То

— Момчетата щяха да идват насам — каза внезапно Бен. — Ами ако ония ги спипат?

Тя трепна и разбра, че е била на път да задреме. Спомни си, че Бил беше поканил Майк Хенлън да обядват заедно. Ричи беше отвел Стан да си направят сандвичи. А Еди бе обещал да донесе „Не се сърди човече“. Скоро щяха да пристигнат, без да подозират, че Хенри и приятелите му дебнат из Пущинака.

— Трябва да ги предупредим — каза Бевърли. — Хенри не гони само мене.

— Ако излезем и ония се върнат…

— Да, но ние поне знаем, че те са наоколо. Бил и момчетата не знаят. А Еди не може и да бяга с тая счупена ръка.

— Божичко — промърмори Бен. — Май ще трябва да рискуваме.

— Аха. — Тя преглътна и погледна часовника си. В сумрака не видя почти нищо, но предположи, че трябва да е малко след един. — Бен…

— Какво?

— Хенри наистина е полудял. Като онова момче от „Ученическа джунгла“. Канеше се да ме убие и другите двама щяха да му помогнат.

— А, не — възрази Бен. — Хенри е луд, ама не чак дотам. Той просто…

— Просто какво? — запита Бевърли. Спомни си Хенри и Патрик сред автомобилното гробище под палещите слънчеви лъчи. Безизразния поглед на Хенри.

Бен не отговори. Мислеше. Напоследък нещата се променяха, нали? Когато си отвътре, промените по- трудно се забелязват. За да ги видиш, трябва да отстъпиш назад… или поне да опиташ. Когато започна ваканцията, той се боеше от Хенри, но само защото Хенри беше силен и жесток — от ония побойници, които обичат да хванат някой първолак и да му разтриват ръката с пясък докато се разплаче. Нищо повече. А сетне Хенри се подписа на корема му. Още по-сетне дойде боят с камъни и тогава Хенри вече размахваше каменарски капсули. С такова нещо можеш да убиеш човек. Убиваш го като едното нищо. Хенри изглеждаше някак различен… едва ли не вездесъщ. Сякаш винаги трябваше да бъдат нащрек, готови за появата му, както изследователят в джунглите трябва да бъде нащрек за тигри и отровни змии. Но с това постепенно се свиква; толкова се свиква, че вече не виждаш нищо странно, приемаш го като част от живота. Само че Хенри наистина беше луд, нали? Да. Бен го знаеше още от първия ден на ваканцията, но съзнателно избягваше да мисли за това. Мисълта не беше от най-приятните. И изведнъж нова идея — напълно оформена и толкова силна, че граничеше с увереност — полъхна в главата му като мразовит октомврийски вятър. То си служи с Хенри. Може би и с другите, но ги владее чрез Хенри. И ако е така, тя навярно има право. Този път вече няма да има само разтриване с пясък, или щипане по врата в последния учебен час, докато мисис Дъглас чете от учебника, или блъскане в училищния двор, та да паднеш и да си обелиш коляното. Ако То си служи с него, Хенри непременно ще развърти ножа.

— Една стара дама ги видя, като се канеха да ме пребият — говореше Бевърли. — Хенри се нахвърли върху нея. Счупи й стопа.

Това разтревожи Бен повече от всичко друго. Като всички свои връстници, той инстинктивно разбираше, че децата живеят извън зрителното поле, а следователно и извън мислите на повечето възрастни. Когато някой възрастен крачи деловито по улицата, увлечен във възрастните си мисли за работа, срещи, нови коли и прочие възрастни работи, той изобщо не забелязва как наоколо децата играят на дама, престрелка, ритни-консерва, ринги-ринги-рае и криеница. Побойници като Хенри можеха безнаказано да тормозят другите деца, стига да не навлизаха в зрителното поле на големите. Най-много някой възрастен минувач да им подхвърли: „Престани веднага!“ или нещо от тоя сорт, а сетне да продължи деловито напред, без да поглежда дали побойникът наистина е престанал. Побойникът търпеливо изчакваше възрастният да изчезне зад ъгъла… и продължаваше прекъснатото дело. Възрастните сякаш си въобразяваха, че животът започва едва след като пораснеш метър и половина.

Щом Хенри бе нападнал старата дама, значи нарушаваше зрителното поле. И за Бен това бе най- сигурното доказателство, че наистина е полудял.

Бевърли разбра по лицето му, че най-сетне е повярвал и я обзе неописуемо облекчение. Не се налагаше да му разказва как мистър Рос спокойно сгъна вестника и се прибра. Можеше да го премълчи. Това беше прекалено страшно.

— Тръгваме към Канзас стрийт — каза Бен и рязко вдигна капака. — Бъди готова да бягаш.

Той подаде глава навън и се огледа. Над поляната царуваше тишина. Чуваше звънкия ромон на Кендъскиг, птичи песни, далечния тътен на дизелов локомотив в депото. Нямаше нищо друго и това го разтревожи. Би се чувствувал много по-спокоен, ако можеше да чуе как Хенри, Бълвоча и Виктор се провират с трясък и ругатни през гъстия храсталак край потока. Но не ги чуваше.

— Хайде — каза той и помогна на Бевърли да излезе. Тя също се огледа тревожно, като приглаждаше косата си назад и се мръщеше от неприятния, мазен допир.

Бен я хвана за ръката и двамата започнаха да се промъкват през храстите към Канзас стрийт.

— По добре да не излизаме на пътеката.

— Не — възрази тя, — трябва да бързаме.

Той кимна.

— Добре.

Излязоха на пътеката и побягнаха към Канзас стрийт. Веднъж тя се препъна в някакъв издаден камък и

7.

Дворът на Семинарията / 02:17 ч.

тежко рухна на тротоара под сребристите лунни лъчи. Глухо изпъшка и заедно със стона върху напукания бетон бликна струйка кръв. Под лунното сияние изглеждаше черна като кръвта на бръмбар. Няколко секунди Хенри я гледа замаяно, после надигна глава и се озърна.

Над Канзас стрийт тегнеше предутринна тишина, между мрачните заключени къщи светеха само няколко улични лампи.

А. Ето и каналната решетка.

За една от железните пречки беше завързано балонче с изрисувана широка усмивка. Лекият ветрец го подмяташе насам-натам.

Хенри отново се изправи на крака, притискайки корема си с лепкава длан. Добре го беше подредило негрото, обаче Хенри му го беше върнал тъпкано. Да, сър. С негрото вече всичко беше типи-типи-топ.

— Пиши го бегало — промърмори Хенри и затътри треперещи нозе покрай подскачащото балонче. Нова струя кръв от корема оплиска дланта му. — Видях му сметката. Очистих го педераста черен. Всички ще очистя. Да знаят друг път как се хвърлят камъни.

Наоколо светът прелиташе на бавни, огромни вълни — досущ като ония, дето ги показваха по болничния телевизор в началото на всеки епизод от „Хавай“

(давай, мой човек, ха-ха, страхотен е Джак Лорд, да го шибам. Типи-типи-топ е Джак Лорд, да му го набутам в човката)

и Хенри можеше Хенри можеше Хенри почти можеше

(да чуе как ония грамадни вълни край Оаху растат с рев и подгъват пенести гребени и раздрусват

(друсайдрусайдрусай

(реалността на света. Ами „Тръбопровод“? Голяма работа беше. Помниш ли „Тръбопровод“? Типи-типи-топ, страхотен сериал. Ами „Изтриване“? Голям майтап падна в началото, да се напикаеш от смях. Оня образ мязаше на Патрик Хокстетър. Педераст скапан. Ама и него го очистиха и що се)

отнасяше до Хенри, тъй беше

(по-добре, хиляда кура по-добре от типи-типи-топ, беше просто ЧУДЕСНО, направо ЧУДЕСНО КАТО ПРЯСНА МАЗИЛКА

(окей стрелвай се по Тръбопровода и не се оглеждай назад не закачай моите момчета хващай вълната и се