Осма глава
Стаята на Джорджи и къщата на Нийбълт стрийт
1.
Ричард Тозиър изключва радиото насред „Като Дева“ на Мадона (досега е слушал някаква местна радиостанция, която се хвали с „най-страхотния стерео-рок на средни вълни в околностите на Бангор!“), отбива край пътя, изключва двигателя на наетия от аерогарата Форд-Мустанг и излиза. В ушите му тътнат приливи и отливи — всъщност собственият му дъх. Току-що е зърнал табела, от която целият му гръб е настръхнал на ситни твърди топченца.
Той минава пред колата и отпуска длан върху капака. Чува как изстиващият двигател тихичко попуква. Нейде рязко се провиква сойка и пак замлъква. Пеят щурци. Това е цялото музикално оформление.
Видял е табелата, минал е под нея и изведнъж отново се е озовал в Дери. След двадесет и пет години Ричи Тозиър по прякор Мръсната уста се прибира у дома. Той е…
Внезапно в очите му се врязва непоносима пареща болка и мисълта секва по средата. Той надава тих, задавен вик и дланите му литват към лицето. Само веднъж е изпитвал нещо поне отчасти сравнимо с тая огнена болка — в колежа, когато веднъж му попадна мигла под контактната леща… а и то беше само в едното око. Сега ужасното мъчение се впива и в двете.
Още преди да е докоснал лицето си, болката изчезва.
Бавно, замислено отпуска ръце и се заглежда напред по шосе № 7. Напуснал е магистралата на отклонението в Етна-Хейвън; сам не знае защо, ала не иска да пристигне по магистралата, която още се строеше край Дери, когато той и родителите му отърсиха от подметките си праха на това смахнато градче и се отправиха към Средния Запад. Не… по магистралата би било по-бързо, само че неправилно.
Затова е пресякъл сгушените, задрямали сгради на някогашния Хейвън Вилидж по шосе № 9, после е отбил по шосе № 7. И с всеки изминат километър денят е ставал все по-слънчев.
А сега табелата. Тя е най-обикновена, подобни табели бележат границите на над шестстотин градчета в Мейн, ала тъкмо тази го удря право в сърцето!
По-нататък — табела на благотворителната организация Елкс; табела на Ротари клуб; и за да се оформи светата троица — табела, уведомяваща за факта, че „ЛЪВОВЕТЕ ОТ ДЕРИ“ РЕВАТ ЗА ОБЕДИНЕНИЯ ФОНД! След това е пак само шосе № 7, продължаващо все направо сред буйни борови и смърчови горички. Под безмълвните лъчи на крепнещия ден дърветата изглеждат сънливи като сиво-синкав цигарен дим, наслоен в неподвижния въздух на заключена стая.
Ето го тук, на шосе № 7. След седем километра ще види (стига някое торнадо да не я е отнесло през отминалите години) фермата на Рулин, откъдето майка му редовно купуваше яйца и зеленчуци. След още три километра шосе № 7 се превръща в Уичъм роуд, който пък на свой ред се превръща в Уичъм стрийт — няма грешка, алилуя, безкраен свят, амин. И нейде там, между фермата и града, ще мине първо край дома на Бауърс, сетне край дома на Хенлън. Километър и половина подир дома на Хенлън ще зърне първите проблясъци на Кендъскиг и първите гъсти дебри отровна зеленина. Пищната долина, известна кой знае защо под името Пущинака.
Цялата предна нощ е отминала като в сън. Докато не спира да пътува, да напредва, да отхвърля километър след километър, сънят продължава. Ала сега е спрял — по-точно знакът го спря — и се е събудил, за да осъзнае странната истина: сънят е самата реалност.
Той сякаш просто не може да спре потока на спомените, има чувството, че в края на краищата те ще го докарат до лудост. Прехапва устна и с все сила притиска длан в длан, като че очаква всеки миг да се разпадне. Усеща, че
Ето, че мисълта му пак секва.
На пътя излиза елен. Тихо отеква потропването на пролетно-меки копита по асфалта.
Гърдите на Ричи застиват насред дъх, после отново бавно се раздвижват. Той гледа като втрещен и някаква трезва частица от съзнанието му мисли, че подобна гледка не се среща на Родео булевард. Не… трябвало е да си дойде у дома, за да я види.
Не е елен, а кошута („Кошута, женската на елена“ — весело припява в главата му един от Гласовете). Излязла е от гората вдясно и сега стои сред шосе № 7, стъпила с предните крака на едната пресечена бяла линия, със задните — на другата. Черните й очи кротко се взират в Рич Тозиър. В тия очи се чете интерес, ала няма и капчица страх.
Гледайки кошутата, Рич дълбоко си поема дъх и ненадейно започва да говори с един от Гласовете… ала за пръв път от двайсет и пет години насам това е Гласът на Ирландското ченге, влязъл в репертоара му след онзи незабравим ден. Звукът се търкулва с грохот из утринната тишина като огромна топка за боулинг — сам Ричи за нищо на света не би повярвал, че може да говори тъй гръмко и мощно:
—
Още преди да заглъхне ехото, още преди първата стресната сойка да закрещи срещу светотатството, кошутата му врътва опашка като знаме за капитулация и изчезва сред мъгливите ели вляво от пътя, оставяйки зад себе си само купчинка димящи топченца като доказателство, че дори и на трийсет и седем години Ричи Тозиър все още е в състояние от време на време да пусне някоя По-Якичка.
Ричи започва да се смее. Отначало само се киска тихичко, после изведнъж осъзнава колко нелепо изглежда — застанал сред здрача на мейнското утро, на пет хиляди километра от дома си, и крещи по някаква кошута с акцента на полицай-ирландец. Тихото кискане преминава в наниз от звънък смях, смехът прераства в бурен кикот, следва задавен вой и накрая той е принуден да се хване с две ръце за колата, докато от очите му текат сълзи и смътно се пита дали няма да подмокри гащите. Всеки път, щом вземе да се окопитва, погледът му пада върху купчинката топчета сред асфалта и го обзема нов пристъп на смях.
Задъхан, сополив, той най-сетне намира сили да се настани зад волана и да включи двигателя на Мустанга. По пътя прелита тежка цистерна с изкуствен тор, оставяйки подир себе си мощен повей. Когато
