Торба с кости

ми не беше в Ирландия.

Кабинетът ми в „Сара“ е малък, но гледа към езерото. Кабинетът в Дери е обширен, по високите до тавана лавици са подредени книги, но няма прозорци. През онази нощ работеха и трите вентилатора, монтирани на тавана, и витлата им сякаш разсичаха неподвижния въздух. Влязох в кабинета с подноса, върху който бях поставил бутилка изстудено шампанско и две чаши. Носех къс панталон, тениска и гумени чехли. В дъното на помещението, което приличаше на железопътен вагон, точно под наклона на стрехата, където трябваше да се навеждам, за да не си ударя главата като ставам (години наред търпях и упреците на Джо, че съм избрал най-неподходящото място да инсталирам компютъра си), на монитора проблесваха думи.

Казах си, че може би ще предизвикам нов пристъп на скръб, по-силен от досегашните, но не се отказах от намерението си. Нашите чувства винаги ни изненадват, нали? Не избухнах в ридания, навярно вече бях превъзмогнал този стадий. Ала изпитах ужасяващо чувство за загуба при вида на празното кресло, на което тя се сгушваше да чете, на празната маса, на която тя винаги поставяше чашата си близо до ръба.

Налях си шампанско, почаках пяната да слегне и вдигнах чашата.

— Свърших, Джо — промълвих сред тишината, която се нарушаваше само от бръмченето на вентилаторите. — В такъв случай имаме повод да празнуваме.

Никой не ми отговори. Предвид всичко, което се случи след време, мисля, че трябва да повторя: „Никой не ми отговори“. Не почувствах, както усещах по-късно, че не съм сам в кабинета, в който наглед нямаше друго същество.

Изпих чашата до дъно, поставих я на подноса, сетне налях шампанско в другата. Взех я и седнах пред компютъра, където щеше да седне Джоана, ако Всевишният не бе решил да отнеме живота й. Не избухнах в ридания, но погледът ми се замъгли от бликналите сълзи. Текстът на монитора гласеше:

„Днес ми върви“ — помисли си тя. Прекоси затревената площ, за да стигне до колата си, и се засмя, като видя белия лист хартия, пъхнат под чистачката. Кам Деланси, който бе неописуемо упорит и не приемаше отказите й, отново и беше оставил покана за празненството, което организираше всеки четвъртък в дома си. Тя взе листчето, понечи да го скъса, но размисли и го пъхна в джоба на джинсите си.

— Продължаваш на същия ред — промълвих, сетне написах изречението, което си повтарях от момента, когато налях шампанското: „Очакваше я нов живот — защо да не го започне, като приеме поканата на Кам Деланси?“

Престанах да пиша и се втренчих в монитора. Сълзите ми още напираха, но не почувствах студени течения около глезените ми, призрачни пръсти не докоснаха тила ми. Натиснах два пъти клавиша за връщане, центрирах курсора, написах „край“ под последния ред от романа и вдигнах чашата, от която щеше да пие Джо, ако беше жива.

— Наздраве, скъпа — промълвих. — Как искам да си до мен. Ужасно ми липсваш. — Докато произнасях последната дума, гласът ми потрепери, но не пресекна. Изпих шампанското, натиснах клавиша за съхранение, прехвърлих файловете на дискета, сетне за всеки случай ги записах още веднъж. Не подозирах, че през следващите четири години ще пиша само бележки и списъци за покупки от супермаркета.

Глава 3

Издателят ми не знаеше, редакторката ми Дебра Уейнсток беше в неведение, както и агентът ми Харолд Облоуски. Франк Арлин също не знаеше, макар че няколко пъти се изкушавах да му кажа истината. „Позволи ми да бъда твой брат. Позволи ми го в името на Джо“ — бе помолил той в деня, когато потегли обратно към намиращото се в Южен Мейн градче Санфорд, за да се върне към самотния си живот. Сигурен бях, че няма да приема предложението му и не го сторих — никога не се обърнах към него за помощ, което той навярно очакваше, но често му телефонирах. Водехме типично „мъжки“ разговори: „Как я караш? Бива, въпреки че е студено като циците на вещица. И тук е същата работа. Искаш ли да се срещнем в Бостън, ако успея да взема билети за концерт на филхармонията? Съгласен съм, но да го направим след няколко месеца, в момента до гуша съм затънал в работа. Ясно, знам как е, доскоро, Майки. Дочуване, Франк, и гледай «малкия Франк» да не лудува…“ Нали ви казах — типично мъжки разговори.

Сигурен съм, че веднъж-два пъти той ме попита дали пиша нова книга и доколкото си спомням, му отговорих, че…

Мамка му — това е лъжа! Дотолкова съм се вживял в измамата, че вече се самозалъгвам. Франк наистина ме попита и аз отвърнах, че работя върху нова книга и че много ми спори. Неведнъж се изкушавах да му кажа: „Не мога да напиша и две изречения, без да блокирам умствено и физически — сърцето ми затуптява така, сякаш ще изскочи от гърдите ми, не ми достига въздух и започвам да се задъхвам, имам усещането, че очите ми ще изскочат от кухините и ще увиснат върху страните ми. Приличам на човек, страдащ от клаустрофобия, който се намира в потъваща подводница. Ето как ми върви писането, благодаря, че ме попита“. Ала така и не му го казах. Не го помолих за помощ. Не съм от хората, които молят за помощ, мисля, че вече го споменах.

* * *

Може би мнението ми не е безпристрастно, но мисля, че преуспелите писатели (дори и онези, чиито романи не винаги са в списъка на бестселърите) са най-облагодетелстваните творци. Вярно е, че хората купуват повече компактдискове отколкото книги, предпочитат да ходят на кино и да гледат телевизия, отколкото да четат. Но писателите по-трудно потъват в забвение, може би защото читателите са малко по- интелигентни от почитателите на другите изкуства и имат по-дълга памет. Бог знае къде е сега Дейвид Соул, който беше любимец на зрителите, следящи сериала „Старски и Хъч“, или път онзи шантав бял рапър Ванила Айс, но през 1994 Хърман Вук, Джеймс Мичънър и Норман Мейлър все още се радваха на известност. Артър Хейли пишеше нова книга (отначало всички мислеха, че е само слух, но впоследствие се оказа вярно), Томас Харис можеше да си вземе седем години отпуска след написването на „Мълчанието на агнетата“ и отново да сътвори бестселъри, а произведенията на Селинджър, който бе престанал да пише преди четирийсет години, още се обсъждаха в часовете по литература и в литературните кръжоци. Читателите са изключително предани и верни на любимия си автор, с което се обяснява фактът, че мнозина писатели, които вече са се изчерпали, продължават да имат успех и книгите им да се озовават на челни места в класациите само заради вълшебните думи „автор на“, отпечатани на корицата.

В замяна издателят иска нещо съвсем лесно от автора, чиито романи се продават в тираж, надвишаващ един милион екземпляра: да пише по една книга годишно. Щастливи и доволни са, като всеки дванайсет месеца получават ръкопис от триста и осемдесет страници, желателно е главните герои да са същите като в предишните романи. Читателите обичат продълженията на любимите си книги — имат чувството, че се завръщат в родния дом.

Но ако не сътвориш произведение в определения едногодишен срок, проваляш плановете на издателя и инвестициите, които е вложил в теб, създаваш проблеми на счетоводителя ти и не позволяваш на твоя агент да плаща навреме на психоаналитика си. Пък и почитателите започват да те пренебрегват, когато дълго време твоя книга не се появява в книжарниците. Това е самата истина и не можеш да сториш нищо. Медалът има и обратна страна: излизат ли непрекъснато твои романи, някои читатели си казват: „Пфу, писна ми от този автор — като чета книгите му, все едно се тъпча с фасул!“

Казвам ви всичко това, за да разберете как успях в продължение на четири години да не напиша нито ред (използвах компютъра си само за игри) и никой да не разбере какво се е случило с мен. Загубил съм способността си да пиша ли? Дрън-дрън! Как можа да ви хрумне, след като всяка есен излиза нов криминален роман от Майкъл Нунан, който е идеално следваканционно четиво, приятели. Между другото не забравяйте, че за предстоящите коледни празници най-хубавият подарък за вашите роднини и приятели е новият роман на Нунан, който можете да купите от „Бордърс“ с трийсет процента отстъпка — страхотна далавера, нали?

Ще ви издам тайната, защото мисля, че не съм единственият популярен американски автор, който я знае — ако се вярва на слуховете, Даниел Стийл в продължение на десетилетия е използвала „номера на