Тримата се бяха притаили зад товарния вагон с надпис „СУУ ЛАЙН“. Трябваше да преминат през гробището на ръждясалите влакове, за да стигнат дотук, и то да го направят незабелязано. И двете врати на вагона бяха отворени, което им позволяваше да разгледат оградата, южните наблюдателници и градчето Плезънтвил, което се състоеше от една-единствена улица. Шесторъкият робот, който преди известно време бе обикалял из Парка, сега сновеше нагоре-надолу по уличката покрай старомодните (и затворени) магазинчета, а от устата му излизаха звуци, наподобяващи математически уравнения.
— Дино Мартино — повтори Еди. Ко бе приседнал в краката на Джейк и гледаше нагоре с искрящите си, обрамчени в златисто очи; младият мъж се наведе и го потупа по главата. — Дийн Мартин изпя тази песен за пръв път.
— Какво? — попита недоумяващо момчето.
— Да, сигурен съм в това — кимна Еди. — Само че ние я пеехме по следния начин: „Когато луната целуне твоите устни и освети ярко херпесите гнусни, ей т’ва е любов…“
— Млъкни, моля те — измърмори Роланд.
— Да не би да сте подушили дим, а? — смръщи вежди Еди.
Джейк и Роланд поклатиха глави. Стрелеца държеше огромния си револвер с ръкохватка от сандалово дърво. Момчето бе въоръжено с АР-15, но платнената торба с оризиите отново висеше на рамото му, и то не само за кадем. Ако всичко се развиваше както трябва, той и неговият дин щяха да ги използват съвсем скоро.
ЧЕТИРИ
Като повечето хора с „домашни прислужници“ Пимли Прентис не възприемаше тези, които се грижеха за домакинството му, като индивиди с определени цели, амбиции и чувства — като човешки същества, с други думи. И докато имаше кой да му носи следобедната чаша с уиски и пържолата в шест и половина вечерта, изобщо не се сещаше за тях. Без съмнение Девар-лордът би бил много изненадан, ако научеше, че Тами (неговата икономка) и Таса (неговият прислужник) се ненавиждат. В крайна сметка пред него винаги са се държали с уважение един към Друг.
Само че Пимли не беше наблизо, когато „Т’ва е любов“ (изпълнена от „Милиард нежни струни“) се разнесе от скритите високоговорители в „Алгул Сиенто“. Господарят се разхождаше из Парка заедно с Финли о’ Тего, а към скромната им компания се беше присъединил и Джакли — тахийн с глава на гарван, който отговаряше за Дълбоката телеметрия. Обсъждаха странните показания на уредите и Пимли изобщо не мислеше за къщата, от която бе излязъл за последен път в живота си. Следователно нямаше откъде да му хрумне, че Тами Кели (все още по нощница) и Таса от Сонеш (все още в копринените шорти, с които спеше) се намираха на прага на жестока битка за наличните провизии в кухненския килер.
— Виж това! — извика жената. Стояха в кухнята — просторно помещение, сега потънало в полумрак, защото от всички крушки светеха само три — останалите бяха изгорели. Електрическите крушки бяха станали доста дефицитни напоследък и оскъдните запаси бяха предназначени за Школата.
— Какво да видя? — Намръщено.
— Не виждаш ли празните места по полиците? — негодуваше тя. — Гледай! Има ли печен боб? Няма!
— Той не обича фасул, както много добре знаеш…
— И риба-тон няма! Да не искаш да ми кажеш, че не яде и
— Не можеш ли да…
— И никаква супа няма!
— Дръжки няма! — извика Таса. — Ами ей тия неща какви са?
— Няма от доматената на „Кембъл“, която му е любимата! — отсече икономката, пристъпвайки застрашително към него. До този момент караниците им никога не бяха прераствали в юмручни схватки, ала днес току-виж и това се случило. Таса нямаше нищо против — с удоволствие щеше да фрасне тази цапната в устата кучка директно в окото! — Случайно да виждаш някъде доматената супа на „Кембъл“, Таса о’ Там- на-майната-си?
— Ти толкова ли не можеш да донесеш няколко кутии? — попита младежът и на свой ред направи крачка напред; носовете им почти се допираха и макар че жената бе едра, а младият мъж — кльощав, прислужникът не показваше никакви признаци на страх. Тами примигна и за пръв път, откакто момчето бе влязло в кухнята — искаше само чаша кафе, кажи благодаря — на лицето й се изписа нещо различно от раздразнение. Можеше да е тревога; можеше и да е страх. — Толкова ли си слаба в ръцете, Тами от Там- на-майната-си, че не можеш да извадиш кашонче консерви със супа от склада?
Тя подскочи като ужилена и се изпъчи пред него в цял ръст, а бузите й (мазни и лъскави от някакъв нощен крем) потрепериха като желе.
— Зареждането на кухненския килер винаги е било задължение на домашния прислужник! — издекламира тя с абсолютна увереност в правотата си. — И ти прекрасно го знаеш!
— Това не значи, че не трябва да свършиш нещо, когато имаш възможност — отвърна Таса. — Както знаеш, вчера бях зает да кося ливадата му, а ти си седеше в кухнята с чаша студен чай и лентяйстваше като дърта повлекана!
— Имам право на почивка колкото всеки друг! — наежи се жената. — Тъкмо бях измила пода…
— Защо ми се струва, че Доби свърши тази работа? — Смръщи чело прислужникът. Доби беше от онези домакински роботи, известни като „домашни елфи“ — доста стар, но пък все още ефективен.
Лицето на Тами почервеня.
— Какво знаеш ти за домакинската работа, педалче такова?
Бледите бузи на Таса също пламнаха. Знаеше, че пръстите му се бяха свили в юмруци, но само защото бе усетил как грижливо поддържаните му нокти се впиват в дланите му. За миг му хрумна, че тази кавга бе направо абсурдна на фона на онова, което се случваше около тях; те бяха двама глупаци, дърлещи се на самия ръб на пропастта… но хич не му пукаше. Дъртата свиня се заяждаше с него от години и едва сега разбра истинската причина за поведението й.
— Това ли те дразни у мен, сай? — попита младежът с меден глас. — Че целувам пръчката, вместо да запълвам дупката? Само това?
Розите, които пламтяха по лъскавите бузи на Тами, се превърнаха във факли. Не бе искала да стигне толкова далеч, ала след като вече бе направила това —
— В Библията на Господаря пише, че педерастията е грях — заяви жената. — Със собствените си очи го прочетох. Книга на Левит, глава трета, стих…
— А какво казва този Левит за греха на чревоугодничеството? — озъби й се Таса. — Какво казва за жените с цици като възглавници и гъз като кухненска ма…
— Размерът на задника ми изобщо не те засяга,
— Аз поне мога да си
— Как смееш? — кресна тя. — Затвори си гнусната уста, преди да я затворя вместо теб!
— … паяжините около путката ми…
— Ще ти разбия зъбите, ако не си затвориш…
— … когато искам да си поиграя с нещастния си клитор. — В този момент му хрумна нещо, което би я засегнало още повече. — Моя нещастен, стар и
Тами сви юмруци — нейните бяха значително по-големи от неговите.
— Поне никога…
— Давай, сай, кажи си го!
— … никога досега не съм си завирала гнусния чеп на някой мъж в…
Тя замлъкна изведнъж и подуши въздуха; на лицето й се бе изписало изумление, което й придаваше комичен вид. Таса подсмръкна и веднага си даде сметка, че миризмата, която усещаше, не беше нова — бе
