мисли за това. Реалността бавно отстъпваше място на съня и въпреки парещата вина той усещаше, че там ще е в безопасност. Можеше да се отпусне за малко, да поспи в прегръдките на Бевърли. Желаеше нейната топлина, нейната близост. Над топлината и близостта се разливаше ореолът на меко сексуално привличане, ала сега в това нямаше нищо лошо.
Той смъкна чорапите и ризата, после легна до Бевърли. Тя притисна към него топла гръд и дълги, прохладни бедра. Бил я прегърна, усещайки разликите — беше по-висока от Одра и малко по-пълна в бюста и ханша. Но допирът до нейното тяло го правеше щастлив.
Бевърли се размърда и притисна тяло към него — без плътско желание, просто диреше топлина (макар че с удоволствие усети как дори и насън членът му потрепва до бедрото й). Тя самата вече беше почти заспала. След толкова много години най-сетне я изпълваше истинско щастие. Разбираше го по горчивия привкус. Имаха само тази нощ и може би ранното утро. После щяха да слязат в каналите както някога и всеки щеше да срещне своето То. Кръгът щеше да се затвори още по-плътно и сегашният им живот щеше да се слее с детството; щяха да заприличат на същества, живеещи върху някаква безумна лента на Мьобиус.
Или пък щяха да загинат в дълбините.
Тя се обърна на другата страна. Бил протегна ръка над нея и нежно обгърна гръдта й. Чудесно бе да знае, че може да заспи, че няма защо да лежи будна и да се пита дали ръката няма изведнъж да я защипе жестоко.
Дрямката прииждаше и мислите й бавно се разпадаха. Както винаги, на границата на съня тя видя грейнали полски цветя — безброй цветя, люшнали пъстри главици под синьото небе. Видението избледня и тя усети, че пропада — като дете това чувство понякога я изтръгваше от съня обляна в пот, готова да изкрещи. На една лекция по психология в колежа бе узнала, че детските сънища за пропадане са често явление.
Но този път не се изтръгна от съня — усещаше топлата, ласкава ръка на Бил около гръдта си. Помисли си, че ако ще пропада, поне няма да е сама.
После тя стигна до дъното и побягна — какъвто и да беше сънят, не можеше да му се отрече, че е бърз. Гонеше съня, гонеше покоя, мълчанието или просто времето. Годините се носеха край нея. Годините летяха. Ако решиш да се обърнеш и да подгониш детството, трябва да бягаш тъй, че подметките ти да пламнат. Двадесет и девет години — тогава беше решила да си боядиса косата на ивици (
Тя тичаше в съня, гонеше дванадесетата си година, настигаше я, тичаше през булото на забравата, което То бе хвърлило над всички тях (усещаше го как нахлува в напрегнатите й дробове като студена мъгла), настигаше и единадесетата, тичаше, тичаше като луда, надбягваше се с дявола, и вече се озърташе, озърташе се
6.
Пущинакът / 12:40 ч.
през рамо да види дали няма да изскочат отнякъде, докато се спускаше по стръмния сипей. Но поне засега от врага нямаше и помен. С онзи ритник го беше „спукала по шевовете“, както казваше понякога баща й… и при мисълта за баща си тя усети как я облива нова вълна от безсилие и вина.
Надникна под паянтовия мост с надеждата да види отдолу Силвър, но Силвър бе изчезнал. Имаше само няколко пистолетчета — криеха ги тук, защото нямаше смисъл да ги прибират у дома. Тя изтича по пътеката, озърна се… и ето, горе на насипа като индиански стражи от приключенски филм стояха Бълвоча и Виктор, прегърнали Хенри през раменете. Хенри беше ужасно блед. Посочи я с пръст. Виктор и Бълвоча му помогнаха да стъпи на сипея. Изпод краката им се затъркаляха камъни и буци пръст.
Няколко секунди Бевърли ги гледа като хипнотизирана. После се завъртя и разплисквайки с гуменките си широки водни струи, прецапа плиткия поток, без да обръща внимание на камъните, които бяха наслагали тук под ръководството на Бен. Докато тичаше по пътеката, въздухът нахлуваше в гърлото й като нажежено желязо. Мускулите в краката й трепереха. Още малко. Къщичката. Стигнеше ли дотам, имаше надежда за спасение.
Тичаше по пътеката и ударите на вейките разпалваха още по-силно пожара по бузите й; едно клонче я шибна през окото и сълзите замъглиха всичко наоколо. Свърна надясно, провря се слепешком през плетеницата от храсти и изскочи на полянката. Капакът и прозорчето бяха широко разтворени; отдолу долиташе рокендрол. Чувайки нейното приближаване, Бен Ханском подаде глава. В едната си ръка държеше кутийка ментови бонбони, в другата книжка с комикси.
Вгледа се по-внимателно в Бев и зяпна от почуда. При други обстоятелства това би я разсмяло.
— По дяволите, Бев, какво…
Тя не си направи труда да отговори. Изотзад и то съвсем отблизо долиташе пращене на клони; отекна приглушена ругатня. Хенри, изглежда, се съвземаше. И тя просто се хвърли към квадратния отвор, развявайки дългата си коса, оплескана със съчки, листа и засъхнала мръсотия от пълзенето под камиона.
Бен я видя да връхлита като 101-ва въздушнодесантна дивизия и хлътна надолу също тъй бързо, както бе изникнал. Бевърли скочи и той я подхвана неловко.
— Затваряй всичко — изпъшка тя. — За Бога, Бен, побързай! Идват!
— Кои?
— Хенри и неговите приятели! Хенри е полудял, има нож…
Това бе достатъчно за Бен. Той захвърли бонбоните и книжката. С глухо пъхтене дръпна капака на място. Отгоре капакът беше покрит с чимове; лепилото продължаваше да ги държи отлично. Само два-три се бяха поразхлабили иначе всичко беше наред. Бевърли се надигна на пръсти и затвори прозорчето. Обгърна ги мрак.
Тя опипа наоколо, откри Бен и го прегърна с отчаяна сила. След кратко колебание той също я прегърна. Стояха на колене. С внезапен ужас Бевърли осъзна, че транзисторът на Ричи продължава да свири някъде в тъмното — Литъл Ричард пееше „Не е виновно момичето“.
— Бен… транзисторът… ще го чуят…
— Боже мой!
Месестото му бедро я блъсна и тя едва не се прекатури назад в мрака. Чу как транзисторът пада на пода. „Не е виновна тя задето мъжете спират и я зяпат“ — осведоми ги Литъл Ричард с обичайния си хрипкав ентусиазъм. „Не е виновна — потвърди съставът, — тя не е виновна!“ Сега и Бен се задъхваше. Двамата пъхтяха в тъмното като парни локомотиви. Внезапно нещо изхрущя… и настана тишина.
— Майната му — каза Бен. — Направо го смачках. На Ричи ще му призлее.
Той я потърси пипнешком из мрака. Бевърли усети как едната му ръка я докосва по гърдите и веднага отскача като опарена. Пресегна се, сграбчи го за ризата и го придърпа до себе си.
— Бевърли, какво…
— Шшшшшт!
Той млъкна. Седяха прегърнати и гледаха нагоре. Мракът не беше пълен; тънка ивица светлина подсказваше къде е единият край на капака, още три светли процепа очертаваха прозорчето. Един от трите беше толкова широк, че в къщичката проникваше диагонален слънчев лъч. Можеха само да се молят
Бевърли ги чу как приближават. Отначало не успя да различи отделните думи… после говорът се проясни. Тя отчаяно се вкопчи в Бен.
