаха.

От вътрешната страна на вратата беше изписано със засъхваща кръв:

Сред поройния дъжд се посипа градушка. Бурният вятър люшкаше напред-назад вратата на хладилника и кървавите букви започваха да се разливат зловещо като заглавие от плакат за филм на ужасите.

Бев разбра, че Бил се е изправил едва когато го видя да крачи по пътеката към хладилника. Той размахваше юмруци. Ризата му бе залепнала за гърба, по лицето му се стичаха дъждовни струи.

— Н-ние ще т-те у-хху-бием! — изкрещя Бил.

Гръмотевиците трещяха и тътнеха. Мълниите избухваха толкова наблизо, че Бев усещаше мириса им. Нейде в гората с трясък рухна дърво.

— Бил, върни се! — викна Ричи. — Върни се, човече!

Той опита да се надигне, но Бен го дръпна обратно.

 — Ти уби брат ми Джордж! Кучи син! Копеле! Курвар! Покажи се сега! Покажи се де!

Градушката блъскаше с ядна сила, удряше ги жестоко въпреки надвисналите храсти. Бевърли вдигна ръце да закрие лицето си. Забеляза по мокрите бузи на Бен алени белези.

— Бил, върни се! — отчаяно изкрещя тя, ала нова гръмотевица заглуши вика й; грохотът се търкулна из Пущинака под ниските черни облаци.

 — Излез де, дай да те видим, педераст гаден!

Бил яростно разрита камарата помпони пред хладилника. После се завъртя и тръгна обратно с клюмнала глава. Той сякаш не усещаше градушката, която вече бе отрупала земята като подранил сняг.

Слепешком нагази в храсталака и ако Стан не го бе хванал за ръката, щеше да продължи през тръните. Плачеше.

— Няма нищо, Бил — рече Бен и неловко го прегърна през рамото.

— Да — потвърди Ричи. — Не се тревожи. Няма да ни хване шубето. — Той огледа другите с безумно втренчени очи сред мокрото лице. — Някой тук да се е шубелдисал, а?

Всички поклатиха глави.

Бил вдигна очи и избърса сълзите си. Всички бяха мокри до кости и приличаха на невръстни кученца, току-що измъкнати от реката.

— Зна-хха-аете ли, Т-т-то с-се стъ-стъ-страхува от нас, — каза той. — У-хху-сещам го. Бог ми е сви-