Невъзможно е било Естер да не забележи оранжевия камион на общината, който се е движел надолу по хълма, макар че при разпита в полицията и по време на разговора с мен твърдо отричаше. Твърдо съм убеден, че просто е пропуснала да погледне. Майка ми, която също беше останала вдовица заради страстта на баща ми към тютюнопушенето, често казваше: „Най-често срещаните заболявания при възрастните хора са ревматизмът и разсеяността. Не бива да им връзваме кусур нито за едното, нито за другото.“
Оранжевият камион е бил управляван от трийсет и осемгодишният Уилям Фракър от Олд Кейп. В деня, когато съпругата ми умря, Уилям шофирал, измъкнал ризата от панталона си, и в главата му се въртели мисли за топъл душ и студена бира, а може би щял да изпие бирата преди душа… С трима свои колеги в продължение на осем часа асфалтирали продължението на Харис Авеню по посока на аерогарата — няма нищо по-неприятно от нагорещен асфалт през жарък летен ден. Бил Фракър призна, че може би е карал с превишена скорост — движел се е с шейсет километра в час вместо с разрешените петдесет. Бързал да се прибере в гаража, да остави самосвала и да седне зад волана на собствената си кола, която имала климатик. Освен това спирачките на самосвала не били в добро състояние, макар че наскоро автомобилът бил минал на технически преглед. Щом тойотата изскочила пред него, Били натиснал спирачките (както и клаксона), но било прекалено късно. Чул как изскърцали гумите на самосвала и на леката кола, след като Естер със закъснение осъзнала опасността, за миг зърнал лицето на възрастната жена.
— Бога ми, това беше най-ужасното — сподели той, докато пиехме бира на верандата му. Настъпил беше октомври и въпреки че слънцето още излъчваше приятна топлина, и двамата носехме пуловери. — Имаш ли представа колко е висока кабината на самосвала?
Мълчаливо кимнах.
— Старицата се опитваше да ме види… буквално проточваше шия, а слънцето я заслепяваше. Забелязах, че е много възрастна и си помислих: „Мама му стара, ще я смажа на пихтия, ако не успея да спра!“ Обаче старците общо взето са жилави, от тях можеш да очакваш всякакви изненади… ето, старите свраки са живи и здрави, а жена ти…
Той млъкна, изчерви се до уши и заприлича на хлапак, когото съученичките са съсипали от подигравки, задето е пропуснал да закопчае панталона си. Изражението му беше направо комично, но ако се бях усмихнал, щях да го смутя още повече.
— Извинете, господин Нунан. Ама и аз ги плещя едни…
— Не се притеснявай — прекъснах го. — Скръбта ми позатихва. — Разбира се, това беше лъжа, но го поуспокои и той продължи да разказва: — Тъй или иначе се сблъскахме. Чу се едно „бум!“, после стържещ звук и лявата страна на колата хлътна. Издрънчаха счупени стъкла. Силният удар ме отхвърли върху волана, спомням си, че една-две седмици след това чувствах болка при всяко поемане на въздух, а ей тук имах страхотна синина. — Описа дъга върху гърдите си, точно под ключиците. — Цапардосах си главата в предното стъкло и то се счупи, ама колкото и да е чудно, на мен само ми излезе цицина, но не потече кръв, нито ме заболя главата. Жена ми казва, че по рождение имам дебела глава. Видях как възрастната шофьорка, госпожа Истърлинг, беше отхвърлена върху конзолата между предните седалки. После най-сетне спряхме по средата на улицата. Слязох да видя какво се е случило с възрастните дами. Честно казано, бях ги отписал.
Обаче стариците не били мъртви, дори не били в безсъзнание, макар че госпожа Истърлинг имала три счупени ребра и изместена бедрена става. Спътничката й била получила сътресение на мозъка, тъй като бе ударила главата си в страничното стъкло. Това било всичко; тя била „приета за лечение“ в Хоум Хоспитал, както пишеха в „Дери Нюз“ при подобни случаи.
Съпругата ми Джоана, по баща Арлин, родена в Малдън, Масачузетс, станала свидетелка на катастрофата, докато стояла пред аптеката с чанта, преметната през рамо, а в ръката си стискала плика с лекарствата. Навярно и тя като Бил Фракър си е помислила, че жените в тойотата са мъртви или тежко ранени. Глухият звук от сблъсъка отекнал в тишината на горещия следобед като търкаляща се топка за боулинг. Съпровождало го звънтенето на счупено стъкло. Самосвалът и автомобилът били като куп желязо по средата на Джаксън Стрийт: оранжевият камион бил заплашително надвиснал над синята лека кола, досущ разгневен родител над изплашеното си дете, което се е свило от страх.
Джоана се затичала през паркинга, отправяйки се към улицата. Покрай нея преминали други тичащи хора. По-късно една от тях — госпожица Дънбари, която миг преди катастрофата оглеждала витрината на музикалния магазин — спомена, че претичала край Джоана. Всъщност си спомняла за някаква жена с жълт панталон, но не била сигурна, че е видяла точно Джоана. Точно в този момент госпожа Истърлинг закрещяла, че е ранена, че приятелката й също е ранена и че незабавно трябва да им помогнат.
Когато прекосила половината паркинг, жена ми паднала до кошчетата за смет. Като по чудо каишката на чантата не се изплъзнала от рамото й, но тя изпуснала плика от аптеката.
Никой не я забелязал как лежи до кофите за смет; вниманието на присъстващите било приковано върху деформираната до неузнаваемост тойота, пищящите жени и разрастващата се локва от вода и антифриз, изтичащи от пробития радиатор на самосвала. „Това е бензин! — извикал собственикът на фотоателието. — Това е бензин, пазете се, колата ще гръмне!“ Предполагам, че един-двама от притеклите се на помощ на катастрофиралите дори са прескочили Джоана — може би са решили, че е припаднала. Подобно предположение е напълно логично, когато температурата на въздуха е близо четирийсет градуса.
Двадесетина души от търговския център почти моментално изтичали на местопроизшествието откъм Строфорд Парк, където се играел бейзболен мач, дотичали още петдесетина. Сигурен съм, че всичко, което се казва при подобни ситуации, е било изречено и то неведнъж. Хората безцелно се щурали нагоре-надолу. Някой се пресегнал през счупеното странично стъкло и окуражително потупал треперещата ръка на Естер. После насъбралите се заотстъпвали встрани, за да направят път на Джо Уайзър: в такива моменти човекът с бяла престилка автоматично се превръща в „красавицата на бала“. В далечината се дочул воят на приближаващи се сирени, трептящ като въздуха над пещта на крематориум.
По време на суматохата никой не забелязал жена ми, която лежала посред паркинга, дамската чантичка още била преметната през рамото й (вътре било и шоколадовото мишле), а белият плик от аптеката лежал близо до протегнатата й ръка. Пръв я видял Джо Уайзър, който бързал обратно към аптеката за компрес за Айрини Дорси. Познал я, макар да лежала по корем. Познал я по червеникавата коса, бялата блуза и жълтия панталон. Познал я, защото я бил обслужил само преди петнайсет минути.
— Госпожо Нунан! — извикал, забравяйки за компреса за Айрини Дорси, която била зашеметена, но не и сериозно ранена. — Госпожо Нунан, добре ли сте?
Ала вече е знаел (поне така мисля, но може би греша), че госпожа Нунан не е добре.
Обърнал я по гръб с цената на неимоверни усилия: коленичил и я задърпал с две ръце под жарките слънчеви лъчи, които сякаш разтопявали асфалта. Мъртъвците като че винаги натежават — усещането е по-скоро психологическо, отколкото реално.
Върху страната й имаше червеникави белези. Ясно ги видях на монитора, когато ме повикаха да я разпозная, Понечих да попитам съдебния лекар от какво са предизвикани, но внезапно се досетих. Августовска горещина, нажежен асфалт — елементарно, скъпи ми Уотсън, При падането си съпругата ми беше получила изгаряне.
Уайзър се изправил, забелязал, че линейката е пристигнала и се затичал към нея, като си пробивал път през тълпата. Сграбчил шофьора, който тъкмо отварял вратата, и изкрещял:
— Там… там лежи една жена! — И посочил към паркинга.
— Човече, не виждащ ли, че трябва да се погрижим за
— Остави ги тях. Общо взето са добре. Онази жена не наред…
Онази жена била мъртва и бас държа, че Джо Уайзър е знаел истината, но е искал да бъде сигурен. Признавам, че е действал по единствения възможен начин. А думите му са били толкова убедителни, че са накарали двамата фелдшери да тръгнат към паркинга, въпреки че Естер Истърликг крещяла от болка, а тълпата мрачно роптаела като хор от древногръцка трагедия.
Когато се доближили до жена ми, единият моментално потвърдил подозренията на аптекаря.
— Мамка му! — промърморил другият. — Какво се е случило с нея?
— Сърцето й е издало багажа — отвърнал колегага му. — Сигурно много се е изплашила и…
Ала човекът беше сгрешил. Аутопсията установи, че от пет години съпругата ми е имала мозъчен аневризъм, за който изобщо не е подозирала. Докато е тичала към местопроизшествието, изтънелият
