ххи-идетел, усещам го.
Бев тъжно кимна.
— Мисля, че си прав.
— П-п-помогнете ми — изхълца Бил. — Мо-ххо-оля ви. П-п-помогнете ми.
— Ще ти помогнем — каза Бевърли и го прегърна.
Не бе и подозирала колко е слаб, колко лесно може да го обгърне с ръце. Усещаше как сърцето му подскача под ризата; усещаше го до своето. Помисли, че никога през живота си не е докосвала нещо толкова нежно и могъщо.
Ричи метна ръце през раменете им и отпусна глава върху рамото на Бев. Бен стори същото от другата страна. Стан Юрис прегърна Ричи и Бен. Майк се поколеба, после обви с една ръка талията на Бевърли, а с другата стисна треперещото рамо на Бил. Стояха прегърнати, а поройният дъжд се превърна във водопад — сякаш вече нямаше въздух, а само вода. Из небето пробягваха мълнии, тътнеха гръмотевици. Никой не проговаряше. Бевърли бе стиснала клепачи до болка. Стояха под дъжда плътно един до друг, прегръщаха се и слушаха как капките шумолят в листата. Това си спомняше най-добре: шума на дъжда, споделеното мълчание и смътната скръб, че сега Еди не е до тях. Помнеше всичко това.
И още — помнеше колко млада и силна се чувствуваше.
Осемнадесета глава
Прашката
1.
— Е, Камара — казва Ричи, — дойде и твоят ред. Нашата червенокоса приятелка си изпуши цигарите и е на път да довърши моите. Съвсем окъсняхме.
Бен хвърля поглед към стенния часовник. Да, късно е — наближава полунощ.
Но това, разбира се, е шега и то не особено забавна; остава само един разказ, поне той не се сеща за друг, и този последен разказ е за сребърните топчета — как ги отляха в работилницата на Дзак Денброу вечерта на 23 юли и как ги употребиха два дни по-късно.
— Аз също си имам белези — казва той. — Помните ли?
Бевърли и Еди поклащат глави; Бил и Ричи кимат. Майк седи мълчаливо и само напрегнатият поглед оживява морното му лице.
Бен става, разкопчава ризата си и я разтваря широко. Върху корема му има стар белег във формата на буква Н. Линиите са разкривени — някога коремът е бил доста по-едър — но все пак общите очертания си личат.
Дълбокият белег, започващ от напречната чертичка на буквата, е много по-ясен. Прилича на усукано бяло въже с отрязана примка.
Бевърли вдига длан пред устата си.
— Върколакът! В онази къща! О, Господи!
И тя стреснато се обръща към прозорците, сякаш очаква да види в мрака зад тях стаено чудовище.
— Точно така — казва Бен. — И искате ли да чуете нещо смешно? Преди два дни този белег го нямаше. Визитната картичка на Хенри си беше на място; знам, защото я показах на един приятел, казва се Рики Лий и е барман в Хемингфорд Хоум. Но този… — Той се разсмива мрачно и почва да закопчава ризата си. — Този се появи току-що. Като белезите по дланите ни.
— Да — казва Майк, когато Бен привършва със закопчаването. — Върколакът. Тогава То ни се яви като върколак.
— Защото така г-го беше видял Р-р-ричи предния пъ-пъ-път — прошепва Бил. — Нали?
— Да — потвърждава Майк.
— Бяхме близо, нали? — бавно изрича Бевърли и в гласа й звучи тиха почуда. — Толкова близо, че можехме взаимно да четем мислите си.
— Без малко онзи рошав симпатяга да си направи жартиери от карантията ти, Бен — обажда се Ричи и този път не се усмихва. Той побутва нагоре счупените си очила. Зад тях лицето му изглежда пребледняло, изпито и призрачно.
— Бил те отърва — рязко казва Еди. — Знам, Бев спаси всички ни, но ако не беше ти, Бил…
— Да — подкрепя го Бен. — Ти ме спаси, Шеф Бил. Спукана ми беше работата без теб.
Бил махва с ръка към празния стол.
— Стан Юрис ми помогна. И си плати скъпо. Може би умря заради това.
Бен Ханском поклаща глава.
— Не говори така, Бил.
— Т-така е. Ако ми-ххи-ислиш, ч-че си виновен, значи и аз съм ви-виновен, и всички о-ххо-станали, защото продължихме. Даже след Патрик и онзи надпис на хлади-ди-дилника. Сигурно в-вината е най-вече моя, защото
— Да те обичат? — тихо подсказва Бевърли.
— Да. Разбира се. Но не мисля, ч-ч-че някой е ви-ххи-иновен, Бен. Просто т-т-такъв си беше Стан.
— Не е имал сили да го приеме — казва Еди. Мисли си как мистър Кийн му разкри истината, но въпреки всичко той не можа да се откаже от лекарството. Навярно имаше сили да се откаже от навика да боледува; друго не можеше да отхвърли — навика да
— Велик беше през онзи ден — казва Бен. — Стан и неговите птици.
Всички се позасмиват тихичко и поглеждат стола, където би трябвало да седи Стан в един праведен и благоразумен свят, в който добрите винаги побеждават.
— Спомняш ли си, Ричи, веднъж ти му каза, че според слуховете бил претрепал Христос, а Стан отвърна без да му мигне окото: „Не съм аз, трябва да е бил баща ми“.
— Спомням си — отговаря Ричи с едва доловим глас. Той вади от задния си джоб кърпичка, сваля очилата и ги избърсва. После пак си слага очилата, прибира кърпичката и добавя, без да откъсва поглед от ръцете си: — Защо не вземеш просто да ни разкажеш, Бен?
— Боли те, нали?
— Да. — Гласът на Ричи е толкова дрезгав, че едва се разбира какво казва. — Как иначе. Боли ме.
Бен оглежда всички и кимва.
— Добре тогава. Още един разказ преди полунощ. Колкото да поддържаме темпото. На Бил и Ричи им хрумна за сребърните куршуми…
— Не — възразява Ричи. — Бил го измисли пръв и отначало много се плашеше.
— П-п-просто се тре-ххе-вожех дали…
— Всъщност няма значение — казва Бен. — През онзи юли тримата дълго киснахме в библиотеката. Мъчехме се да разберем как се отливат сребърни куршуми. Аз имах сребро — четири сребърни долара, наследство от баща ми. После Бил взе да се тревожи какво ще правим, ако пищовът се пръсне докато някакво чудовище посяга да ни спипа за гушите. Накрая видяхме колко майсторски стреля Бевърли с прашката и решихме вместо куршуми да направим топчета. Изяснихме всичко и се събрахме у Бил. И ти беше там, Еди…
— Казах на майка си, че ще играем „Монопол“ — уточнява Еди. — Ръката ме болеше жестоко, но тя ме остави да вървя пеша. Толкова беше сърдита. И всеки път, щом чуех някой да крачи зад мен, отскачах и се озъртах да видя дали не е Бауърс. А от всяко движение ме болеше още повече.
Бил се усмихва.
— И всъщност нищо не правехме, само стояхме и гледахме как Бен отлива топчетата. Мисля, че той
