Тъмната кула

Шийми Руиз живееше в дома „Корбет“ — сградата, по която Сузана бе изстреляла поне стотина куршума. Ако се намираше в леглото си, със сигурност щеше да бъде убит (и то от член на Роландовия ка- тет), ала за щастие по това време телепортът беше коленичил и се молеше за безопасността на приятелите си. Той дори не погледна нагоре, когато прозорецът се пръсна на стотина парченца; просто започна да се моли с двойно по-голяма жар. Чуваше мислите на Динки

(НА ЮГ ТРЪГНЕТЕ)

в главата си, а после към тях се прибавиха и мисловни поточета

(С ВДИГНАТИ РЪЦЕ)

които се сляха в буйна река. Накрая се появи и гласът на Тед — той не просто се присъедини към мислите на другите, но ги засили неимоверно, превръщайки онова, което бе река

(ТАМ ЩЕ БЪДЕТЕ В БЕЗОПАСНОСТ)

в истински океан. Без да си дава сметка за това, Шийми промени молитвите си. „Отче наш“ и „Опази приятелите ми“ стана „на юг тръгнете с вдигнати ръце, там ще бъдете в безопасност“. Старият познайник на Уил Диърборн не спря да повтаря това дори когато газените бутилки в столовата зад дома „Дамли“ експлодираха с оглушителен трясък.

ЧЕТИРИНАЙСЕТ

За Гангли Тристъм (за вас доктор Гангли, кажете благодаря) можеше да се каже, че е един от мъжете, които всяваха най-голям страх в „Алгул Сиенто“. Той бе кан-той, който — ей така, напук — си бе избрал тахийнско вместо човешко име и ръководеше лечебницата на третия етаж в северното крило с желязна ръка. И на ролкови кънки.

В отделението цареше спокойствие, когато Гангли стоеше в кабинета си и оправяше бумащината или посещаваше апартаментите на настиналите Разрушители, ала тръгнеше ли на визитация, всички — сестри, санитари и пациенти — потъваха в почтително (и изнервено) мълчание. Някой новодошъл навярно би се изсмял при вида на дундестото, мургаво създание с двойна брадичка, което се пързаля бавно между болничните легла, стиснало стетоскопа си, а полите на бялата му престилка се развяват зад гърба му (един от Разрушителите веднъж беше казал, че докторът прилича на Джон Ървинг след несполучлива пластична операция). Този, който се смееше, никога нямаше да се присмее отново — Гангли имаше изключително остър език и никой, подиграл се на ролерите му, не се измъкваше безнаказано.

Сега той се носеше стремително между леглата, а стоманените колела (оборудването му бе закупено, преди да се измислят ролерите с пластмасови колелца) трополяха по дървения паркет.

— Искам всички картони! — крещеше той. — Чувате ли ме?… Ако изгубя само една папка в тази шибана бъркотия… само една прокълната от боговете папка… ще извадя очите на виновника и ще ги изям със следобедния си чай!

Пациентите вече ги нямаше, разбира се; беше ги натирил от леглата им още при първия сигнал на димния детектор. Неколцина санитари — долни страхливи копелета, ала той знаеше имената им и щеше да напише всичко в доклада си, когато му дойдеше времето — бяха избягали заедно с болните, но петима бяха останали — включително и личният му асистент Джек Лондон. Гангли се гордееше с тях, макар че това не си личеше от надменния тон, с който им крещеше, докато се пързаляше сред сгъстяващите се облаци дим.

— Вземете картоните, разбрахте ли? Имайте късмет да забравите нещо! Имайте късмет!

Изведнъж в прозореца проблесна сноп яркочервена светлина. Някакво оръжие навярно, защото пръсна на парчета стъклената стена, отделяща кабинета му от отделението, и превърна любимото му кресло в купчина тлеещи останки.

Лекарят се сниши и се плъзна под лазерния лъч, без изобщо да намалява скоростта си.

— Ган да му се не види! — извика един от санитарите. Беше хум — невероятно грозен, с изпъкнали като на риба очи на бледото лице. — Какво беше това?

— Няма значение! — озъби му се Гангли. — К’во те интересува толкоз, писоар смотан? Вземи картоните! Вземи шибаните картони!

Някъде отпред — в Парка може би? — се разнесе оглушителният грохот на приближаваща се машина.

— РАЗЧИСТЕТЕ ПЪТЯ! — виеше тя. — НАПРАВЕТЕ ПЪТ ЗА ПРОТИВОПОЖАРЕН ОТРЯД „БРАВО“!

Лекарят никога не беше чувал за такова нещо като противопожарен отряд „Браво“, но в „Алгул Сиенто“ имаше толкова много неща, за които не знаеше. Та той използваше само една трета от оборудването в хирургическия си кабинет например! Но както и да е, единственото, което имаше значение в момента, бяха…

Преди да успее да довърши мисълта си, газовата инсталация под кухнята експлодира. Взривът бе чудовищен — изригна точно под краката им — и Гангли Тристъм бе запратен във въздуха, докато металните колела на кънките му продължаваха да се въртят. Спътниците му бяха сполетени от същата съдба и задушливият въздух внезапно се изпълни със стотици летящи листове. Загледан в тях, лекарят си помисли, че медицинските досиета щяха да изгорят, за разлика от него… след което съзнанието му бе пронизано от друга мисъл — краят бе настъпил по-рано от очакваното.

ПЕТНАЙСЕТ

Роланд чу телепатичната заповед

(НА ЮГ ТРЪГНЕТЕ С ВДИГНАТИ РЪЦЕ. ТАМ ЩЕ БЪДЕТЕ В БЕЗОПАСНОСТ)

в съзнанието си. Време беше. Той кимна на Джейк и оризии-те полетяха. Зловещото им свистене бе едва доловимо на фона на общата какофония, но един от стражите навярно беше чул нещо, защото понечи да се обърне в мига, в който острият ръб на чинията отряза главата му и тя полетя към земята, докато очите му мигаха изумено. Обезглавеното тяло направи две крачки и се строполи с протегнати ръце върху парапета, а кръвта шуртеше като фонтан от грозната рана, с която завършваше шията му. Другият страж вече се беше приземил и лежеше бездиханен в основата на кулата.

Еди се изтъркули с лекота под товарния вагон с надпис „СУУ ЛАЙН“ и се изправи от другата страна. Още две противопожарни машини бяха изскочили от скрития зад фасадата на железарията гараж. Нямаха колела и се движеха на възглавници със сгъстен въздух. В северния край на кампуса (както съзнанието на Еди възприемаше „Синия рай“) нещо експлодира. Добре. Чудесно.

Роланд и Джейк извадиха още чинии от торбата и ги използваха, за да се промъкнат през тройните ограждения. Първият ред (по който течеше ток с високо напрежение) се разкъса със злобно, цвърчащо пращене и мигновен проблясък на син пламък. Вече бяха вътре. Движейки се бързо и безмълвно, стрелците минаха покрай лишените от охрана наблюдателници, а Ко тичаше до петите на Джейк, поемайки по уличката между дрогерията на Хенри Греъм и книжарницата на Плезънтвил.

Главната улица пустееше. Острата миризма на електричество (също като миризмата в метрото, помисли си Еди) от последните две противопожарни машини продължаваше да се усеща във въздуха, подчертавайки още повече противната воня. Далечината се огласяше от воя на сирените и димните детектори, ала въпреки това мъжът на Сузана не можеше да се отърси от впечатлението, че се намира на главната улица в Дисниленд — в канавките нямаше никакви боклуци, по стените не се виждаха никакви цинични надписи и дебелите витрини бяха идеално излъскани. Сигурно това място бе специално проектирано да разтушава обзетите от носталгия Разрушители, тъгуващи по Америка, помисли си Еди, но нима никой от тях не искаше нещо по-добро и по-реалистично от този евтин пластмасов натюрморт? Е, със сигурност изглеждаше по- привлекателно с хора по тротоарите и магазините, но бутафорният му вид просто се набиваше на очи. А може би това правеше впечатление само на него — навярно реакцията му се дължеше на обстоятелството, че бе израснал не в някое спокойно градче, а в Ню Йорк.

От другата страна на улицата се виждаха магазин за обувки, фризьорски салон, бутик и киното „Джем Тиътър“ („ВЪТРЕ Е ПРОХЛАДНО; ВЛЕЗТЕ“, обещаваше надписът на тентата). Роланд