Тъмната кула

— Тя каза ли ти, че можеш да си вземеш това, което си харесаш в кофите за смет?

Девар-лордът си помисли, че Хейлис ще излъже. Станеше ли така, щеше да нареди на Финли да напердаши окаяника, за да го научи на откровеност.

Ала Отрочето на Родърик поклати натъжено глава.

— Добре — въздъхна с облекчение Пимли. Наистина беше малко раничко за пердах, викове и сълзи. Разваляха удоволствието от закуската. — Можеш да си вървиш заедно с наградата си. Следващия път обаче питай дали може, освен ако не искаш да си изядеш боя. Чаткаш ли?

Отродът закима енергично.

— Разкарай се тогава! Махай се от къщата и от очите ми!

Пимли и Финли се загледаха в отдалечаващия се Отрод с коша сополиви кърпички, които без съмнение щеше да изяде като най-вкусни лакомства. И двамата се стараеха да останат строги и сериозни, ала само до секундата, в която окаяното създание изчезна от взора им — после избухнаха в неконтролируем смях. Финли о’ Тего се затресе толкова истерично, че за малко да събори една от картините на стената, а Пимли Прентис закри лице с шепи и се киска, докато не го заболя коремът. Смехът бе заличил напълно притесненията, с които бяха започнали деня.

— Опасен тип, брей! — възкликна Финли, когато отново можеше да говори, след което изтри насълзените си очи с косматата си лапа.

— Сополеният саботьор! — съгласи се Девар-лордът. Лицето му бе станало алено.

Двамата се спогледаха и отново се захилиха. Смееха се толкова шумно, че събудиха икономката, която спеше на третия етаж. Тами Кели лежеше в тесния си креват и слушаше двамата ка-май долу, взирайки се неодобрително в здрача. Всички мъже бяха еднакви, без значение каква кожа носеха.

Когато се поуспокоиха, Девар-лордът и Шефът на охраната тръгнаха из Парка, хванати под ръка. Междувременно Отрочето на Родърик стигна задъхано до северната порта и излезе навън, привело глава. Сърцето му биеше лудо. На косъм! Беше се отървало на косъм! Ако невестулковата глава го бе попитала: „Скри ли нещо, Хейлис?“, щеше да се опита да излъже, ала такъв като него никога не би преметнал Финли о’ Тего. Никога! Със сигурност щяха да го сгащят. Обаче не го бяха сгащили, слава на Ган! Топката, която му бе дал Стрелеца, беше скатана в задната спалня, където си бръмчеше тихичко. Беше я сложил в коша за отпадъци, както му бяха заръчали, и я бе покрил с току-що изпрани кърпи от кутията до умивалника, както му бяха наредили. Никой не му беше казал, че може да вземе използваните кърпички, но Хейлис не беше успял да устои на сочния им, възхитителен аромат. И точно това му бе помогнало, нали така? Мдааааммм! Защото вместо да му зададат всички онези въпроси, на които нямаше да може да отговори, те бяха започнали да се смеят и го пуснаха да си върви. Много му се искаше да се изкачи горе на планината и пак да си поиграе с онова пухкаво животинче, ала белокосият стар хум на име Тед му беше казал да отиде далеч — много далеч, — след като изпълни заръката на Стрелеца. Беше му казал още да се ослушва за стрелба — и чуе ли бум-бум, да се крие, докато гърмежите не престанат. И Хейлис възнамеряваше да стори точно това — о, да. Не беше ли свършил онова, което Роланд о’ Гилеад бе поискал от него? Първата жужаща топка вече беше във Феверал — една от жилищните сгради; имаше още две в „Дамли“, където работеха Разрушителите и спяха стражите, които не бяха дежурни, а последната се намираше в къщата на Господаря… дето за малко не го хванаха! Хейлис не знаеше за какво служеха бръмчащите топки, нито пък искаше да знае. Щеше да се махне оттук, навярно с приятелката си Гарма, стига да я откриеше. Започнеше ли стрелбата, щяха да се скрият в някоя дълбока дупка, а той щеше да сподели вкусните си кърпички с нея. Върху някои нямаше нищо освен малко пяна за бръснене, ала имаше и такива с големи сочни сополи и засъхнала гной — дори и сега усещаше божествения им аромат. Щеше да остави най-апетитната — онази с големия кървав съсирек — за Гарма, а тя сигурно щеше да се съгласи да правят джиджи-биджи. Хейлис ускори ход, а на лицето му разцъфна усмивка — ммм, джиджи-биджи с Гарма!

ДВЕ

Седнала на триколесния си скутер, под прикритието на една от празните бараки откъм северната ограда на „Алгул Сиенто“ Сузана наблюдаваше как Хейлис се отдалечава от поселището. Направи й впечатление, че окаяният, обезобразен сай се усмихваше — навярно всичко бе минало гладко. Това бе добра новина. След като Отродът се скри от погледа й, жената отново насочи вниманието си към „Синия рай“.

Виждаше добре двете наблюдателни кули (макар и само горната половина от лявата; останалото бе закрито от хълма), обрасли с някакъв вид бръшлян. Оскъдната растителност наоколо я наведе на мисълта, че сигурно е култивиран. На западната кула се забелязваше някакъв мъж, седнал в кресло, което й заприлича на „Ла-з-бой“58. На парапета на източната се бяха облегнали тахийн с глава на бобър и една отрепка (ако бе човек, значи бе ужасно грозен), които си бъбреха спокойно, явно в очакване да прозвучи тръбата, която ще възвести края на дежурството им и началото на закуската в интендантството. Между двете наблюдателници се виждаше тройната ограда — жиците бяха опънати на достатъчно разстояние една от друга, за да могат между тях да патрулират стражи без страх от случаен допир до смъртоносния волтаж. Тази сутрин обаче единствените живи души покрай оградата бяха неколцина хуми, които се мотаеха зад вътрешния периметър и очевидно не бързаха за никъде. Ако гледката пред очите на Сузана не бе някакъв театър, Роланд щеше да се окаже прав. Враговете им бяха уязвими като стадо млади прасенца, току-що получили последната си дажба, преди да бъдат заколени: ком-ком-комала, луканчица ми се прияла. Стрелците нямаха късмет в намирането на каквото и да е радиоуправляемо оръжие, ала бяха открили, че три от най-фантастично изглеждащите пушки имаха превключватели с надпис „ИНТЕРВАЛ“. Еди каза, че според него тези оръжия стреляли с лазер, но съпругата му не виждаше нищо мързеливо в тях59. Джейк бе предложил да вземат една от тях и да я изпробват от тази страна на Малката игла, която не гледа към „Синия рай“, но Роланд веднага отхвърли тази идея.

— Прав е, хлапе — беше казал Еди. — Палячовците там долу може да разберат, че сме стреляли с някое от тези неща, дори и без да видят или чуят нещо. Нямаме никаква представа какви вибрации улавя тяхната телеметрия.

Сузана бе използвала прикритието на нощта, за да разположи лазерните оръжия. Когато му дойдеше времето, щеше да активира превключвателите с надпис „ИНТЕРВАЛ“. Пушките можеше да проработят, а можеше и нищо да не се получи… Щеше да го разбере едва в последния момент.

Тъмнокожата жена чакаше с разтуптяно сърце музиката. И тръбата. И ако сничовете, които Отродът бе разнесъл, проработеха по начина, който се искаше на Роланд — огньовете.

— Най-добре ще е всички да се задействат по време на онези пет-десет минути, когато стражите се сменят — беше казал Стрелеца. — Паника, хаос, всички тичат насам-натам и си крещят един на друг. Не можем да очакваме това, но поне можем да се надяваме.

Да, поне можеха да се надяват… но напълни една кофа с желания и една кофа с лайна и виж коя тежи повече. Във всеки случай тежестта на решението за първия изстрел падаше върху нея. След това събитията щяха да се развият с мълниеносна бързина.

„Господи, нека избера точното време.“

Сузана чакаше, хванала един от картечните пистолети „Койот“ и положила дулото му в сгъвката на лявата си ръка. Когато музиката се включи — някакъв кавър на „Т’ва е любов“ — жената се приведе на седалката на триколесния скутер и неволно дръпна спусъка. Ако предпазителят не беше включен, тя без съмнение щеше да изстреля цял залп куршуми в покрива на бараката, унищожавайки всичките им планове. Роланд обаче я бе научил добре и спусъкът не помръдна под пръста й. Въпреки това пулсът й се ускори и тя усети как по тялото й избиват капки пот, въпреки че беше доста прохладно.

Музиката се бе включила и това беше добре… макар и не достатъчно. Сузана седеше в триколесния си скутер и чакаше тръбата.

ТРИ

— Дино Мартино — каза Еди толкова глухо, че никой не го чу.

— Моля? — попита Джейк.