цистерната отминава, Рич изкарва колата на платното и пак поема към Дери. Сега се чувствува по-добре, сякаш е овладял положението… или просто така му се струва, защото отново се движи, отмята километри и сънят отново се превръща в сън.
Пак се сеща за мистър Нел… и за онзи ден край бента. Мистър Нел искаше да знае кой е измислил тая щуротия. Ричи си спомня как петимата се споглеждаха боязливо, как Бен пристъпи напред с клюмнала глава, пребледнели бузи и разтреперано лице, полагайки мрачни усилия да не се разплаче. Горкото хлапе навярно е предполагало, че го чакат пет до десет години в Шоушанк задето е заляло канализацията по Уичъм стрийт, мисли си Рич, но въпреки всичко пое отговорност. И с това принуди останалите да прекрачат напред, за да го подкрепят. Нямаха друг изход — иначе трябваше да признаят, че са от „лошите“. Страхливци. И тъй нататък — точно противоположното на любимите им телевизионни герои. А това ги сплоти в едно цяло, за добро или за зло. Сплоти ги, изглежда, за цели двайсет и седем години. Понякога събитията са като подредени плочки от домино. Първата събаря втората, втората събаря третата — и готово.
Кога ли, пита се Ричи, кога ли е станало прекалено късно за отстъпление? Когато се появи Стан и взе най-дейно участие в строежа на бента? Когато Бил им разказа как училищната снимка на брат му завъртяла глава и намигнала? Може би… но Рич Тозиър има чувството, че плочките от доминото са почнали да падат наистина едва когато Бен Ханском пристъпи напред и промълви:
—
2.
как да го построят. Аз съм виновен.
Мистър Нел само го гледаше и стоеше неподвижно, с плътно стиснати устни, положил ръка върху скърцащия си колан от черна кожа. Прехвърли поглед към ширналото се езеро зад бента, после пак се вторачи в Бен с физиономия на човек, който не вярва на очите си. Беше широкоплещест ирландец с преждевременно побеляла вълниста коса, грижливо сресана назад под синята фуражка. Очите му бяха лъчисто сини, носът — лъчисто червен. По бузите му тъмнееха мрежички от пукнати капиляри. Не надхвърляше среден ръст, но за строените пред него пет хлапета изглеждаше висок поне два и петдесет.
Мистър Нел отвори уста, но преди да каже каквото и да било, Бил Денброу пристъпи до Бен.
— Их-их-ххх-идеята бъ-бъ-беше мо-о-оя — смогна да изрече той след непосилни мъки. С хлипане си пое огромна глътка въздух и докато мистър Нел го гледаше безпристрастно, а слънцето хвърляше царствени отблясъци по служебната значка, Бил успя да изпелтечи останалото: Бен не е виновен; той просто минавал случайно и ги научил как да се справят по-добре с онова, което и бездруго вършели, макар и не твърде успешно.
— И аз — внезапно каза Еди и застана от другата страна на Бен.
— Какво значи „и аз“? — запита мистър Нел. — Туй името ли ти е, или адресът, момчурляк?
Еди се изчерви като домат чак до корените на косата.
— И аз бях с Бил още преди да дойде Бен — поясни той. — Това исках да кажа.
Ричи пристъпи до Еди. В главата му бе изникнала идеята, че един-два Гласа могат да поразвеселят мистър Нел, да му пооправят настроението. Но трезво погледнато (а трезвият поглед бе нещо изумително рядко за Ричи), един-два гласа можеха и съвсем да забатачат положението. Мистър Нел не изглеждаше, както би се изразил самият Ричи, склонен към майтапизми. Даже точно обратното — в момента навярно най-малко мислеше точно за майтапи. Затова Ричи само тихичко промърмори: „И аз бях с тях“, после решително си затвори устата.
— Аз също — каза Стан, пристъпвайки до Бил.
Сега и петимата се бяха строили пред мистър Нел. Бен се оглеждаше наляво-надясно не просто смаяно — беше едва ли не зашеметен от подкрепата. За момент Ричи си помисли, че Камарата ще се разреве от благодарност.
— Йесусе — повтори мистър Нел и макар че в гласа му звучеше дълбоко отвращение, лицето му внезапно се стегна, сякаш искаше да удържи напиращия смях. — Откак съм жив не помня да ми е падала на око по-жалка тайфа хлапетии. Да ви знаят бащите де се завирате, комай ще ви палнат задниците довечерка. Ама пусти късмет!
Ричи вече нямаше сили да се удържа; устата му просто се отвори и както честичко ставаше, препусна в неудължим галоп.
— Ам как вървят нещата у старата родина, мистър Нел? — изтърси проклетата уста. — Ей, кат ва гледам, мейлем ми капе на душата, истина ви думам, убав човек сте, значи, чест и почитания за…
— След около три секунди ще имаш чест и почитания по дънцето на гащите, приятелче — сухо заяви мистър Нел.
Бил се завъртя и изръмжа:
— За Б-б-бога, Ръ-ръ-ричи,
— Разумен съвет, драги ми Уилям Денброу — одобри мистър Нел. — Бас държа, че Дзак не знае де се вре син му из Пущинака сред плаващи лайнищаци, нал тъй?
Бил сведе очи и поклати глава. Бузите му пламтяха като макове.
Мистър Нел се завъртя към Бен.
— Как ти беше името, синко?
— Бен Ханском, сър — прошепна момчето.
Мистър Нел кимна и пак погледна бента.
— Ти ли го измисли?
— Ъхъ… как да го построим — шепотът вече едва се чуваше.
— Е, право ти думам, страхотен инженер си, момко, ама сигур бъкел не знаеш ни за тоя ми ти Пущинак, ни за дренажите под Дери, нал тъй?
Бен поклати глава.
— Системата е от две части — меко поясни мистър Нел. — По едната минават плътните човешки отпадъци — с други думи лайната, ако позволите да пусна подобно сквернословие в нежните ви уши. По другата тече мръсна вода — вода от тоалетните, от мивките, душовете и пералните машини; освен туй, там отива и водата от уличните канали. Е, с плътните отпадъци не сте сторили беля, слава Богу, тях ги изпомпват в Кендъскиг доста по-доле. Ако отскочите още километър по течението, сигур ще видите бая фъшкии да съхнат на слънце по ваше благоволение, ама поне ще си знаете, че не сте напълнили някому мазето с лайна. Виж, колкото до мръсната вода… ами, за нея няма помпи. Тя си тече надоле по тръби, дето онез момчурляци, инженерите, им викат гравитационни шахти. И бас държа, че знаеш де излазят всички тези шахти, нал тъй, момко?
— Горе — промърмори Бен.
И той посочи към мястото отвъд бента, наводнено благодарение на техния труд. Направи го без да вдига глава. По бузите му бавно се затъркаляха едри сълзи. Мистър Нел се правеше, че не забелязва.
— Правилно, мой солидни и млади приятелю. Всички онез гравитационни шахти се изливат из потоци по-горе в Пущинака. Всъщност повечето поточета, дето цуцуркат надоле, са само от мръсна вода и нищо друго, ама излазят от шахти, дето не ги и виждаш, толкоз надълбоко са в гъсталаците. Лайната отиват в едната посока, всичко останало в другата, Бог да благослови ума човешки, обаче е ли ви минало през ума, че цял Божи ден ровичкате из пикнята и помията на Дери?
Еди изведнъж се задави и посегна към инхалатора.
— Туй, дето го сторихте, върна водата в шест от осемте централни колектора по Уичъм, Джаксън и Канзас стрийт плюс още пет-шест улички между тях. — Мистър Нел сурово се втренчи в Бил Денброу. — Една от тях обслужва и собствения ти дом, драги ми Денброу. Стана тя каквато стана — мивките не изтичат, пералните се задръстват, преливниците весело пълнят мазетата…
От гърлото на Бен излетя сухо, задавено ридание. Другите го погледнаха и побързаха да извърнат глави. Мистър Нел положи широката си длан върху рамото на момчето. Дланта беше загрубяла и мазолеста, ала умееше да бъде нежна.
— Айде, айде сега. Недей да се косиш, едро момче. Може пък и да не е чак толкоз зле, поне засега;
