Тъмната кула

други препятствия.

— Доволна съм, че първо ще се захванем със „Синия рай“, независимо от риска — каза Сузана. — Това, което става там, е чудовищно.

— Напълно съм съгласен с вас, мадам — каза Динки. — Точно това е думата.

Напрегнатата атмосфера в пещерата се поразведри. Зад тях Шийми караше Ко да се превърта и пухкавото зверче се подчиняваше с удоволствие. Отродът го наблюдаваше в захлас, а на лицето му се бе разляла огромна усмивка. Сузана се запита кога ли Хейлис от Чайвен се бе усмихнал за последен път; радваше се като същинско дете.

Мислеше да попита Тед дали има някакъв начин да разберат кой ден точно е в Америка, ала в крайна сметка се отказа. Ако Стивън Кинг беше мъртъв, щяха да разберат; техният дин им го беше казал и жената не се съмняваше в думите му. Засега писателят беше добре — пилееше времето и ценното си въображение, докато светът, който бе роден да опише, продължаваше да събира прах в главата му. Нищо чудно, че Роланд му беше ядосан. Тя също му бе набрала малко.

— Какъв е планът ти, Роланд? — попита Тед.

— Основава се на две предположения — рече Стрелеца, — че можем да ги изненадаме и да всеем паника сред тях. Според мен изобщо не очакват някой да им попречи в тези последни дни; от Пимли Прентис до последния човешки страж покрай оградата, те нямат никаква причина да вярват, че ще бъдат обезпокоени, още по-малко пък атакувани. Ако предположенията ми са верни, ще успеем. А ако се провалим, поне няма да живеем достатъчно дълго, за да видим пречупването на Лъчите и рухването на Кулата.

Роланд взе грубата карта на „Алгул Сиенто“ и я разстла на пода на пещерата. Всички се събраха около нея.

— Тези резервни железопътни линии — каза, посочвайки чертичките, отбелязани с номер 10 на картата. — Погледнато през бинокъла, някои от локомотивите и вагоните на тях сякаш са на не повече от двайсетина метра от южната ограда… Така ли е?

— Да — кимна Динки, — доколкото тя все още е южна. На тази линия — посочи средата на най- близката до „Синия рай“ черта — има товарен вагон, който е страшно близо до оградата. На около десетина метра от нея. На стената му има надпис „СУУЛАЙН“57.

Беловласият мъж кимна.

— Добро прикритие — каза Роланд. — Направо идеално. — Левият му показалец се стрелна към постройките откъм северната страна на поселището. — Ами тези бараки тук?

— Едно време ги използваха за складове — обясни спомощникът, — ала сега повечето са празни. Известно време група Отроди спяха там, но преди седем-осем месеца Пимли и Невестулката ги изгониха.

— Но също стават за прикритие, без значение дали са празни или пълни — каза Роланд. — Какъв е теренът зад и около тях? Интересува ме дали е достатъчно равен, за да може това нещо да се движи по него? — Той кимна към триколесния скутер на Сузана.

Тед и Динки се спогледаха.

— Определено.

Сузана очакваше Еди да протестира още преди да е чул замисъла на техния дин, но мъжът й не каза нищо. Това беше добре. Вече си мислеше какви оръжия да си избере за целта. Какви автомати.

В продължение на няколко секунди Стрелеца остана безмълвен, загледан в картата, сякаш общуваше с нея. Когато Тед му предложи цигара, той я взе и едва тогава заговори. Отбеляза с парче тебешир определени контейнери с боеприпаси и нарисува две стрелки на картата: едната сочеше на юг, а другата — на север. Тед му зададе един въпрос; Динки му зададе друг. Зад тях Шийми и Хейлис си играеха с Ко като малки деца, а скунксът имитираше смеха им със завидна точност.

Когато Роланд приключи, Тед Бротиган каза:

— Възнамерявате да пролеете огромно количество кръв.

— Да. Колкото можем повече.

— Доста рисковано за дамата — отбеляза Динки и погледна първо към Сузана, а после и към Еди.

Ала нито тя, нито съпругът й казаха нещо. Младият стрелец също си даваше сметка за риска. Освен това разбираше защо Роланд иска Сюз да е откъм северната страна на „Алгул Сиенто“. Триколесният скутер щеше да я направи подвижна, а те имаха голяма нужда от това. Що се отнася до опасността, бяха шестима и планираха да нападнат шейсет въоръжени мъже. Или повече. Естествено, че щеше да е опасно — щеше да се лее кръв.

Много кръв… и огън.

— Може да взема и други оръжия — каза Сузана. Очите й бяха придобили онзи блясък, характерен за Дета Уокър. — Такива с дистанционно управление, като самолет-играчка. Не знам. Обаче ще се движа, обещавам. Ще снова напред-назад като олио в нагорещен тиган.

— Тая джаджа върви ли? — попита без заобикалки Динки.

Роланд мрачно се усмихна.

— Ще върви.

— Откъде си толкова сигурен? — свъси вежди Тед.

Еди си спомни какво му беше казал Роланд, преди да се обадят на Джон Кълъм, и можеше спокойно да отговори на този въпрос, ала това си беше работа на неговия дин; ето защо я остави на него.

— Защото трябва — рече Стрелеца. — Не виждам никакъв друг начин.

Единадесета главаНападението над „Алгул Сиенто“

ЕДНО

Един ден по-късно; тръбата още не е оповестила сутрешната смяна на караула. Музиката ще започне всеки момент, слънчевите лъчи ще озарят за пореден път „Синия рай“ и Разрушителите, дежурили през нощта, ще напуснат Школата, за да бъдат заменени от бодри техни събратя. Всичко е такова, каквото трябва да бъде, въпреки че Пимли Прентис е спал по-малко от час предната нощ и дори тогава кошмарите не го оставиха на мира. В крайна сметка той стана от леглото в четири часа (според часовника на нощното му шкафче беше четири сутринта, но кой можеше да каже със сигурност… не че на някого му пукаше особено, когато оставаше толкова малко време до края на света) и седна зад писалището си, загледан в Парка. В този ранен час той бе тъмен и пуст — с изключение на един самотен робот, решил да патрулира из алеите, размахвайки безцелно шестте си ръце, завършващи със страховити щипци. С всеки изминал ден роботите ставаха все по-чалнати, но отстраняването на батериите им бе доста рисковано — някои бяха програмирани така, че да експлодират при подобна операция. Ето защо нямаха друг избор, освен да се примирят с чудатостите на раздрънканите джаджи и да си напомнят, че и всичко щеше да свърши съвсем скоро, хвала на Исуса и Всемогъщия Бог-отец. По едно време Пимли Прентис се наведе, извади 40- калибровия си револвер „Колт“ от чекмеджето над коляното си и го сложи в скута си. Това бе същият пистолет, с който предишният Девар-лорд — Хъма — бе екзекутирал изнасилвача Камерън. Пимли бе доволен, че до този момент не се бе наложило да екзекутира никого от подчинените си — камо ли от поверениците си, — ала тежестта на оръжието в скута му винаги му действаше успокояващо. Защо обаче му бе притрябвала утеха рано сутринта, и особено когато всичко вървеше гладко — това беше въпрос, на който Девар-лордът не можеше да си отговори. Единственото, за което можеше да се хване, бяха някои аномалии в показателите на онова, което Финли и Дженкинс, главният им техник, наричаха „дълбоката телеметрия“, сякаш ставаше дума не за онова продълговато помещение в сутерена, а за апаратура, разположена на дъното на океана. Пимли си даваше сметка, че това, което го плаши — да наречем нещата с истинските им имена — е ирационалното предчувствие за надвиснала заплаха, и се опитваше да се успокои, че това е само потвърждение на прословутата пословица, която бе научил от дядо си. Явно почти бе достигнал дома си, след като толкова много се тревожеше дали няма да счупи яйцата.

В крайна сметка Девар-лордът влезе в банята и започна да се моли. По някое време усети известна