То

— Сърцето ми — каза тя и положи дланта му върху лявата си гръд. Той усети стремителните удари под тази мека, еластична, влудяваща плът.

— С-с-сърцето ти…

— Сърцето ми.

Без да прекъсват целувката, двамата се хвърлиха на леглото облечени. Ръката й се пъхна под ризата му, отново изскочи навън. Тя плъзна пръст по копчетата, спря над колана, после същият пръст слезе още по- надолу и погали слабините му. Бил прекъсна целувката и се отдръпна от нея.

— Бил?

— Т-трябва да спрем за ми-ххи-инутка — каза той. — Инак ще се изпразня в па-хха-нталона к-като ученик.

Тя се разсмя тихичко и го огледа.

— Това ли било? Или вече дойдоха колебанията?

— Дойдоха — кимна Бил. — Ви-ххи-инаги се колебая.

— А аз не — каза тя. — Мразя го.

Той я погледна и усмивката му помръкна.

— До тази вечер не осъзнавах докрай как стоят нещата — продължи тя. — О, сигурно отдавна съм знаела нейде дълбоко в душата си. Омъжих се за него защото… навярно защото баща ми вечно се тревожеше за мен. Каквото и да правех, колкото и да се стараех, той продължаваше да се тревожи. Сигурно подсъзнателно съм разбирала, че той би харесал Том. Защото Том също се тревожеше. Много се тревожеше. А докато някой се тревожеше за мен, щях да бъда в безопасност. Нещо повече. Щях да бъда реална. — Тя го изгледа замислено. Изпод раздърпаната й блуза надничаше ивица от корема. Обзе го желание да целуне тази бяла кожа. — Но нямаше нищо реално. Всичко беше кошмар. Животът с Том беше като връщане към кошмара. Как може човек да постъпва така, Бил? Как може доброволно да се завръща в кошмара?

— Се-ххе-ещам се с-само за е-ххе-дна п-п-причина: за да н-намери с-с-своето „аз“.

— Кошмарът е тук — каза Бев. — Кошмарът е Дери. В сравнение с тукашния ужас Том изглежда съвсем дребен. Сега го виждам по-ясно. Ненавиждам се за годините, прекарани с него… Ти не знаеш… какво ме е карал да върша… о, да, покорно вършех всичко, защото той се тревожеше за мен. Плачех… но понякога срамът става непоносим. Знаеш ли?

— Недей — тихо каза той и докосна ръката й. Тя се вкопчи в пръстите му. Очите й блестяха, но още не се отронваше нито сълза. — Всички м-могат да сга-хха-афят. Обаче животът не е их-их-изпит. П-просто живееш к-к-както можеш.

— Искам да кажа, че не изневерявам на Том, не си служа с теб, за да му отмъстя или нещо подобно. За мен това ще е нещо… истинско, естествено и нежно. Но не искам да ти причиня болка, Бил. Или да те подмамя в нещо, за което сетне ще съжаляваш.

Той се замисли дълбоко и сериозно. Но странната скоропоговорка — троши стобора и тъй нататък — отново се завъртя в кръг и прогони мислите. Тежък ден бяха преживели. От обаждането на Майк и срещата в „Ориенталски нефрит“ сякаш бяха минали векове. Толкова разкази бе побрало това време. Толкова спомени — като снимки от албума на Джордж.

— П-п-приятелите не се мамят — каза той и се приведе над нея. Устните им се срещнаха и той започна да разкопчава блузата на Бевърли. Тя плъзна по врата му, с другата дръпна ципа на панталона си и го смъкна надолу. За миг ръката му докосна топлия й корем, после гащичките й плъзнаха по бедрата с тих шепот; а сетне Бил се надигна и тя го насочи към целта.

Когато проникна в нея, тя леко изви гръбнак срещу напора на члена и промълви:

— Бъди ми приятел… обичам те, Бил.

— И аз те обичам — отвърна той и се усмихна, притиснал лице към голото й рамо.

Започнаха плавно и той усети как по кожата му избива пот, докато Бевърли ускоряваше ритъма под него. Съзнанието му потъваше, приковаваше се единствено към плътта помежду им. Порите й бавно се разтваряха, пръскайки нежен мускусен аромат.

Бевърли усети наближаващия екстаз. Стремеше се към него, напрягаше се за него, не се съмняваше нито за миг, че ще дойде. Внезапно тялото й се разтресе и литна нагоре — не към оргазъм, а към някакъв връх далече над онова, което бе изживявала с Том или другите двама любовници преди него. Осъзна, че това няма да бъде просто удоволствие, а взрив на ядрена ракета. Обзе я лек страх… но тялото й отново подхвана ритъма. Усети как цялата дължина на Бил се напряга в нея, как цялото му тяло се вкаменява като онова вътре, и в този момент достигна върха — не, започна да достига върха на някакво невъобразимо удоволствие, граничещо със страданието; то бликаше на вълни от неподозирани до днес шлюзове и тя захапа рамото на Бил, за да заглуши вика си.

— О, Боже мой — изстена Бил и сякаш заплака, макар че нито тогава, нито после тя не успя да разбере дали наистина е било така. Той се отдръпна и Бевърли помисли, че ще се изплъзне от нея — опита да се подготви за този миг, който винаги й носеше мимолетно, необяснимо чувство на загуба и пустота, като човешка следа на безлюден плаж — но той отново нахлу напред. И стана нещо, което не бе подозирала, че може да й се случи — мигновено я разтърси втори оргазъм, а сетне прозорците на паметта зейнаха широко и тя видя птици, хиляди птици да кацат по всеки покрив, по всяка жица и пощенска кутия в Дери, пролетни птици в бледото априлско небе, и имаше болка примесена с удоволствие — ала някак слаба и ниска, както е ниско бледото пролетно небе. Неясна болка, примесена с неясно удоволствие и чувство на преодоляване. Течеше й кръв… и тя… и тя…

— С всички вас? — възкликна тя изведнъж и очите й се разшириха от смайване.

Той пак се отдръпна и този път наистина я напусна, но тя почти не го усети сред потресението на внезапното разкритие.

— Какво? Бевърли? Д-добре ли…

 — С всички вас? Любила съм се с всички вас?

Видя как по лицето му се изписва изумление, как челюстта му провисва… и изведнъж проблесва разбиране. Ала откровението не идваше от нея — разбра това въпреки собствения си смут. Бил откриваше истината сам.

— Ние…

— Бил? Какво беше? Как стана?

— Беше т-т-твоят начин да ни спасиш — каза той и очите му запламтяха толкова буйно, че я обзе страх. — Б-бевърли, н-не ра-хха-збираш ли? Това беше т-т-твоят начин да ни спасиш! Ние всички… само че бяхме…

Изведнъж той млъкна стреснат и неуверен.

— Спомняш ли си останалото? — запита тя.

Той бавно поклати глава.

— Не в по-ххо-дробности. Но… — Погледна я и тя разбра, че е изплашен до смърт. — Всичко се с-с- свежда дотам, че разкрихме спасителния път чрез ко-ко-копнежа. А не съм с- сигурен… Бевърли, не съм сигурен, че можем да го повторим като възрастни.

Няколко секунди тя го гледа мълчаливо, после седна на ръба на леглото и почти без да усеща какво прави, започна да се съблича. Имаше красиво, гладко тяло и извивката на гръбнака й едва се очерта в сумрака, докато се привеждаше да свали найлоновите три-четвърти чорапи. Косата й се разстилаше по рамото като ръжен сноп. Бил помисли, че не след дълго отново ще я пожелае и чувството за вина отново се завърна, потискано само от още по-виновната утеха, че Одра е нейде отвъд океана. Пуснете още една монета в музикалния автомат, помисли той. Песента се нарича „Щом не знае, не изпитва болка“. Ала все пак боли, боли някъде. Може би в пространството между хората.

Бевърли се изправи и дръпна завивките.

— Ела. Трябва да поспим. Изтощени сме и двамата.

— До-о-бре.

Знаеше, че тя е права, денят ги бе изтощил до предел. Сега искаше само да заспи… но не сам, не тази нощ. Последните остатъци от потресението изчезваха — може би прекалено бързо, но нямаше сили да