Когато вече приключвах с инспекцията, погледнах под леглото и съзрях отворена книга с меки корици откъм страната на Джо. Съпругата ми беше починала неотдавна, но едно от най-мръсните места във всеки дом е царството под леглото. Измъкнах книгата и сивкавият слой прах върху нея ми напомни за лицето и ръцете на Джоана, както я бях видял в ковчега — Джо в Царството на подземието. Дали прахът прониква в ковчега? Не, разбира се, и все пак…
Прогоних натрапчивата мисъл, която се престори, че си отива, но през целия ден упорито ме преследваше.
С Джоана бяхме завършили Мейнския университет — специалност „английска литература“ — и подобно на мнозина като нас бяхме влюбени в произведенията на Шекспир, забавляваше ни цинизмът на Едуин Арлингтън Робинсън. И все пак писателят, който ни сближи, не беше поет или есеист, а Съмърсет Моъм — старчокът околосветски пътешественик, романист и драматург, чието лице напомня на глава на костенурка (и което на снимките сякаш винаги е обгърнато от облак цигарен дим), а в гърдите му тупти сърце на романтик. Ето защо не се изненадах, като видях, че книгата, забравена под леглото, носи заглавието „Луна и грош“. Бях я чел в ранната си младост и то два пъти, като се идентифицирах с героя на Моъм Чарлс Стрикланд. (Само дето щях да се занимавам с писане на романи, не с живопис като Стрикланд.)
Джо си беше отбелязвала страниците с карта за игра от някое непълно тесте и като разгърнах книгата, си спомних какво бе казала по време на една от срещите ни, когато още не се познавахме добре. Навярно е било през 1980, след някоя лекция по английска литература на двайсети век. По онова време Джоана Арлин беше второкурсничка, а аз — студент последна година. Бях избрал да изучавам съвременна английска литература само защото имах много свободно време през последния семестър. „След сто години — бе заявила Джоана — съвременните литературни критици ще бъдат упреквани, задето са се прекланяли пред Лорънс и са пренебрегнали Моъм.“ Колегите й от курса се бяха засмяли с едва прикрито пренебрежение (всички бяха убедени, че „Влюбени жени“ е една от най-великите книги на хилядолетието), но аз не се засмях. Аз се влюбих.
Картата за игра беше пъхната между сто и втора и сто и трета страница — Дърк току-що е открил, че съпругата му го е напуснала заради Стрикланд, чийто прототип е Пол Гоген. Разказвачът се опитва да окуражи Дърк:
— Лесно ти е да говориш — промърморих на празната стая, която вече не споделях с Джо. Обърнах страницата и зачетох:
Внезапно ми хрумна, че Джо никога няма да обърне на другата страница и да прочете как Стрикланд нарича жалкия Дърк „смешно човече“. Това бе един от най-ужасяващите моменти в живота ми — разбрах, че не съм допуснал грешка, която може да се поправи, че не сънувам кошмар, от който ще се пробудя. Джоана беше мъртва.
Скръбта изсмукваше силите ми. Ако леглото не беше там, навярно щях да се строполя на пода. Когато плачем, сълзите се стичат от очите ни, но през онази нощ усетих как сълзи се леят от порите ми. Седях на двойното легло откъм страната на Джоана, притисках до гърдите си прашната книга и неутешимо ридаех. Навярно пристъпът беше причинен от мъка и от изненада: въпреки че бях видял трупа на монитора в моргата и го бях разпознал, въпреки че бях присъствал на църковната церемония, когато Пит Бридлъв изпя „Благословена увереност“ с прекрасния си теноров глас, въпреки че на погребението бях чул думите на свещеника: „Прах в праха и пръст в пръстта“, не бях повярвал, че съпругата ми е мъртва. Книгата бе сторила онова, което големият сив ковчег не беше направил — прашните й страници ме бяха убедили в смъртта на Джоана.
Проснах се на леглото, закрих с длани лицето си и плаках, докато заспах от изтощение, както правят натъжените деца. Присъни ми се нещо ужасно. В съня си се събудих, видях, че „Луна и грош“ още е върху завивката и реших да я пъхна обратно под леглото. Знаете колко несвързани и объркани са сънищата — не се подчиняват на логиката, а виденията са като часовници, нарисувани от Дали, които са се размекнали и са преметнати като килимчета по клоните на дърветата.
Пъхнах картата за игра между сто и втора и сто и трета страница, която никога нямаше да бъде прелистена от мъртвата ми съпруга, претърколих се на моята страна на леглото и надникнах отдолу с намерението да оставя книгата където я бях открил.
Джо лежеше на пода сред топчета прахоляк. От пружината висеше паяжина, която докосваше страната й. Червеникавата й коса беше загубила блясъка си, ала тъмните й очи ме наблюдаваха подозрително, а лицето й беше бяло като платно. Когато заговори, разбрах, че смъртта е отнела разума й.
— Дай ми я — изсъска. — С нея събирам прах. — Изтръгна книгата от ръката ми, преди да успея да й я подам. За секунда пръстите ни се допряха, нейните бяха ледени като заскрежени вейки. Тя отвори книгата на отбелязаното място, при което картата изпадна, и постави произведението на Съмърсет Моъм върху лицето си, досущ погребален саван от думи. Сетне скръсти ръце на гърдите си и остана неподвижна, а аз забелязах, че носи синята рокля, с която я бях погребал. Беше излязла от гроба, за да се скрие под леглото в спалнята ни.
Нададох приглушен вик и се събудих с болезнено потръпване, като едва не паднах на пода. Не бях спал дълго — страните ми още бяха мокри от сълзите, а клепачите ми бяха подпухнали и сякаш се бяха обтегнали от плача. Ала сънят беше толкова „действителен“, че надникнах под леглото — бях убеден, че ще видя Джо да лежи с разтворената книга върху лицето си, че ще ме докосне с ледените си пръсти.
Разбира се, отдолу нямаше нищо — сънищата нямат нищо общо с действителността. При все това прекарах остатъка от нощта на канапето в моя кабинет. Навярно постъпих правилно, защото повече не сънувах кошмар. Заспах непробудно и всъщност не сънувах нищо.
Глава 2
По време на съвместния ми живот с Джо, който продължи десет години, никога не изпаднах в творческо безсилие и способността да пиша не ме напусна веднага след смъртта на съпругата ми. Нямах представа какво е да „блокираш“ и не осъзнавах какво се е случило, докато положението не стана критично. Навярно причината бе в твърдата ми увереност, че жертви на творческата немощ стават само снобски автори на сериозна литература, чиито произведения се разглеждат, обсъждат и понякога оплюват от критиците на „Ню Йорк Таймс“.
Началото на писателската ми кариера и женитбата ми почти съвпаднаха по време. Завърших първия си роман „Раздвояване“ малко след като с Джо официално се сгодихме (изхвърлих се и й подарих пръстен с опал, който струваше сто и десет долара — много повече, отколкото можех да си позволя по онова време — ала Джоана се влюби в него), а последния си роман, озаглавен „Далеч от върха“, приключих около месец след смъртта на съпругата ми. Главният герой в книгата беше убиец психопат, който си пада по живота във висшето общество. Издадоха я през есента на 1995. Оттогава на книжния пазар редовно се появяват мои нови творби — парадокс, който мога да обясня. Дълбоко в сърцето си знам, че в близко бъдеще Майкъл Нунан няма да напише роман. Вече знам какво е да „блокираш“. Дори знам повече за това състояние, отколкото бих искал да науча.
Когато с известно колебание предложих на Джо да прочете ръкописа на „Раздвояване“, тя го изгълта за една нощ: настани се на любимото си кресло само по бикини и по тениска с щампована отпред мечка и прочете романа, като изпи безчет чаши чай с лед. Оставих я и отидох в гаража (живеехме под наем в къща в Бангор заедно с младо семейство, което беше безпарично като нас… по онова време с Джо още не бяхме женени, макар тя да не сваляше пръстена, който й бях подарил), където започнах да ровичкам из инструментите — чувствах се като герой от карикатура в „Ню Йоркър“, изобразяваща млад баща в чакалнята на родилния дом. Доколкото си спомням, унищожих сглобяема клетка за птици, изработването на която
