кръвоносен съд в кората на главния мозък се е спукал като автомобилна гума, кръвта е заляла контролните й центрове и е причинила смъртта й. Съдебният лекар ми обясни, че може би Джоана не е умряла моментално, но смъртта е настъпила почти веднага… и жена ми не е страдала. Проблясък, след който мислите и усещанията й са изчезнали още преди да се строполи на асфалта.
— Мога ли да ви бъда полезен с нещо, господин Нунан? — попита съдебният лекар, хвана ме под ръка и ме отведе встрани от жената с каменно лице и затворени очи на видеомонитора. — Имате ли някакви въпроси? Ще се постарая да ви отговоря.
— Интересувам се от нещо конкретно. — Обясних му какво бе купила от аптеката минути преди смъртта си. После зададох фаталния въпрос.
Смътно си спомням дните преди погребението и самата церемония — единственото, което се е запечатало в паметта ми, е шоколадовото мишле на Джо, което изядох, и колко плаках тогава… мисля, че плачех най-вече защото знаех, че след секунди вкусът му ще изчезне. Няколко дни след погребението отново имах почти истеричен пристъп, за който ще ви разкажа след малко.
Зарадвах се, когато пристигнаха роднините на Джо, а най-приятно ми бе да видя брат й Франк — петдесетгодишен, червендалест и набит мъжага с буйна черна коса. Именно той уреди всичко около церемонията, дори започна да се пазари със собственика на погребалното бюро.
— Не мога да повярвам, че го направи — казах му, докато пиехме по бира в едно сепаре на „Барът на Джак“.
— Искаше да те извози, Мики — заяви той. — Ненавиждам такива типове. — Извади носна кърпа от задния си джоб и разсеяно избърса страната си. Досега не беше дал воля на скръбта си — семейство Арлин сдържаха чувствата си, поне когато бях с тях — но през целия ден от очите му бликаха сълзи; приличаше на човек, който страда от конюнктивит.
Джо бе най-малкото от шестте деца на семейство Арлин и единственото момиче, поради което беше любимката на братята си.
Убеден съм, че ако бях виновен за смъртта й, щяха да ме разкъсат с голи ръце. Сега обаче ме обградиха с обичта си като с щит, което ме накара да се почувствам малко по-добре. Бог знае как щях да се справя без тях. Не забравяйте, че бях едва на трийсет и шест и изобщо не ми бе хрумвало, че ще погреба с две години по-младата си съпруга. С Джо никога не се бяхме замисляли за смъртта.
— Ако хванат някого да краде радиокасетофона от колата ти, ще го обвинят в кражба и ще го тикнат в затвора — продължи Франк. Беше роден в Масачузетс и понякога в гласа му се долавяше местният диалект. — Ако същият човек се опита да пробута на скърбящ съпруг срещу три хилядарки ковчег, като струва едва четиристотин и петдесет долара, го обявяват за супербизнесмен и го канят да произнесе реч в Ротарианския клуб. Алчен педераст, накарах го да се задави, нали, Мики?
— Да.
— Добре ли си, приятел?
— Да.
— Хей, да не ме лъжеш?
— Откъде да знам! — избухнах, а неколцина посетители от съседното сепаре се обърнаха и любопитно ме изгледаха. После почти шепнешком добавих: — Джо е била бременна.
Лицето му се изопна:
— Какво?
С усилие продължих да шепна:
— Била е бременна във втория месец според… според съдебния лекар. Ти знаеше ли нещо? Беше ли споделила с теб?
— Бога ми, не! — възкликна, но изражението му бе странно и ми подсказа, че той лъже. — Знам, че искахте да имате дете… веднъж Джо спомена, че… и че може би ще й трябва повече време да забременее… обаче лекарят бил казал, че рано или късно най-вероятно… — Млъкна, без да довърши изречението, и се втренчи в ръцете си. — Значи при аутопсията се установява дали… Проверили са дали е била бременна.
— Разбира се, че може да се установи. Колкото до проверката, не знам дали е рутинна. Помолих ги да го сторят.
— Защо?
— Защото в деня на смъртта си Джо не си е купила от аптеката само инхалатор, но и препарат за установяване на бременност.
— Нима не ти е загатнала за състоянието си?
Поклатих глава.
Франк се пресегна през масата и сложи ръка на рамото ми:
— Искала е да бъде напълно сигурна — ето защо не ти е казала. Знаеш го, нали?
„Ще си купя лекарство за синузита и ще се отбия в супермаркета да взема риба“ — бе казала Джо. Изражението й не ме бе накарало да се усъмня — говореше небрежно, като жена, на която предстои ежедневното пазаруване. След като цели осем години напразно чакахме дете, е подозирала бременността си, но с нищо не се бе издала.
— Да — отвърнах и потупах ръката на Франк. — Знам го, големи братко.
Погребалната церемония беше организирана от семейство Арлин и най-вече от Франк. Тъй като бях писател, на мен се падна задължението да съчиня некролога. Брат ми доведе мама и леля чак от Върджиния и му възложиха да се занимава с книгата за съболезнования. Майка ми, която беше на шейсет и шест и почти напълно превъртяла, макар лекарите да отричаха, че страда от болестта на Алцхаймер, живееше в Мемфис със сестра си, която пък бе с две години по-млада от нея и почти толкова откачена. Те нарязаха тортата и кейковете по време на скромния прием след погребението.
Всичко останало беше уредено от семейство Арлин — от часовете за поклонение пред ковчега до подробностите около церемонията. Франк и Виктор (който бе най-младият от братята) произнесоха кратки речи, отдавайки почитта си към мъртвата, бащата на Джо прочете молитва за душата на дъщеря си. Накрая Питър Бридлъв, момчето, което косеше моравата ни през лятото и събираше сухите листа от двора през есента, разплака присъстващите, като изпя любимия химн на Джо. Така и не узнах как Франк е открил Пит и го е склонил да пее на погребението.
Някак си издържахме всичко — поклонението във вторник, заупокойната служба в сряда сутринта и накрая погребението в гробището „Феърлон“. Бог знае защо в паметта ми се е запечатало само това, че беше много горещо, че се чувствах самотен, след като Джо не беше до мен да си поговорим, и че съжалявах, задето не съм си купил нови обувки. Ако можеше да ме види, скъпата ми Джо хубавичко щеше да ме подреди заради небрежността ми.
По-късно разговарях с брат ми Сид — настоявах да предприемем нещо с мама и леля Франсин, преди напълно да са изчезнали в зоната на здрача. Бяха прекалено млади, за да се чувстват добре в старчески дом. Попитах Сид за мнението му по въпроса.
Той ми отговори, но да пукна, ако чух дори една дума. Спомням си обаче, че се съгласих със становището му. В късния следобед Сиди, мама и леля се качиха във взетата под наем кола и потеглиха към Бостън, където щяха да нощуват в хотел, а на следващия ден да вземат експреса „Южен полумесец“. Брат ми няма нищо против да бъде придружител на възрастни дами, но отказва да пътува със самолет, дори ако аз плащам билетите. Казва, че ако двигателят се повреди, в небето няма аварийни алеи.
Повечето представители на фамилията Арлин си заминаха на другия ден. Отново беше горещо като в пещ — слънцето се блещеше от нажеженото до бяло небе и сякаш полепваше по всичко като разтопен метал. Заминаващите роднини на Джо стояха пред нашата къща (всъщност сега тя принадлежеше само на мен), а до тротоара ги чакаха три таксита. Наблюдавах как едрите мъже и жени се прегръщаха, като
