според указанията беше лесно дори за дете, и едва не отсякох левия си показалец. На всеки двайсет минути се връщах вкъщи и надниквах в кабинета. Дори да ме забелязваше, Джо не помръдваше. Поведението й ме обнадежди.
Седях на площадката зад къщата, взирах се в звездите и пушех, когато тя излезе, настани се до мен и сложи ръка на врата ми.
— Е? — промърморих.
— Бива си го — отвърна Джо. — Какво ще кажеш да се прибереш и да се позанимаеш с мен?
Преди да отговоря, найлоновите й бикини прошумоляха и се озоваха в скута ми.
По-късно, докато си хапвахме портокали в леглото (порок, който след време превъзмогнахме), попитах Джо:
— Какво означава „бива си го“? Става ли за издаване?
— Право да ти кажа — отвърна тя — нищичко не знам за бляскавия свят на издателите, но през целия ми живот четенето ми е доставяло удоволствие — ако искаш да знаеш, първата ми любов беше „Любопиткото Джордж“…
— Не разбивай сърцето ми — прекъснах я.
Джо се наведе, пъхна в устата ми резенче портокал, а гърдите й предизвикателно докоснаха рамото ми. Сетне продължи да говори, сякаш не беше чула забележката ми:
— … прочетох книгата ти с голямо удоволствие. Убедена съм, че кариерата ти на репортер в „Дери Нюз“ ще приключи още докато си стажант. Убедена съм, че ще бъда съпруга на писател.
Изказването й ме въодушеви, дори ме побиха тръпки. Джо не познаваше бляскавия свят на издателите, но щом вярваше в таланта ми и аз вярвах в себе си… което се оказа най-правилната тактика. Намерих си агент с помощта на бившия ми преподавател по литература (който прочете моя роман и го похвали с половин уста, може би защото комерсиалността на произведението му се бе сторила като ерес) и агентът продаде „Раздвояване“ на „Рандъм Хаус“ — първото издателство, на което предложи ръкописа.
Джо се оказа права и относно кариерата ми като репортер. В продължение на четири месеца отразявах събития като конни надбягвания, изложби на цветя и благотворителни вечери, за което получавах сто долара седмично, сетне получих първия чек от „Рандъм Хаус“ — сумата възлизаше на 27 000 долара, след като ми бяха удържали комисионата на агента. Не бях работил в редакцията на вестника достатъчно дълго, че да получа дори минимално повишение на заплатата, въпреки това колегите ми устроиха прощално празненство. Спомням си, че тържеството се състоя в „Барът на Джак“. От единия до другия край на малката зала беше опънат лозунг с надпис: „Желаем ти късмет, Майк — продължавай да пишеш!“ Когато се прибрахме у дома, Джоана отбеляза, че ако завистта притежава свойствата на киселина, от мен са щели да останат само три зъба и катарамата на колана ми.
По-късно, след като се любихме в мрака, по стар навик си хапнахме портокал в леглото и пушихме от една цигара, попитах:
— Никой няма да я обърка с „Върни се у дома, Ейнджъл“, нали? — Говорех за моята книга. Джо ме разбра, както разбра, че съм доста потиснат от отрицателната рецензия на моя бивш преподавател по литература.
— Нали няма да се правиш на подценяван гений? — попита тя и се повдигна на лакът. — Ако си решил да го сториш, кажи ми го още сега — първата ми работа утре сутринта ще бъде да подам молба за развод.
Изказването й ме развесели и същевременно се почувствах засегнат.
— Видя ли рекламния материал на „Рандъм Хаус“? — попитах я, макар да знаех, че го е прочела. — Малко остава да ме нарекат В. С. Андрюс1 с пишка.
— В интерес на истината наистина имаш пишка — подхвърли Джоана и лекичко стисна въпросния орган. — Хич да не ти пука как те наричат… Знаеш ли, че когато бяхме в трети клас, Пати Банинг ми казваше долна уличница. Но не бях такава.
— Най-важното е как те приемат.
— Дрън-дрън! — Този път стисна члена ми силно, при което едновременно усетих болка и неописуемо удоволствие. През онези отдавна отминали дни мишокът, криещ се в панталона ми, не го беше грижа в какво ще се пъхне, стига да е задълго. —
— Разбира се — отвърнах, макар че тя много добре знаеше какъв ще бъде отговорът.
— А съвестта гризе ли те, когато твориш?
— Когато пиша, нищо не ме интересува освен това — промърморих и се претърколих върху нея.
— Божичко! — престорено възмутено възкликна тя и тонът й на оскърбена стара мома както винаги ме възбуди. — Помежду ни има пенис!
Докато се любехме, направих две въодушевяващи открития: че Джо наистина бе харесала книгата ми (ама че съм лицемер — бях разбрал, че романът й е допаднал още докато я наблюдавах как седи в креслото с подвити крака и толкова е погълната от четивото, че не обръща внимание на немирната къдрица, която се спуска на челото й) и че няма причина да се срамувам от написаното… поне според съпругата ми. Разбрах и още нещо — най-важното бе нейното възприемане на нещата, съчетано с моите схващания: получаваше се ефект като да гледаш през бинокъл, което се случва само със семейните двойки.
Слава Богу, че тя беше почитателка на Моъм.
Бях В. С. Андрюс с пишка в продължение на десет години… всъщност на четиринайсет, ако се смятат годините след смъртта на Джоана. През първите пет пишех за „Рандъм“, после агентът ми получи много изгодно предложение от „Пътнам“, които станаха мои издатели.
Навярно сте виждали името ми в списъка на най-продаваните книги… стига в неделния вестник, който предпочитате, да е отпечатан списък на поне петнайсет бестселъра, не само на първите десет в класацията. Не можех да се похваля с успеха на Кланси, Лъдлъм или Гришам, но първите издания на романите ми изместиха от предните позиции книгите на доста прочути автори (нещо, което В. С. Андрюс никога не е постигнала според думите на моя агент Харолд Облоуски; от него научих, че произведенията на тази дама са били издавани в големи тиражи, но само като евтини книги с мека подвързия), а втората ми книга, озаглавена „Човекът с червената риза“, беше класирана на пето място от вестник „Таймс“. По ирония на съдбата романът не успя да заеме по-престижна позиция заради книгата „Стоманената машина“ от Тад Бомънт, пишещ под псевдонима Джордж Старк. По онова време семейство Бомънт имаха вила в Касъл Рок — намираше се на около седемдесет километра от нашата лятна къща на брега на езерото Дарк Скор. Тад вече не е между живите. Самоуби се. Нямам представа дали отчаяната му постъпка е била предизвикана от загуба на творческо вдъхновение.
И така произведенията неизменно ми оставаха извън омагьосания кръг на супербестселърите, но това не ме притесняваше. Когато навърших трийсет и една, с Джо вече притежавахме две къщи: прекрасната сграда във викториански стил, намираща се в Дери, и дървена къщичка в Западен Мейн, която бе достатъчно голяма, че да се нарече вила, и на която местните жители бяха дали названието „Сара Лафс“. Най-важното бе, че за къщите не дължах нито един цент, докато семейни двойки на нашата възраст се смятаха за късметлии, ако получеха заем за покупка на скромен дом. С Джо бяхме здрави, верни един на друг и притежавахме чувство за хумор. Не бях писател от ранга на Томас Улф2 (нито дори на Том Улф3), но ми плащаха да правя онова, което ми доставя удоволствие — на света няма нищо по-хубаво; все едно си получил разрешително да крадеш.
Романите ми никога не влизаха в първата десетка на класациите, литературните критици ги пренебрегваха, творенията ми бяха жанрово ориентирани (повечето бяха подчинени на схемата „красива самотна млада жена среща умопомрачителен непознат“), но ми носеха солидни доходи и се приемаха със смесени чувства, като разрешените от правителството публични домове в Невада: обществото беше на
