следеше за системната му проверка, а след Деня на загиналите във войните, който се падаше на 30 май, закотвяше сала на петдесетина метра от брега пред „Сара“.
През лятото на 1996 бе наел коминочистач, макар че повече от две години никой не беше палил огън в камината. Плащах му всяко тримесечие, както е обичаят по онези места; Бил Дийн е типичен янки и повечето му предшественици са били управители и пазачи на имоти като него. Осребряваше чековете ми и не питаше защо вече не летувам в къщата. След смъртта на Джо ходих там само два-три пъти и то за по- няколко часа, без да нощувам. Добре, че Бил не ме разпитваше, защото нямах представа какво да му отговоря. Дори не се бях сещал за „Сара Лафс“, докато не разговарях с Харолд.
Като си спомних за него, извърнах очи от снимката и погледнах към телефона. Представих си как заявявам на достопочтения господин Облоуски: „Да речем, че отстъпя мястото си в класациите на най- продаваните романи. Какво от това? Нима ще настъпи краят на света? Хайде, не ме разсмивай! Дори нямам съпруга и деца, които да издържам — съпругата ми умря на паркинга пред дрогерията, а детето, за което копнеехме, си отиде с нея. Не жадувам за известност (ако писателите, заемащи последните места в класацията на «Таймс» могат да се нарекат известни) и не мечтая романите ми да се продават в големи тиражи. Ето защо пет пари не давам, ако отстъпя заветното единайсето място. Защо да се притеснявам?“
Всъщност по този въпрос можех да отговоря: защото щях да се чувствам като безволево нищожество, което се отказва от постигнатото. Защото без съпругата си и без работата си щях да се превърна в затъпял ленивец, който живее сам-самичък в голямата си къща и не си помръдва пръста за нищо, освен да решава кръстословици, докато обядва.
Продължих да съществувам, да водя пародия на нормален живот. Забравих „Сара Лафс“ (или пък частица от мен, която не желаеше да отида там, погреба мисълта дълбоко в съзнанието ми) и прекарах в Дери още едно нетърпимо горещо лято. Инсталирах на лаптопа си специална програма и сам започнах да съставям кръстословици. Временно се включих в съвета на директорите към местния клон на Американската младежка християнска асоциация и участвах в журито на летния фестивал на изкуствата в Уотървил. Съчиних текстове за няколко телевизионни реклами в подкрепа на приюта за бездомници, който отчаяно се нуждаеше от средства, и известно време бях и в неговия управителен съвет. (По време на едно разширено заседание някаква жена ме нарече приятел на пропаднали типове, а аз й отвърнах: „Благодаря. Точно това исках да чуя!“ Кой знае защо репликата ми предизвика възторжени ръкопляскания.) Реших да се обърна за помощ към психоаналитик, но след като го посетих пет пъти, реших, че психически той е много по-зле от мен. Отпуснах известна сума за обучението на някакво дете от азиатски произход и се присъединих към местния аматьорски бейзболен отбор.
От време на време опитвах да пиша и всеки път удрях на камък. Веднъж реших да се насиля с едно-две изречения (каквито и да били, стига да са плод на творческо вдъхновение), но се наложи да повърна в кошчето за смет. Толкова ми прилоша, че едва изпълзях далеч от бюрото и от компютъра. Едва когато се озовах в противоположния край на помещението, се почувствах по-добре, дори добих сили да се обърна и да погледна монитора. След няколко часа със затворени очи се приближих до компютъра, за да го изключа.
През онези дни в края на лятото все по-често си спомнях за Денис Карвил, преподавателя по литература, който ми беше помогнал да се свържа с Харолд и се бе отнесъл пренебрежително към книгата ми „Раздвояване“. Веднъж бе казал нещо, за което твърдеше, че е цитат на Томас Харди и което завинаги се запечата в паметта ми. Може би прочутият викториански романист и поет наистина е изрекъл въпросната фраза, но така и не я срещнах в някое негово произведение или в биографията му, която прочетох, след като завърших „Далеч от върха“. Подозирам, че Карвил я е съчинил и я е приписал на Харди, за да й придаде повече тежест. Признавам, че самият аз от време на време съм прибягвал към този трик, заради което се срамувам.
И тъй, все по-често си спомнях цитата, докато се съпротивлявах срещу паническия страх и смразяващото чувство, завладяло съзнанието ми — чувството, че мислите ми са заключени с огромен катинар. Бях отчаян и с всеки изминал ден се убеждавах, че вече няма да напиша роман. (Божичко, каква трагедия — В. С. Андрюс с пишка страда от творческа немощ!) Цитатът ми подсказа, че дори да преодолея кризата, усилията ми са били безсмислени.
Според вечно намръщения Денисън Карвил начинаещият писател от самото начало трябва да е наясно, че никога няма да постигне целта си, че предварително е обречен на неуспех. „В сравнение с най- безличното човешко същество на земята — уж бил казал Томас Харди — дори най-майсторски описаният литературен герой е само една торба с кости.“ Фразата сякаш се отнасяше за мен, защото през онези безкрайни и мъчителни дни се чувствах точно като торба с кости.
Едва ли в английската литература съществува по-прекрасно и по-незабравимо уводно изречение на роман.5 Имах повод непрекъснато да си го повтарям през есента на 1997 и през пролетта на следващата година. Разбира се, не сънувах Мандерлей, а лятната ни къща, която Джо понякога наричаше „убежището“. Определението си го биваше, тъй като „Сара Лафс“ беше сгушена дълбоко в горите на Западен Мейн близо до селище, което бе толкова малко, че нямаше наименование, а на географските карти бе отбелязано като район ТР — 90.
Всичките ми сънища (освен последният, който беше неописуемо кошмарен) се отличаваха със сюрреалистична красота. Посред нощ се събуждах от желанието да включа нощната лампа и да се убедя, че всичко е било сън, после отново заспивах. Усещали ли сте как натежава въздухът преди да се разрази буря, как настъпва странно затишие и цветовете стават по-ярки като видения на трескав човек? Сънищата, които ме терзаеха през зимните нощи и в които неизменно присъстваше „Сара Лафс“, бяха досущ бълнувания на тежко болен и всеки път, като се събудех, се чувствах особено. Понякога си казвах: „Отново сънувах Мандерлей“, друг път оставах буден в леглото, с включена нощна лампа; вслушвах се във воя на вятъра, взирах се в тъмните ъгли на спалнята и си мислех, че Ребека де Уинтър не се е удавила в залива, а в езерото Дарк Скор, че е потънала, задавяйки се и размахвайки ръце, пронизващите й черни очи са се замъглили, а гмурците са крещели в здрача. Случваше се да стана и да изпия чаша вода, друг път изключвах лампата, защото вече знаех къде се намирам, обръщах се на една страна и отново заспивах.
Денем почти никога не мислех за „Сара Лафс“ и едва по-късно осъзнах, че нещо не е наред, след като съществуваше такова противоречие между действителността и онова, което виждах в сънищата си.
Струва ми се, че разговорът, който проведох с Харолд Облоуски през октомври 1997, прогони нощните ми видения. Той ми телефонира под претекст да ме поздрави за романа ми „Ухажорът на Дарси“, който бил много развлекателен и същевременно бил изпълнен с философски разсъждения, предизвикващи размисъл. Подозирах, че не ме търси само по този повод и се оказах прав. Като приключи с похвалите, подметна, че предишния ден обядвал с моята редакторка Дебра Уейнсток и разговорът се завъртял около книгите, които ще бъдат издадени през есента на 1998.
— Има доста заглавия — каза, — не липсват и изненади. Дийн Кунц…
— Доколкото ми е известно, неговите нови книги винаги се публикуват през януари — прекъснах го.
— Така е, но според Дебра последният му роман щял да се забави. Той искал да добави още една част или нещо подобно. Да не забравяме, че и Харолд Робинс има нова книга, озаглавена „Хищниците“…
— Голямо чудо!
— Робинс още има почитатели, Майк, не го подценявай. Както много пъти си заявявал, хората трудно забравят авторите на художествена литература.
— Ъ-хъ. — Притиснах телефонната слушалка до другото си ухо и се облегнах на стола. Погледът ми отново попадна на снимката на „Сара Лафс“. Тази нощ насън отново щях да се лутам из стаите й, но в момента не го знаех; знаех само, че изгарям от нетърпение надутият пуяк Харолд Облоуски да престане да шикалкави и да премине към същността на въпроса.
