То

— Ако е влязла в бамбука, лесно ще й открием следата — говореше Бълвоча.

— Те играят по тия места — отвърна Хенри. Гласът му трепереше, думите излитаха с пъхтене, като че насила. — Тъй разправя Талиендо Църното. И когато се бихме с камъни, пак оттук идваха.

— Ъхъ, играят си на престрелка и тем подобни — потвърди Бълвоча.

Изведнъж тежки стъпки затътнаха право над главите им; покритият с чимове капак затрепера нагоре- надолу. По вирнатото лице на Бевърли се посипа прах. Един или двама, а може би и тримата стояха над къщичката. Болезнен спазъм стегна корема й; тя захапа юмрук, за да не изкрещи. Бен я прихвана с едрата си длан и притисна лицето й към рамото си, докато гледаше нагоре, очаквайки да разбере дали ще се досетят… или вече са разбрали и само си играят с жертвите.

— Имали си скривалище — продължаваше Хенри. — Пак от Църното го разбрах. Къщичка на дърво или нещо от тоя сорт. Разправяли, че било техен клуб.

— Който има клуб, скоро ще е труп — каза Виктор. Бълвоча се разкиска гръмогласно като хиена.

Туп, туп, туп над главите им. Сега капакът поддаде още малко. Сигурно щяха да забележат; обикновената почва просто не пружинира толкова силно.

— Дайте да огледаме край реката — каза Хенри. — Бас държа, че е слязла натам.

— Окей — съгласи се Виктор.

Туп, туп. Отиваха си. Бев процеди през зъби тиха въздишка на облекчение… и в този миг Хенри нареди:

— Бълвоч, ти оставаш тук да пазиш пътеката.

— Добре — каза Бълвоча и закрачи напред-назад. Ту се отдалечаваше от капака, ту пак се връщаше отгоре. Над двамата продължаваха да се сипят прах и бучици пръст. Те се спогледаха с обтегнати, мръсни лица. Бев осъзна, че сега къщичката мирише не само на пушек — наоколо тегнеше и прогнила, влажна воня на боклук. Това е от мене, унило помисли тя. Но въпреки вонята се вкопчи още по- здраво в Бен. Туловището му изведнъж й се стори невероятно желано, безкрайно утешително и тя се радваше, че има толкова много за прегръщане. Началото на лятната ваканция го бе заварило като жалък изплашен шишко, ала сега той бе станал нещо повече; беше се променил заедно с другите Неудачници. Ако Бълвоча ги откриеше в къщичката, Бен можеше да му поднесе твърде неприятна изненада.

— Който има клуб, скоро ще е труп — промърмори Бълвоча и се изкиска. Смехът му беше гърлен и глух, като смях на трол. — Който има клуб, скоро ще е труп. Ама че го рече. Голям майтап.

Бевърли усети, че гърдите на Бен подскачат нагоре-надолу на резки тласъци; пресекливо поемаше въздух и тутакси го издишваше. В един панически миг помисли, че той се готви да заплаче, после се вгледа в лицето му и разбра, че се мъчи да удържи смеха. Просълзените му очи срещнаха нейния поглед и безумно се врътнаха настрани. В бледата светлина, прозираща през процепа край капака, Бевърли видя, че лицето му е тъмночервено от напъване.

— Който има клуб, става трупи-тупи-туп — повтори Бълвоча и тежко седна точно насред капака.

Този път покривът се разтресе още по-страшно и Бевърли чу откъм едната подпора глухо, зловещо скррръъъц. Капакът беше предвиден да издържи тежестта на прикритието от чимове… но сега към тях се прибавяха осемдесетте килограма на Бълвоча.

Ако не си тръгне скоро, ще ми се приземи право в скута, помисли Бевърли и изведнъж я прихвана истерията на Бен. Смехът се мъчеше да избие от гърдите й с мъчителни, парещи напъни. Представи си как открехва прозорчето, протяга ръка и жестоко ущипва задника на Бълвоча, който е седнал на припек и се кикоти без нищо да подозира. В последно отчаяно усилие да удържи смеха, тя притисна лице към гърдите на Бен.

— Шшшшшт — прошепна Бен. — За Бога, Бев…

Скрррръъъц. Още по-силно.

— Ще издържи ли? — едва чуто запита тя.

— Ако не пръдне, може и да издържи — отговори Бен и само след миг Бълвоча наистина пръдна — дълго и звучно соло на тромпет, което трая най-малко тридесет секунди. Двамата се вкопчиха един в друг, заглушавайки взаимно лудешкия си кикот. Бевърли усещаше ужасно главоболие и се запита дали няма да припадне.

После нейде отдалече Хенри повика Бълвоча.

— Какво? — изрева Бълвоча и скочи на крака с тежък тътен. Долу отново се посипа прах. — Какво, Хенри?

Хенри изкрещя някакъв отговор; Бевърли разбра само две думи: брега и храстите.

— Окей! — излая Бълвоча и стъпките му прекосиха капака за последен път. Отекна прощален тътен и в скута на Бевърли се отрони тресчица. Тя хвана късчето дърво и смаяно го огледа.

— Още пет минути — глухо прошепна Бен. — Само пет минути и всичко щеше да рухне.

— Чу ли го като пръдна? — запита Бевърли и пак се разкиска.

— Помислих, че е почнала Третата световна война — отвърна Бен и също се разсмя.

Трябваше да дадат воля на облекчението и те дълго се смяха като луди, опитвайки да не вдигат прекалено много шум.

Накрая, без сама да подозира какво ще изрече (и без никаква конкретна връзка с отчаяното положение), Бевърли каза:

— Благодаря ти за стихотворението, Бен.

Бен веднага спря да се смее и я огледа сериозно, почти боязливо. Извади от задния джоб зацапана кърпичка и бавно избърса лицето си.

— Стихотворение ли?

— Онова хайку. На пощенската картичка. Ти го изпрати, нали?

— Не — каза Бен. — Не съм ти пращал никакво хайку. Щото ако хлапе като мен — дебело хлапе като мен — направи такова нещо, момичето сигурно ще си падне от смях.

— Не се смях. Помислих, че е прекрасно.

— Аз не мога да напиша нищо прекрасно. Сигурно е Бил. Не съм аз.

— Бил ще пише — съгласи се тя. — Обаче никога няма да напише нещо толкова нежно. Ще ми услужиш ли с кърпичката?

Бен й я подаде и тя се помъчи да изчисти лицето си.

— Откъде разбра, че съм аз — запита той след дълго мълчание.

— Не знам — каза тя. — Просто разбрах.

Бен преглътна на сухо. Сведе глава и се втренчи в ръцете си.

— Не беше сериозно. Написах го просто така.

Бевърли го изгледа тъжно.

— Дано да лъжеш — прошепна тя. — Ако е истина, съвсем ще ми развалиш деня, а пък право да си кажа, той и бездруго не е много весел.

Бен продължи да се взира в ръцете си и най-сетне отвърна с едва доловим глас:

— Ами такова… обичам те, Бевърли, обаче не искам това да ни развали дружбата.

— Няма — обеща тя и го прегърна. — Сега се нуждая от всичката обич, която можеш да ми дадеш.

— Но най-много харесваш Бил.

— Може и да е тъй — съгласи се тя, — обаче това не е важно. Ако бяхме големи, сигурно щеше да има някакво значение. Но сега еднакво обичам всички ви. Вие сте единствените ми приятели. И аз те обичам, Бен.

— Благодаря ти — каза той. Помълча, напрегна се и успя да го изрече. Даже намери сили да я погледне в очите. — Аз написах стихотворението.

Дълго седяха в мълчание един до друг. Бевърли се чувствуваше в безопасност. Под закрила. Когато бяха толкова плътно притиснати, спомените за бащиното лице и ножа на Хенри изглеждаха бледи и далечни. Трудно бе да изрази с думи чувството за закрила и тя не се опита да го стори, макар че след години щеше да разбере откъде е извирала силата: намираше се в прегръдките на мъж, готов без колебание да загине заради нея. А сега просто знаеше истината — тя беше в излитащия от кожата му мирис на нещо безкрайно първобитно и собствените й жлези отвръщаха на този зов.