— Усещам нетърпението ти, момчето ми — промърмори той. — Да не прекъсвам работата ти? Пишеш ли?
— Приключих за днес, но още не съм обядвал.
— Няма да те задържам, ала слушай внимателно, защото е важно. Ще бъдат публикувани и романите на петима автори, които не сме предвиждали. Казват, че новата книга на Кен Фолет е най-доброто му произведение след „През иглено ухо“, а пък Белва Плейн и Джон Джейкс…
— Не са ми конкуренти — отново го прекъснах, макар да разбирах намека на Харолд — че класацията на „Таймс“ обхваща само петнайсет романа.
— Как ще реагираш, ако ти кажа, че Джийн Оел най-сетне ще публикува поредната книга от сагата си, описваща сексуалните преживявания на пещерните хора?
— Джийн Оел ли? — сепнах се аз. — Сериозно ли говориш?
— Е, не съм сто процента сигурен, че ще те измести, но, изглежда, че романът й го бива. Да не забравяме и новата книга на Мери Хигинс Кларк. И двамата с теб знаем чия конкурентка е тя.
Ако ми бе съобщил същата новина преди шест-седем години, когато трябваше да издържам съпруга и евентуални наши отрочета, щях да побеснея от гняв. С Мери Хигинс Кларк бяхме съперници, нашите романи допадаха на едни и същи читатели, ето защо издателите ни бяха уредили пътищата ни да не се пресичат… честно казано, споразумението беше по-изгодно за мен. Ако книгите ни едновременно се появят на книжния пазар, провалът ми е в кърпа вързан. Покойният Джим Крес мъдро беше отбелязал, че човек не бива да дърпа наметалото на Супермен, да плюе срещу вятъра, да сваля маската на Самотния ездач и да се конкурира с Мери Хигинс Кларк. А „правилата“ му бяха особено валидни за Майкъл Нунан.
— Как е възможно? Кой го допусна? — попитах. Мисля, че тонът ми не беше заплашителен, ала Харолд нервно запелтечи, като човек, който се страхува, че ще бъде уволнен или дори обезглавен, задето съобщава лоши новини:
— Нямам представа. Изглежда, че тази година й е хрумнала още една идея. Казаха ми, че е напълно възможно.
Знаех, че е възможно, тъй като самият аз бях писал по две книги годишно, затова прекъснах обясненията на Харолд и го попита какво желае. Реших, че това е най-сигурният начин да прекратя разговора. Отговорът му не ме изненада — двамата с Дебра (както и другите приятелчета от „Пътнам“ искаха от мен книга, която да издадат в края на лятото на 1998, за да изпреварят с няколко месеца Мери Хигинс Кларк и останалите ми съперници. А през ноември хората от специализирания отдел на издателството щели да наблегнат на рекламата, за да подпомогнат продажбата на романа за Коледните празници.
— Сигурен ли си? — попитах. Също като повечето автори на романи (по този въпрос преуспелите писатели и неудачниците са на еднакво мнение, което доказва, че може би донякъде са прави, макар да страдат от параноя) и аз не се доверявам на обещанията на издателите.
— Мисля, че този път няма да те подведат, Майк. Предстои им да сключат нов договор с теб — заяви Харолд. Тонът му подсказваше, че с нетърпение очаква преговорите с представителите на издателството. — Важното е, че още си им симпатичен. Мисля, че ще те обикнат още повече, ако получат ръкописа ти преди Деня на благодарността.
— Какво? Нима искат да им предам книгата следващия месец? — Постарах се да изглеждам смаян и възмутен, въпреки че „Обещанието на Хелън“ вече единайсет години лежеше в банковия сейф. Беше първият „лешник“, който бях запазил за черни дни и последният, който ми беше останал.
— Не, не, крайният срок е петнайсети януари — побърза да ме успокои Харолд, като се преструваше на великодушен. Запитах се къде ли са обядвали с Дебра. Обзалагам се, че са били в някое тежкарско заведение, може във „Фор Сизънс“. — Ще се наложи да ускорят предпечатната подготовка и да работят на невероятни обороти, но са готови да го сторят. Въпросът е дали ти можеш да ускориш оборотите.
— Мисля, че ще успея, но срещу по-високо възнаграждение — отговорих. — Предай им, че за спешни поръчки се плаща повече — също като в ателието за химическо чистене.
— Сърцето ми се къса за тях! — възкликна Харолд. Тонът му беше като на човек, който е „лъскал бастуна“ и в момента е достигнал върховното удоволствие.
— Каква сума имаш предвид? — попитах.
— Не зная точно, но ще се постарая да я получиш авансово. Разбира се, няма да се зарадват, ще твърдят, че избързването е и в твой интерес…
— Да не забравяме и душевната агония на творческия процес… болките при преждевременното раждане…
— Точно така, точно така… Мисля, че е редно да получиш десет процента повече, — Говореше замислено, сякаш се стремеше да бъде максимално справедлив. Питах се колко ли жени биха се съгласили да им предизвикат преждевременно раждане срещу заплащане от две-три хиляди долара. Може би е по- добре никога да не научим отговорите на някои въпроси.
Пък и в моя случай това беше без значение. Нали проклетият роман вече бе написан.
— Оставям на теб да се споразумееш с „Пътнам“ — заявих.
— Добре, но те ще поискат да сключат договор поне за две книги. Мисля, че…
— Харолд, в момента единственото ми желание е да обядвам.
— Струва ми се, че си поизнервен, Майкъл. Всичко наред…
— Чувствам се прекрасно. Разговаряй с издателите само за тази книга и настоявай да получа по-голям хонорар заради „експресното обслужване“. Ясно ли е?
— Да — промърмори той, след като дълго мълча, както му беше обичай. — Дано да не означава, че след време ще откажеш рамков договор за три-четири романа. Не забравяй, че желязото се кове, докато е горещо. Това е мотото на шампионите.
— Мотото им е: „Прекосявай всеки мост, когато стигнеш до него“ — отвърнах. През нощта отново сънувах, че съм в „Сара Лафс“.
Присъни ми се същото, което виждах в сънищата си през есента и зимата — вървя по алеята към къщата. Въпросната алея е пътека, дълга около три километра, която се отклонява от шосе N 68, криволичи из гората и отново излиза на шосето. Наречена е условно Алея 42 в случай, че се наложи да повикате пожарната, но няма название. С Джо също не й дадохме име. Всъщност е тесен коларски път, обрасъл с тимотейка и бурени. Когато шофираш по него, чуваш приглушения шепот на тревата под шасито на колата или на камиона.
Ала в сънищата си аз не шофирам. Винаги се движа пеш.
Дърветата от двете страни на алеята са сгушени едно до друго. Притъмняващото небе почти не се вижда през преплетените им клони. Скоро ще се появят първите плахи звезди. Слънцето отдавна е залязло. Чувам песента на щурците и крясъците на гмурците откъм езерото. Между горските храсти с шумолене с промъкват животинки.
Достигам черен път, който се спуска по склона на хълма, намиращ се вдясно от мен. Това е алеята към нашата къща, в началото й има дървена табела с надпис „Сара Лафс“. Заставам до табелата, но не тръгвам надолу по алеята, където ме очаква къщата. Направена е от дървени трупи, пристроени са две крила, а отзад има голяма тераса. Стаите са четиринайсет — абсурдно, нали? Постройката би трябвало да бъде грозна и нелепа, но не е. Прилича на овдовяла дама, която скоро ще чукне стоте, но се движи доста наперено, въпреки че краката й са сковани от ревматизъм.
Централната част е построена най-отдавна — около хиляда и деветстотната. През трийсетте, четирийсетте и шейсетте са били пристроявани крилата. В далечното минало постройката е била ловна хижа, в началото на седемдесетте е била обитавана от малка комуна хипита, които я били наели от собствениците, семейство Хангърман, притежавали я от 1950 до 1984. Съпрузите се казваха Дарън и Мари, Дарън почина през 1971. Единственият видим принос от нас с Джоана е малката сателитна антена, монтирана на покрива. Идеята беше на съпругата ми, но тя така и не доживя да се възползва от придобивката.
