Тъмната кула

ОСЕМ

Динки Ърншоу имаше чувството, че седи в мекото кресло от цяла вечност, чакайки нетърпеливо началото на купона. Обикновено престоят в Школата му се отразяваше положително — по дяволите, та той се отнасяше положително на всички, нали все пак ставаше дума за ефекта на „добромисълта“, — но днес усещаше как жиците на напрежението се затягат все повече и повече в стомаха му, свивайки го на топка. Знаеше, че тахийните и кан-той по балконите не откъсват поглед от Разрушителите в залата, но поне не се боеше, че ще го „хакнат“; това бе едно от малкото неща, за които нямаше защо да се тревожи.

Това противопожарната аларма ли беше? От „Феверал“ може би?

Сигурно. Но нямаше никаква гаранция. Стражите бяха съвършено спокойни, сякаш нищо не се бе случило.

„Имай търпение — каза си той. — Тед ти каза, че тази част ще е доста трудна, нали така? Поне Шийми е на сигурно място — в стаята си в дома «Корбет», където е в безопасност. Затова се успокой. Отпусни се.“

Този звук… — Динки беше сигурен, че го издаваше димният детектор. Е, добре… да кажем почти сигурен.

В скута му имаше книга с кръстословици. През последните петнайсетина минути младежът запълваше полетата с абсолютни безсмислици, игнорирайки напълно указанията. Сега обаче написа най-отгоре с големи черни букви: „НА ЮГ ТРЪГНЕТЕ С ВДИГНАТИ РЪ…“

В този миг една от противопожарните аларми на горните етажи, навярно тази в западното крило, зави с пронизителен, мощен рев. Неколцина от Разрушителите, сепнати от унеса на концентрацията, нададоха изненадани викове. Динки също изкрещя, но от облекчение. Облекчение… и нещо повече. Радост? Да, много приличаше на радост. Защото в мига, в който алармата започна да вие, той почувства как могъщото жужене на добромисълта изведнъж секва. Комбинираната сила на Разрушителите изгасна като претоварена електрическа верига и поне за секунда умствените им зъби престанаха да оглозгват Лъча.

Ала Динки имаше работа да върши. Той се изправи, при което книгата с кръстословиците тупна на пухкавия турски килим, и насочи съзнанието си към Разрушителите в залата. Не беше трудно — беше се упражнявал ежедневно за този момент с помощта на Тед. Ами ако успееше? Ако събратята му подемеха тази мисъл и я препратеха на всички останали? Тогава тя щеше да се надигне като приливна вълна, превръщайки се в доминиращия акорд на новата добромисъл.

Или поне така се надяваше Динки.

(ПОЖАР ПРИЯТЕЛИ ИМА ПОЖАР В СГРАДАТА)

Като потвърждение на посланието му нейде във вътрешността на Школата отекна глуха експлозия, последвана от гъсти кълба дим, които вентилационната система избълва в залата. Разрушителите се заозъртаха уплашено с широко отворени очи, а някои се изправиха неуверено на крака.

Динки им изпрати:

(НЕ СЕ ПРИТЕСНЯВАЙТЕ НЕ СЕ ПАНИКЬОСВАЙТЕ ВСИЧКО Е НАРЕД ТРЪГНЕТЕ ПО…)

Той им изпрати ясен мисловен образ на северното стълбище, след което добави и Разрушители, изкачващи се по него. Разрушители, вървящи през кухнята. Пращене на огън и мирис на дим… но само от спалните помещения на стражите в западното крило. Кой би оспорил истинността на това телепатично послание? Кой би се запитал за първоизточника му, за човека, който го е изпратил? Никой… или поне не сега. Сега бяха изплашени до смърт и единственото, което искаха, бе някой да им каже какво да правят; а този някой бе Динки Ърншоу.

(СЕВЕРНОТО СТЪЛБИЩЕ ТРЪГНЕТЕ ПО СЕВЕРНОТО СТЪЛБИЩЕ И ИЗЛЕЗТЕ НА ЗАДНАТА МОРАВА)

Получи се. Всички Разрушители, които се намираха в Школата в този момент, се запътиха натам, подобно на овце след овен или коне след жребец. Някои подеха двете основни идеи

(НИКАКВА ПАНИКА НИКАКВА ПАНИКА) (СЕВЕРНОТО СТЪЛБИЩЕ СЕВЕРНОТО СТЪЛБИЩЕ)

и ги препратиха по-нататък. Даже, за изумление на Динки, той ги чу и над главата си — от отрепките и тахийните, наблюдаващи Разрушителите от балконите.

Никой не побягна и никой не се паникьоса. Великото преселение към северното стълбище беше започнало.

ДЕВЕТ

Възседнала триколесния си скутер, Сузана се взираше през прозореца на бараката, в която се криеше, без да се тревожи, че от „Синия рай“ могат да я забележат. Димните детектори — или поне три от тях — виеха. Над тях се извисяваше ревът на противопожарната аларма — жената не се съмняваше, че става въпрос за онази в дома „Дамли“. Сякаш в отговор на тези звуци от Плезънтвил се разнесоха поредица дисхармонични електронни сигнали, последвани от металическото жужене на множество звънци.

След всичко онова, което се бе случило на юг, не беше никак чудно, че жената виждаше само гърбовете на тримата стражи в покритите с бръшлян наблюдателници. Не бяха много — пет процента от общия брой — но ставаха като за начало.

Сузана сведе поглед към картечния пистолет в ръката си и отправи кратка безмълвна молитва. „Господи, дай ми точен прицел… точен прицел…“

Скоро.

Щеше да го изпробва съвсем скоро.

ДЕСЕТ

Финли сграбчи ръката на Девар-лорда; той обаче го отблъсна и забърза към къщата си, взирайки се невярващо в гъстия дим, кълбящ се от прозорците вляво от вратата.

— Шефе! — извика Невестулката и отново го улови за китката. — Шефе, зарежи това! Трябва да се погрижим за Разрушителите! Разрушителите са най-важни!

Действията на тахийна не доведоха до никакъв резултат, ала в същия момент се включи противопожарната аларма на „Дамли“. Пимли се завъртя рязко и очите му срещнаха за миг искрящия птичи поглед на Джакли. Единственото, което се четеше в него, беше паника — дива, безумна паника, — ала колкото и парадоксално да звучи, тя подейства успокояващо на Прентис. Отвсякъде се разнасяше воят на сирените и алармените звънци, придружен от някакви повтарящи се, ритмични звуци, каквито не беше чувал никога преди. От Плезънтвил ли идваха?

— Хайде, шефе! — извика умолително Финли о’ Тего. — Трябва да се уверим, че Разрушителите са добре…

— Дим! — изграчи Джакли, разпервайки тъмните си (и напълно безполезни) криле. — Дим от „Дамли“, дим и от „Феверал“!

Девар-лордът не му обърна никакво внимание. Той извади пийсмейкъра от кобура си, чудейки се какво ли предчувствие го бе накарало да го вземе. Не можеше да се сети, ала тежестта на оръжието в ръката му беше изключително приятна. Зад гърба му Таса и Тами крещяха като обезумели, но той ги игнорира напълно. Сърцето му биеше бясно, но поне беше възвърнал спокойствието си. Финли беше прав — Разрушителите бяха най-важното нещо в момента. Трябваше да направят всичко възможно, за да не изгубят една трета от тях при някое късо съединение или аматьорски акт на саботаж. Той кимна на Шефа на охраната и двамата се затичаха към „Дамли“, а Джакли кряскаше и пърхаше с криле зад тях като персонаж от някой анимационен филм. Някъде отпред се чуваха виковете на Гаски, заместника на Финли. Внезапно Пимли о’ Ню Джърси чу звук, който го смрази до мозъка на костите му — нещо като къф-къф- къф. Стрелба! Ако някой палячо стреляше по неговите Разрушители, до края на деня главата му щеше да бъде забучена на кол, за бога! Мисълта, че стражите, а не Разрушителите са обекти на атаката, изобщо не му мина през ума, нито пък хрумна на Финли. Нещата се случваха със светкавична бързина.