Нунан“, говори се, че мнозина автори правят същото.
След публикуването на „Раздвояване“ през 1984, издавах по една книга годишно, но пишех по две, като единият ръкопис оставях „за черни дни“.
Не си спомням да съм го обсъждал с Джо и след като тя никога не ме попита, реших, че знае какво правя: събирам лешници в хралупата си, като трудолюбива катеричка. И през ум не ми минаваше, че някой ден ще изгубя способността да пиша; правех го на майтап.
През февруари 1995, след като не успях да превърна в романи две великолепни идеи за сюжет (идеи продължаваха да ми хрумват, което само задълбочаваше терзанията ми), вече не можех да си затварям очите пред неоспоримия факт: беше ме сполетяло най-лошото, което може да се случи на един писател, с изключение на това да страда от болестта на Алцхаймер или да получи удар. Ала в сейфа ми в банка „Фиделити Юниън“ се съхраняваха четири ръкописа със заглавия „Обещание“, „Заплашително поведение“, „Дарси“ и „Далеч от върха“.
Агентът ми се обади някъде около Деня на Свети Валентин. Стори ми се доста притеснен — обикновено му изпращах поредния си шедьовър през януари, а сега вече беше средата на февруари. Каза ми, че ще се наложи да работят на бързи обороти, за да може новият роман да излезе навреме за Коледните празници, когато се купуват най-много книги. После попита как съм, дали всичко е наред.
На върха на езика ми бе да заявя, че изобщо не съм наред, но господин Харолд Облоуски, чиято кантора се намира на Парк Авеню 225, не беше от хората, на които можеш да кажеш такова нещо. Беше добър агент, едновременно харесван и мразен в издателските среди (понякога едни и същи хора хем се прекланяха пред него, хем го ругаеха), но едва ли щеше да приеме лошите новини от подземните цехове, където се произвеждаше стоката, предлагана от него за продан. Щеше да се побърка от притеснение, да вземе първия самолет за Дери и да ми надува главата с поучителните си лекции, отказвайки да си замине, преди да ме е изтръгнал от абсурдното ми състояние. Харесвах Харолд, но исках да си остане в разкошния си кабинет на трийсет и осмия етаж, откъдето се разкриваше приказен изглед към Ийст Сайд.
Казах му: „Какво съвпадение, Харолд, обаждаш се тъкмо когато завърших новия си роман. Мисля, че ще ти хареса. Ще ти го изпратя с «Федерал Експрес», та да го получиш още утре.“ Той пък ме уведоми, че няма никакво съвпадение, че по отношение на писателите — негови клиенти — е надарен с телепатични способности. Поздрави ме, задето съм приключил, и затвори телефона. След два часа получих традиционния букет, който ми изпращаше при завършването на всеки мой роман — цветята имаха вид на копринени, досущ като широките му вратовръзки, творение на Джими Холиуд.
Поставих вазата с букета в трапезарията, където почти не влизах след смъртта на Джо, и отидох във „Фиделити Юниън“. Отключих сейфа, грабнах ръкописа на „Далеч от върха“ и се отправих към най-близкия клон на „Федерал Експрес“. Взех именно този роман, защото беше последният, който бях сътворил, и се намираше най-отгоре в кашона с ръкописите. Публикуваха го през ноември, тъкмо навреме за „голямото пазаруване“ по случай Коледните празници. На титулната страница имаше посвещение в памет на скъпата ми покойна съпруга Джоана. Книгата се изкачи до единайсето място в класациите и всички бяха доволни, дори аз. Казвах си, че със сигурност ще се оправя. Нали няма писател, който завинаги да е загубил творческите си способности (може би с изключение на Харпър Ли)? Трябва само да се освободя от напрежението, както е казала кабаретната танцьорка на архиепископа. Слава Богу, че като трудолюбива катеричка бях скрил лешници в хралупата си.
Бях преизпълнен с оптимизъм и следващата година, когато изпратих на Харолд „Заплашително поведение“. Тази книга бях написал през есента на 1991 и Джо много я хареса. Оптимизмът ми се беше поизпарил през март 1997, когато шофирах към „Федерал Експрес“ по време на снежна буря, за да изпратя ръкописа на „Ухажорът на Дарси“, макар че когато познати ме питаха как върви работата ми (повечето задаваха един и същ въпрос: „В момента пишеш ли някоя интересна книга?“), продължавах да отговарям, че работата адски ми спори, че напоследък съм написал много интересни книги, че думите излизат с лекота, като лайно от кравешки задник.
След като Харолд прочете „Дарси“ и я обяви за най-доброто, което съм написал досега, колебливо подхвърлих, че искам да направя едногодишна пауза. Той моментално ми зададе най-омразния ми въпрос: дали се чувствам добре. Отвърнах, че съм здрав като бик, че се чувствам страхотно, само искам да намаля темпото.
Последва мълчание, което беше патент на Харолд Облоуски, и което означаваше, че той ме мисли за абсолютен тъпанар, но тъй като ме харесва, се опитва да измисли как да ми го каже най-деликатно. Номерът си го бива, но още преди шест години разконспирирах Харолд. Всъщност Джо прозря истината и заяви:
— Само се преструва, че ти съчувства. В действителност е като ченге от старомоден криминален филм, което мълчи, за да те принуди да направиш самопризнание.
Този път обаче аз му отвърнах с неговия номер: замълчах, като премествах слушалката от едното на другото си ухо, и се разположих по-удобно на стола. В този момент погледът ми попадна на поставената в рамка снимка върху компютъра, на която се виждаше „Сара Лафс“ — нашата вила на брега на езерото Дарк Скор. Не бях стъпвал там от светлинни години и за миг се запитах защо.
После дочух гласа на Харолд, който заговори предпазливо, като нормален, който се опитва да вразуми човек, временно изпаднал в състояние на лудост:
— Мисля, че е неразумно, Майк… особено на този етап от кариерата ти…
— Не е етап — прекъснах го. — Най-голям успех постигнах през 1991, оттогава продажбите на книгите ми нито се увеличават, нито намаляват. Все едно се намирам на планинско плато, Харолд.
— Така е — съгласи се той. — Знай, че писателите, които са достигнали до такава стабилност, са изправени пред две възможности по отношение на продажбите — да продължат както до този момент или да се плъзнат по наклонената плоскост.
Идваше ми да кажа, че ще бъда от онези, дето се плъзват, но си замълчах. Не исках Харолд да разбере колко сериозен е проблемът, колко нестабилна е почвата под краката ми. Не исках той да узнае, че сърцето ми се разтуптява (в буквалния смисъл) всеки път, когато отворя програмата Word 6 и се втренча в празния екран на монитора.
— Добре — промърморих. — Разбрах намека ти.
— Сигурен ли си, че си добре?
— Нали си прочел последната ми книга — мислиш ли, че е написана от умопобъркан или болен човек?
— В никакъв случай, романът е страхотен. Вече казах, че е най-добрата ти творба. Чете се на един дъх, макар да е доста… сериозен. Ако Сол Белоу пишеше романтични криминални романи, сигурно щеше да сътвори подобна книга. Но… нали нямаш затруднения със следващото си произведение? Знам, че скърбиш за Джо… всички скърбим за нея…
— Не — прекъснах го. — Нямам затруднения.
Той отново замълча, ала аз издържах и не наруших мълчанието. Накрая Харолд промърмори:
— Гришам може да си позволи едногодишна отпуска, също и Кланси. Дългите периоди на бездействие придават загадъчност на Томас Харис. Но на мястото, което заемаш, животът е по-труден, отколкото ако си на върха. За всяко място в списъка на бестселърите се съревновават поне петима автори и ти знаеш имената им — та нали са твои „съседи“ три месеца в годината. Някои се изкачват в класацията, както се случи с последните две книги на Патриша Корнуел, други изпадат или заемат по-неблагоприятни позиции, трети отстояват мястото си като теб. Ако Том Кланси престане да пише в продължение на пет години, след което издаде роман с главен герой вече популярния Джак Райън, успехът му безусловно е гарантиран. Ако твои книги не се появяват в книжарниците цели пет години и решиш отново да пропишеш, не съм сигурен, че ще имаш успех. Съветвам те да…
— Да кова желязото, докато е горещо.
— Взе ми думите от устата.
Поговорихме още малко, сетне си казахме „дочуване“. Облегнах се на стола, като едва не политнах назад, и се загледах в снимката на нашето „убежище“ в Западен Мейн. Наричаха я „Сара Лафс“ и това ми напомняше на названието на една стара балада на Хол и Оутс. Вярно е, че Джо обичаше къщата повече от мен (малко повече), но защо толкова време не бях стъпвал там? Бил Дийн, човекът, който се занимаваше с поддържането на имота, всяка пролет сваляше капаците на прозорците, а през есента ги поставяше, спираше водата есенно време, а през пролетта включваше водната помпа, наглеждаше генератора и
