Торба с кости

— Не желая. Не желая да обсъждам нов договор.

— Позволи ми да ти дам един съвет — сега е най-подходящият момент за делови преговори с „Пътнам“. За Бога, не бързай да отказваш. Става въпрос за много пари. Ако изчакаш „Обещанието на Хелън“ да бъде издадена, не гарантирам, че ще получиш същата…

— Не желая гаранции, не искам да обсъждаме нов договор!

— Не крещи, Майк. Чувам те добре.

Божичко, нима съм изкрещял в слушалката? Навярно съм го сторил.

— Недоволен ли си от „Пътнам“? Дебра много ще се разтревожи. Знаеш ли, сигурен съм, че Филис Гран е готова на почти всякакви компромиси, за да те задържи.

„Нима чукаш Дебра, Харолд? — запитах се и внезапно ми се стори, че е съвсем логично шишкавият и оплешивяващ петдесетгодишен Харолд Облоуски да спи с русокосата и аристократична Дебра, която бе възпитаничка на прочутия университет Смит. — Чукаш ли я, приятелю? Обсъждате ли моето бъдеще, докато се изтягате на леглото в луксозен апартамент в хотел «Плаза»? Опитвате ли се да изчислите колко златни яйца ще накарате да ви снесе вашата гъска, преди да и извиете врата и да си приготвите пастет от месото й? Така ли ще постъпите с мен?“

— Харолд, в момента не мога и не желая да обсъждам този въпрос.

— Какво се е случило? Защо си в толкова лошо настроение? Мислех, че ще се зарадваш, като разбереш какво съм направил за теб. Мамка му, очаквах, че ще бъдеш на седмото небе!

— Нищо не се е случило, но моментът не е подходящ да се обвързвам с дългосрочен договор. Моля да ме извиниш, но пека нещо във фурната и не искам да изгори.

— Съгласен ли си следващата седмица отново да обсъдим този въпрос?

— Не — отвърнах и върнах слушалката на вилката. Никога досега не бях затварял телефона на познат или на приятел, прекъсвах връзката само когато ме безпокояха търговски посредници, рекламиращи стоките си.

Разбира се, във фурната не се печеше нищо; бях прекалено обезпокоен от разговора и не ми беше до готвене. Отидох в дневната и си налях малко уиски, после седнах на канапето и включих телевизора. Не помръднах в продължение на четири часа, като невиждащо се взирах в екрана. Навън бурята набираше скорост. На другата сутрин улиците на Дери щяха да бъдат препречени от повалени дървета, а светът щеше да прилича на ледена скулптура.

В девет и петнайсет лампата примигна и угасна. Проблесна отново за трийсетина секунди, сетне електроподаването окончателно прекъсна, което ме накара да изляза от транса. Забраних си да мисля за примамливия договор и да си представям как Джо щеше да се изсмее, ако й кажех, че ми предлагат девет милиона долара. Станах, изключих телевизора, за да не ме събуди звукът посред нощ (предохранителните мерки се оказаха излишни, електроснабдяването в Дери бе възстановено едва след два дни), и се качих на горния етаж. Хвърлих дрехите си в долния край на кревата, легнах си, без дори да измия зъбите си, и след няколко минути потънах в сън. Не зная колко време съм спал, преди да ме връхлети кошмарът.

Това бе последният сън от „поредицата за Мандерлей“, както мислено ги наричах, сън, в който ужасът достигна кулминационната си точка. Може би ми се стори най-страшен, защото се събудих сред непрогледен мрак.

Започна също като предишните сънища: вървя по алеята, вслушвам се в песента на щурците и в крясъците на гмурците и често поглеждам към притъмняващото небе, което почти е закрито от преплетените клони на дърветата. Стигам до пътеката, водеща към къщата и забелязвам промяна — някой е поставил малка лепенка върху табелата с надпис „Сара Лафс“. Навеждам се да я разгледам: това е реклама на радиостанция, която гласи: „102.9 В ПОРТЛАНД ВИ ОСИГУРЯВА ДЕНОНОЩНО РОКЕНДРОЛ“.

Обръщам поглед към небето и виждам Вечерницата. Както винаги си пожелавам Джоана да се върне при мен, а в носа ме блъсва миризмата, лъхаща от езерото, която е някак заплашителна.

В гората отекват тежки стъпки, дочувам шумоленето на изсъхнали листа и пращенето на счупен клон. Идва ми наум, че съществото, което се приближава, е грамадно.

„Съветвам те да дойдеш при мен — прозвучава глас в съзнанието ми. — Заплашват те с договор, Майкъл. С договор за три книги, който е най-опасен.“

„Не мога да помръдна — отговарям мислено. — Не мога да помръдна оттук. Изпаднал съм в пешеходна криза!“

Ала това не е вярно. Мога да ходя. Този път мога да се движа. Обзема ме радост. Най-сетне е настъпил дългоочакваният пробив. Казвам си: „Сега всичко ще се промени!“

Тръгвам по алеята към къщата, обгръща ме тръпчивият, но някак чист аромат на бор. Някои паднали клони прескачам, други изритвам встрани. Вдигам ръка да отметна влажния кичур коса от челото си и виждам малката драскотина над кокалчетата. Спирам и любопитно я оглеждам.

„Не си губи времето — отново се обажда въображаемият глас. — Ела тук и се захвани с писане на книга.“

„Не мога да пиша — отговарям. — Приключих с този етап. Остават ми още четирийсет години живот.“

„Не е вярно — казва гласът и от неумолимия му тон ме побиват тръпки. — Беше изпаднал в пешеходна, не в творческа криза, която вече премина. Побързай и ела при мен.“

„Страхувам се“ — прошепвам.

„От какво?“

„Ами ако госпожа Данвърс7 е там?“

Гласът не ми отговаря. Знаех, че не се боя от икономката на Ребека — тя е само литературна героиня, нищо повече от торба с кости. Отново тръгвам по алеята. Изглежда, нямам избор, но с всяка стъпка страхът ми нараства и когато съм на половината път от издигащата се в полумрака къща, ужасът е проникнал чак до мозъка на костите ми. Усещам, че нещо не е наред, че нещо се е променило.

„Ще побегна — казвам си. — Ще побегна обратно по алеята, също като човечето-курабийка от приказката, ако се наложи, ще тичам чак до Дери и кракът ми повече няма да стъпи тук.“

Ала чувам как нещо пъхти зад мен и в сгъстяващия се мрак отекват тежки стъпки. Съществото е излязло от гората и ме преследва. Чувствам, че наближава и знам, че ако се обърна и го видя, ще обезумея от ужас. Очите му са червени, движи се приведено и е гладно.

Къщата е единственото ми спасение.

Продължавам да вървя. Гъстите храсталаци се протягат към мен като алчни ръце. Под лунната светлина (по време на предишните ми сънища луната никога не беше изгрявала, може би защото се събуждах преди появяването й) шумолящите листа приличат на лица, разкривени от злобни усмивки. Виждам очи, които ми намигат. Взирам се в тъмните прозорци на къщата и знам, че като вляза в нея, токът ще е спрял, защото бурният вятър е скъсал електропроводите. Напразно ще натискам бутона за осветлението, докато нещо ме сграбчи за китката и ме завлече сред още по-дълбок мрак.

Вече съм изминал три четвърти от пътя. Виждам дървените стъпала към брега, виждам сала върху гладката водна повърхност — прилича на черен квадрат върху лунната пътека. Бил Дийн го е закотвил в езерото. Забелязвам нещо продълговато в края на алеята, точно пред площадката на входа. Никога досега не съм го виждал. Какво ли може да бъде?

Правя още две-три стъпки и получавам отговор на въпроса си. Това е ковчег, същият, за който Франк Арлин се бе пазарил, защото собственикът на погребалното бюро се бил опитвал да ме преметне. Това е ковчегът на Джо, който е преобърнат на една страна. Капакът му е открехнат и виждам, че е празен.

Иска ми се да изкрещя, да се обърна и да хукна обратно по алеята — ще рискувам да се сблъскам със съществото, което ме преследва. Но преди да побегна, задната врата на къщата се отваря и сред сгъстяващата се тъма изскача ужасяващо създание. Отначало ми се струва, че е човешко същество, после виждам, че не прилича на човек. Движи се приведено, разперило белите си, торбести ръце. Няма лице, но надава гърлен писък, подобен на крясъка на гмурец. Разбирам, че това е Джоана. Успяла е да излезе от ковчега, но не и да се освободи от мъртвешкия саван.

Господи, колко бързо се движи съществото! Не се носи във въздуха както си представяме, че се носят привиденията, а тичешком прекосява площадката и се втурва по алеята. Спотайвало се е в къщата по