прескачаха пътническите си чанти, и се сбогуваха, говорейки със странния си масачузетски акцент.
Франк остана още един ден. Набрахме цветя от двора зад къщата — истински полски цветя, каквито обичаше Джо, не от онези, дето растат в парници и чийто аромат винаги свързвам със смърт и с траурна музика, изпълнявана на орган — взехме и кутии от кафе, които намерих в килера. Отидохме във „Феърлон“ и поставихме цветята на пресния гроб. Постояхме малко под палещите лъчи на слънцето.
— Тя беше най-хубавото нещо в живота ми — заговори Франк със задавен глас. — В детството всички братя се грижеха за Джо. Никой не смееше и с пръст да я докосне, честна дума. Само ако се опиташе, щяхме добре да го подредим.
— Много ми е разказвала за вас.
— Надявам се да ни е споменавала с добро.
— Така си беше.
— Много ще ми липсва.
— И на мен — промълвих. — Слушай, Франк… Знам, че от братята си Джо най-много обичаше теб. Да не би да ти се е обадила и да е споделила, че май е бременна или пък че й се повдига всяка сутрин? Признай, ако го е сторила. Няма да ти се разсърдя.
— Нищо подобно не ми е казвала, честна дума! Наистина ли й прилошаваше сутрин?
— Не съм я виждал да повръща — отвърнах и това беше най-страшното признание. Не бях забелязал нищо. Бях погълнат от работата си и в подобни случаи винаги… изключвам, сякаш изпадам в транс. Но Джо знаеше къде се намирам, когато изпадна в такова състояние. Могла е да ме открие и да ме върне към действителността. Защо не го е сторила? Защо е скрила от мен прекрасната новина? Не е искала да я сподели с мен, докато не е била напълно сигурна… не, изобщо не е типично за Джо!
— Момче или момиче е било… бебето? — тихо попита Франк.
— Момиче.
С Джо бяхме женени доста отдавна и с нетърпение чакахме тя да забременее, дори бяхме избрали име на детето. Синът ми щеше да се казва Андрю. Дъщеря ни щяхме да наречем Киа. Киа Джейн Нунан.
Франк се беше развел преди шест години и живееше сам. Сега беше отседнал у дома. Докато вървяхме обратно към къщата, промърмори:
— Безпокоя се за теб, Майки. Нямаш много роднини, които да те утешат в този тежък момент, пък и малцината ти сродници живеят далеч от теб.
— Нищо ми няма — отвърнах. Той кимна:
— Всички го казваме, нали?
— Кои са тези „всички“?
— Ами… мъжете. „Нищо ми няма“ — повтаряме, а дори да ни е кофти, правим всичко възможно да не се издадем. — Погледна ме. От очите му се стичаха сълзи, в шепата си стискаше смачкана носна кърпа. — Ако се чувстваш зле, Майки, и ако не ти се ще да се обадиш на брат ти — между другото, забелязах как го гледаш — позволи ми да бъда твой брат. Позволи ми го в името на Джо.
— Дадено — промърморих. Уважавах го и му бях благодарен за предложението, но знаех, че няма да се възползвам. Не съм свикнал да се обръщам за помощ към когото и да било. Мисля, че не се дължи на домашното ми възпитание — такъв съм си по природа. Веднъж Джоана заяви, че ако започна да се давя в езерото Дарк Скор, край което се намира нашата вила, сигурно ще умра на два метра от плажната ивица, но няма да извикам за помощ. Не става въпрос за обич или привързаност. Способен съм да обичам, усещам болка като всеки друг. Харесва ми да докосвам и да ме докосват. Но ако ме попитат: „Добре ли си?“, не мога да отвърна отрицателно. Не мога да моля за помощ.
След няколко часа Франк потегли към южната граница на щата. Отвори вратата на колата и бях поласкан, като забелязах аудиокасетата със запис на моя книга. Той ме прегърна, сетне ненадейно ме целуна по устните и промърмори:
— Ако ти се прииска да поговориш, обади се. А изпиташ ли желание да бъдеш с някого, ела ми на гости.
Кимнах.
— И умната — добави той. — Пази се!
Думите му ме стреснаха. Бях покрусен от мъка и през последните няколко дни бях живял като в сън, но изявлението на Франк достигна до съзнанието ми.
— От какво да се пазя?
— Не знам. Нямам представа, Майки. — Качи се в колата си, която бе толкова малка, че изглеждаше като къщичката на охлюв, и отпътува. Слънцето вече клонеше към заник. Забелязвали ли сте как изглежда слънцето в края на горещ августовски ден? Обагрено е в оранжево и е някак
Слънцето, което наблюдавах, беше точно такова. На изток небето вече бе притъмняло, дочуваха се приглушени гръмотевици. Ала тази нощ не заваля дъжд, само мракът обгърна земята като плътно одеяло, което ме задушаваше. Въпреки това седнах пред компютъра и писах в продължение на час и половина. Доколкото си спомням, работата ми спореше. Дори да не е било така, писането ми помага да убивам времето.
На третия ден след погребението отново се разридах неутешимо. Чувството, че всичко се случва насън, не ме напускаше. Движех се, разговарях, обаждах се по телефона, работех върху книгата, която беше почти завършена, когато Джоана умря, същевременно имах усещането, че събитията се развиват далеч от истинското ми „аз“, че действам машинално и съм като натрапник в този свят.
Обади се Денис Бридлъв, майката на Пит, и попита дали съм съгласен следващата седмица да ме посети с няколко приятелки и основно да почистят огромната къща, където сега живея сам-самичък — досущ като грахово зрънце, останало в грамадна консервена кутия. Щели да вземат само сто долара за почистването и го правели за мое добро. След като умре някой, трябвало добре да се почисти, дори ако човекът не е умрял вкъщи.
Отвърнах, че съм съгласен, но настоявам да платя по сто долара на нея и на приятелките й, при условие да приключат работата си за шест часа. Дори да не са свършили с почистването, къщата все пак ще изглежда много по-приветлива.
— Прекалено сте щедър, господин Нунан — заяви тя.
— Може би, но държа да ви платя по сто долара. Приемате ли условието ми?
Тя отвърна, че е съгласна.
Вечерта преди да дойдат жените, огледах цялата къща — нещо като инспекция преди почистването. Не ми се щеше чистачките (две от тях изобщо не познавах) да намерят нещо, което ще ги накара да се почувстват неудобно, или ще постави мен в неловко положение: копринените бикини на Джоана, пъхнати под възглавниците на канапето („Забелязал ли си, че канапето ни действа възбуждащо, Майкъл?“ — веднъж бе попитала тя), или празни кутийки от бира под бамбуковото кресло на верандата, може би дори тоалетна чиния, непочистена след използване. Честно казано, не търсех нещо определено — още имах усещането, че живея в кошмарен сън. Най-свързаните ми мисли през онези дни бяха относно завършека на романа, който пишех (убиецът психопат бе подмамил героинята на покрива на многоетажна сграда с намерението да я блъсне и да я изпрати в небитието), и относно теста за бременност, който Джоана беше купила в деня на смъртта си.
„Ще си взема лекарството против синузит“ — бе казала. „Ще купя и риба от супермаркета“ — бе казала. А погледът й не ми беше подсказал, че трябва да се усъмня в думите й.
