мнение, че трябва да се осигури начин за задоволяване на низките страсти. Аз бях открил начин и изпълнявах задълженията си с най-голямо удоволствие (понякога Джо ми се притичваше на помощ, особено когато имах проблеми със сюжета), в резултат на което по времето, когато избраха Джордж Буш за президент, със съпругата ми вече бяхме милионери.
Не бяхме толкова богати, че да притежаваме реактивен самолет (като Гришам), нито професионален футболен отбор (като Кланси), но според стандартите на градчето Дери бяхме въшливи от пари. Любехме се често, изгледахме хиляди филми, прочетохме хиляди книги (Джо обичаше да складира нейните под леглото). Навярно най-хубавото в живота ни бе, че не подозирахме с колко малко време разполагаме.
Често си задавах въпроса дали нарушаването на ритуала е довело до неспособността ми да пиша. Денем бе лесно да си кажа, че това са бабини деветини, но през нощта преставах да бъда реалист. Нощем мислите ни се превръщат в кучета, които се изплъзват от нашийника си и хукват накъдето им видят очите. А когато си прекарал по-голямата част от живота си в съчиняване на романи, нашийниците все повече се разхлабват и кучетата все повече се стремят да се освободят от тях. Бърнард Шоу или Оскар Уайлд е казал, че писателят е човек, който е дресирал съзнанието си да не му се подчинява. Дали беше налудничаво да си мисля, че нарушаването на ритуала е причинило моето внезапно и неочаквано (поне неочаквано от мен) „блокиране?“ Когато си изкарваш прехраната с пътешествия в страната на измислиците, границата между действителното и въображаемото сякаш се заличава. Понякога художниците отказват да рисуват, без да нахлупят любимата си шапка, а бейзболистите, на които играта е потръгнала, не сменят чорапите си.
Започнах да изпълнявам ритуала, докато пишех втората си книга — единствената, при която нервите ми бяха обтегнати до скъсване. Навярно бях повлиян от суеверията, разпространявани сред студентите второкурсници, които твърдяха, че написването на един успешен роман може да е чисто и просто късмет и че няма да се повтори. Спомням си как един преподавател по американска литература заяви, че от всички съвременни американски автори само Харпър Ли4 е открила сигурен метод да избегне написването на по-слаба книга.
Когато стигнах до края на „Човекът с червената риза“, спрях, преди да напиша последния ред. Още не бяхме купили къщата във викториански стил на Бентън Стрийт в Дери, но вече притежавахме „Сара Лафс“ на брега на Дарк Скор (вилата още не беше напълно обзаведена и студиото на Джо не бе пристроено, но все пак беше уютна) и точно там се намирахме.
Отместих пишещата машина — по онова време още използвах старата електрическа машина „Ай Би Ем“ — и отидох в кухнята. Беше средата на септември, повечето летовници си бяха заминали и крясъците на гмурците, долитащи откъм езерото, бяха неописуемо романтични. Слънцето залязваше, водната повърхност напомняше на нажежена до червено плоча на котлон, от която не се излъчва топлина. Споменът за онази привечер така се е запечатал в паметта ми, та понякога ми се струва, че отново мога да изживея случилото се. Понякога се питам дали ако ми се предостави подобна възможност, ще постъпя по друг начин.
Следобеда бях пъхнал в хладилника бутилка скъпо шампанско и две чаши. Извадих ги, поставих ги върху алуминиевия поднос, с който пренасяхме чашите с чай или с безалкохолни напитки от кухнята до терасата, и ги занесох в дневната.
Джоана се бе настанила на любимото си кресло и четеше книга (този път произведението не беше от Моъм, а от Уилям Бенбро, съвременен автор, който много допадаше на съпругата ми).
— О! — възкликна тя, като ме видя. Отбеляза докъде е стигнала и затвори книгата. — По какъв случай поднасяш шампанско? — Сякаш не знаеше каква е причината.
— Свърших — заявих. — Mon livre est tout fini.
Джо се усмихна и когато й подадох подноса, взе едната чаша:
— В такъв случай имаме повод да празнуваме.
Едва сега осъзнавам, че най-важният елемент от ритуала, най-могъщият, наподобяващ на една- единствена вълшебна дума, произнесена от несвързано говорещ човек, е бил именно тази фраза. Почти винаги пиехме шампанско и Джо почти винаги ме придружаваше в кабинета, за да изпълни докрай обреда, но имаше и няколко изключения.
Веднъж, мисля, че се случи пет години преди смъртта й, когато свърших поредната книга, Джоана беше на почивка в Ирландия заедно с някаква приятелка. Изпих шампанското сам и сам написах последното изречение (вече притежавах компютър „Макинтош“, който извършваше милиони функции, а аз го използвах само като пишеща машина), без да ми мигне окото. Ала телефонирах в странноприемницата, където бяха отседнали съпругата ми и приятелката й Брин; съобщих й, че съм свършил романа и тя изрече обичайните за случая думи, които бяха пренесени по телефонния кабел в Ирландия, пропътуваха разстоянието до микровълнов предавател, понесоха се като молитва до небесен сателит и прозвучаха в ухото ми: „В такъв случай имаме повод да празнуваме“.
Както вече споменах, ритуалът стана обичаен след втората ми книга. С Джо изпихме по чаша шампанско, сетне отидохме в кабинета ми, а на валяка на тъмнозелената пишеща машина имаше само един лист хартия. Навън се спускаше мрак, откъм езерото за последен път се провикна гмурец и както винаги зовът му ми напомни на ръждясал механизъм, който бавно се върти по напора на вятъра.
— Нали каза, че си свършил — промълви Джоана.
— Не съм написал само последното изречение. Книгата е посветена на теб, искам ти да я довършиш.
Съпругата ми не се засмя, не възрази, не прояви излишна сантименталност, само ме изгледа да се убеди, че говоря сериозно. Окуражително й кимнах и тя се настани на моя стол. Преди малко бе плувала в езерото и мократа й коса бе пристегната с бял ластик. Докоснах я и ми се стори, че под пръстите си усещам влажна коприна.
— На нов ред ли да пиша? — попита ме със сериозно изражение, досущ като прилежна секретарка, която се подготвя да води стенографски записки на речта на голям шеф.
— Не — отвърнах, — изречението продължава. — Сетне произнесох фразата, която се въртеше в главата ми от мига, когато налях шампанското: „Той постави верижката на шията й и двамата слязоха по стъпалата до мястото, където бе паркирана колата“.
Тя прилежно го напечата, обърна се и очаквателно ме изгледа.
— Това е всичко — казах. — Ако искаш, напиши „край“.
Джо натисна бутона за връщане, центрира валяка и напечата „край“ под последното изречение от романа. Буквите (любимият ми шрифт „куриер“) покорно изписаха думата.
— Каква е тази верижка, която героят поставя на шията на жената? — попита съпругата ми.
— Ще разбереш, когато прочетеш книгата.
Тя седеше на стола ми, а аз стоях зад нея, което й даваше прекрасна възможност да притисне лице към най-чувствителната област на тялото ми. Като заговори, усетих устните й върху себе си:
— Химаме си нашини да ви нахараме да проховорите.
— Не се съмнявам — промърморих.
В деня, когато завърших „Далеч от върха“, се опитах да изпълня ритуала. Онова, което вършех, ми се стори фалшиво — форма, лишена от вълшебното си съдържание, което не ме изненада. Не го направих от суеверие, а от желание да изразя уважението и любовта си. Все едно издигах паметник на Джо. Всъщност това бе истинската погребална церемония, която извършвах месец, след като жена ми бе положена в гроба.
Наближаваше краят на септември, но слънцето още напичаше — откакто се помня, не бе имало толкова гореща късна есен. Докато пишех последните редове от книгата, непрестанно си мислех колко ми липсва Джоана, но печалните размисли не забавиха „писането“. И още нещо: макар жегата в Дери да беше толкова непоносима, че работех само по къси гащета, нито веднъж не ми хрумна да отида в лятната къща на брега на езерото, сякаш споменът за „Сара Лафс“ напълно се бе заличил от съзнанието ми. Може би защото когато завърших „Далеч от върха“, най-сетне започнах да осъзнавам жестоката истина: този път съпругата
