Езерото, намиращо се недалеч от къщата, блести под лъчите на залязващото слънце. Виждам, че алеята е обсипана с борови иглички и тук-там са паднали сухи клони. Храстите от двете й страни се протягат един към друг над тясната ивица пространство, което ги разделя. Ако пътувате с кола, клоните ще я издраскат, ще чуете неприятен стържещ звук. Поглеждам надолу и виждам, че дървените трупи, от които е изградена централната постройка, са обрасли с мъх, а три слънчогледа са прорасли през дъските на малката площадка пред къщата. Гледката не създава впечатление за занемареност, а за забрава.
Полъхва хладен ветрец и внезапно осъзнавам, че съм плувнал в пот. Долавям уханието на бор — едновременно тръпчиво и чисто — и едва доловимата, но натрапчива миризма на езерото. Дарк Скор е сред най-чистите и най-дълбоките езера в Мейн. Мари Хингърман ни разказа, че през трийсетте се е простирало върху още по-голяма площ, сетне притежателите на електрическата компания, работещи съвместно със собствениците на фабриките и предприятията за дървопреработване в Рамфорд получили разрешително за изграждане на язовир на река Геса. Мари ни показа фотографии, на които бяха заснети седнали в лодки дами с бели рокли и костюмирани господа. Обясни ни, че снимките били от времето на Първата световна война и посочи една от младите жени, вдигнала гребло, от което капеше вода:
— Това е майка ми, а човекът, когото заплашва с веслото, е баща ми.
Чувам скръбните писъци на гмурците. Вечерницата вече блещука сред притъмнялото небе. Помислих си: „На небето първата звезда сияе, дано се сбъдне онова, за което мечтая“… насън винаги си пожелавам да бъда заедно с Джоана.
Опитвам да тръгна надолу по алеята. Разбира се, че ще го направя. Това е моята къща, нали? Къде другаде да отида, когато се спуска мрак и тихото шумолене в гъсталаците става някак заплашително? Къде другаде
Само че не мога да помръдна. Краката ми отказват да се движат, сякаш тялото ми знае някаква свързана с къщата тайна, която не е известна на съзнанието ми. Отново полъхва студен ветрец, от който ме побиват тръпки, започвам да се питам какво съм правил, че да се изпотя. Бягал ли съм? И ако е вярно, към какво? Или от какво?
Косата ми също е влажна от потта и е прилепнала към челото ми като компрес. Вдигам ръка да я отметна и забелязвам прясна драскотина на опакото на дланта, точно над кокалчетата. Понякога драскотината е на лявата, друг път на дясната ръка. Казвам си: „Ако това е сън, подробностите си ги бива“. Винаги ми хрумва една и съща мисъл: „Ако това е сън, подробностите си ги бива“. Сякаш са създадени от въображението на писател… но може би в сънищата си всеки от нас е писател. Кой знае? Та нали няма начин да се провери.
„Сара Лафс“ вече е като огромна черна купчина в мрака; внезапно разбирам, че не желая да вляза в къщата. Приучил съм съзнанието си на неподчинение и си представям какви ли не страхотии, които ме очакват в „Сара“. Може би заразен с бяс бобър се е притаил в ъгъла на кухнята. Или пък в банята има прилепи — ако ги обезпокоя, с писък ще полетят около главата ми, а крилете им ще докосват лицето ми, което е изкривено от ужас. А може би ме дебнат прочутите Същества от друга галактика, създадени от Уилям Денброу, които са се скрили под верандата и ме наблюдават с блестящите си, гноясали очички.
— Не бива повече да стърча тук — изричам гласно, но краката отказват да ми се подчинят и по всичко изглежда, че по неволя ще остана като прикован на мястото, където се съединяват Алея 42 и алеята, водеща към къщата.
Дочувам зад себе си шумолене, което не е предизвикано от невидими горски животинки (те вече са се прибрали в убежищата си), а от приближаващи се стъпки. Опитвам да се обърна, но дори това не мога да сторя и… и точно в този момент винаги се събуждах. Първо се обръщах, установявайки завръщането си в реалния свят, като доказвах на себе си, че тялото ми отново се подчинява на моето съзнание. Понякога — всъщност в повечето случаи — се улавям, че си мисля: „Мандерлей! Отново сънувах Мандерлей“. Тръпки ме побиваха, усещането беше доста страшничко (не е ли страшно месеци наред да сънуваш едно и също, да разбираш, че подсъзнателно се опитваш да изкопаеш нещо, което упорито ти убягва?), но признавам, че дълбоко в себе си се наслаждавах на спокойствието на летния здрач, сред който неизменно се озовавах в съня си; наслаждавах се и на скръбта, и на предчувствието за надвиснала беда, които ме обземаха при събуждането ми. В съня се съдържаше екзотичен привкус, който липсваше в ежедневието ми, след като невидима ръка бе преградила пътя, извеждащ от въображението ми.
Спомням си, че само веднъж много се изплаших (честно казано, не се доверявам напълно на спомените си, тъй като от доста време те сякаш не съществуват), когато една нощ се събудих и чух, че казвам: „Нещо се крие зад мен, не му позволявай да ме хване, нещо се крие в гората, моля те, не му позволявай да ме хване!“ Не се изплаших от думите, а от тона, с който бяха произнесени. Гласът, който чух, бе на човек на ръба на истерията и изобщо не приличаше на моя глас.
Два дни преди Коледа отново отидох във „Фиделити Юниън“, а управителят на банката ме придружи до помещението със сейфа, намиращо се в подземието, осветено от неонови лампи. Докато слизахме по стълбата, той обяви (поне за дванайсети път), че жена му била голяма моя почитателка, прочела била всичките ми книги и съжалявала, че не съм по-продуктивен. Най-малко за дванайсети път отговорих, че е време да вкопча и него в хватката си. Както винаги той се изкиска. Бях нарекъл тази размяна на реплики „банковия ритуал“.
Господин Куинлан пъхна ключа в единия прорез и го завъртя. Сетне се оттегли дискретно като сводник, който е завел клиент в квартирата на проститутката. Пъхнах моя ключ в другия процеп, завъртях го и отворих сейфа. Единственият ръкопис сякаш се свиваше в ъгъла като изоставено кученце. Върху кутията с големи черни букви бе написано „Обещание“. Почти бях забравил съдържанието на проклетата книга.
Грабнах пътешественичката във времето, която от осемдесетте се беше пренесла в края на 1997 година, и шумно затворих сейфа. Вътре вече нямаше нищо освен прах. „Дай ми я — бе изсъскала Джоана в съня ми — за пръв път от години си спомних този сън. — Дай ми я, с нея събирам прах!“
— Господин Куинлан, приключих — извиках. Стори ми се, че съм прегракнал и гласът ми трепери, но банковият управител сякаш не забеляза нищо нередно… или пък бе прекалено дискретен.
— Обещавам да прочета някоя от книгите ви — промълви той и машинално погледна към кутията, която носех (навярно трябваше да взема дипломатическото си куфарче и да прибера ръкописа, но при екскурзиите до банката никога не носех куфарче). — Дори ще включа обещанието в списъка на нещата, с които ще се захвана след Нова година.
— Непременно го направете — промърморих. — Непременно, господин Куинлан.
— Наричайте ме Марк. Моля ви. — И това го бях чувал при предишните си посещения.
Съчинил бях две писма, които пъхнах в кутията с ръкописа, преди да се отправя към клона на „Федерал Експрес“.
И двете бях написал на компютъра, тялото ми не се съпротивляваше, когато използвах програмата, служеща ми като бележник. Ала отворех ли Word 6, неизменно ми прилошаваше до смърт. Дори не ми хрумваше да използвам другата програма, за да пиша роман, защото се страхувах, че ще загубя и тази опция, както и възможността да съставям кръстословици. Няколко пъти се опитах да съчинявам, като пиша на ръка, но се провалих с гръм и трясък. Проблемът не беше в „страх от компютъра“, както веднъж бях чул да го наричат, бях го доказал сам на себе си.
Писмата бяха адресирани съответно до Харолд и до Дебра Уейнсток и съдържанието им бе приблизително еднакво: „Изпращам ти моята нова книга, озаглавена «Обещанието на Хелън». Дано да ти допадне, както допадна на мен, а ако има нужда от по-сериозна редакторска намеса, то е защото разполагах с прекалено малко време. Честита Коледа. Честита Ханука6“. Искаше ми се да добавя: „Тичай от врата на врата да събираш сладкиши като палаво дете, дано някой ти подари шибано пони!“
В пощата почти час чаках на опашка, тътрейки крака след закъснелите изпращачи на колети, които изглеждаха отчаяни от живота (коледните празници създават толкова ведро настроение и действат толкова
