параграфи — очите му бяха жестоко кръвясали, около носа и едното му ухо се виждаше ивица засъхнала кръв, а лицето му бе станало оловносиво. Бе събул единия си чехъл и масажираше стъпалото си, което явно го болеше. Въпреки това изглеждаше щастлив. Дори екзалтиран.
— Лъчът казва, че навярно всичко ще се оправи, млади Джейк — рече Шийми. — Лъчът казва, че още не е твърде късно. Лъчът казва благодаря.
— Това е хубаво — каза момчето, докато протягаше ръка към дръжката на вратата. Едва чу думите на Шийми. Опитваше се да се концентрира върху
това как да контролира емоциите си, след като влезеше вътре. В този миг Шийми каза нещо, което го смрази. Ръката му застина във въздуха и гой обърна рязко глава към телепорта.
— Не е твърде късно и в Истинския свят — заяви Шийми. — Знаем, защото погледнахме. Видяхме движещия се знак. Нали, Тед?
— Точно така — кимна Тед Бротиган. Той вдигна кена с ноз-а-ла, който държеше в скута си, и отпи от него. — Когато отидете там, Джейк, кажи на Роланд, че ако ви трябва 19 юни 1999, значи все още имате шанс. Той обаче се стопява с всяка изминала секунда.
— Ще му кажа — обеща момчето.
— И му напомни, че времето там понякога се движи на тласъци, също като стара трансмисия. Това ще продължи още известно време независимо от обстоятелството, че Лъчът се възстановява. А мине ли веднъж 19 юни…
— Никога вече няма да се върне — завърши Джейк. — Поне там. Знаем. — След тези думи той завъртя дръжката и потъна в сумрака на апартамента на домоуправителя.
ДЕВЕТ
На светлината от нощната лампа лицето на Еди Дийн изглеждаше изпито и болнаво. Сянката от носа му падаше върху лявата му буза, а затворените му очи приличаха на очните кухини на череп. Сузана бе коленичила на пода до него, хванала дланите му в своите, и го гледаше тъжно, а издължената й сянка се виждаше на стената зад нея. Роланд седеше на другия край на леглото, където сумракът бе по-гъст. Продължителният, неразбираем монолог на умиращия човек бе секнал, а дишането му в никакъв случай не можеше да се нарече равномерно. Еди си поемаше дълбоко въздух, задържаше го и после го издишваше с хриптящо свиркане. След това гръдният му кош оставаше неподвижен толкова дълго време, че Сузана се взираше напрегнато в лицето му, а сърцето й оставаше свито до момента, в който мъжът й не си поемеше отново дъх.
Джейк седна до Роланд и погледна първо към Еди, после към Сузана и накрая към своя дин. Лицето на Стрелеца имаше уморен вид.
— Тед ми каза да ти предам, че в Истинския свят е почти 19 юни и че времето може да ускори хода си.
Роланд кимна.
— Въпреки това ще изчакаме колкото е нужно — рече той. — Едва ли ще е много, освен това мисля, че му го дължим.
— Колко според теб? — прошепна Джейк.
— Не знам. Мислех си, че ще издъхне, преди да успееш да дойдеш тук, дори и ако тичаш…
— Точно това направих, когато стигнах до затревените площи…
— … но, както виждаш…
— Той се бори с всички сили — внезапно промълви Сузана и Джейк потрепери, давайки си сметка, че това бе единственото, с което тя се гордееше в момента. — Мъжът ми се бори с всички сили. Навярно иска да ни каже нещо.
ДЕСЕТ
Така и стана. Пет минути след като Джейк влезе в спалнята, Еди отвори очи.
— Сю… — промълви той. — Сю… зи…
Жена му се наведе над него, без да изпуска ръцете му, и се усмихна. Тогава Еди освободи едната си ръка и треперещите му пръсти се сключиха около една от къдриците на Сузана. Дори и да я заболя, жената не го показа с нищо. Усмивката, разцъфнала на устните й, беше радостна, приветлива, дори чувствена.
— Еди! Ти се върна!
— Не продавай… краставици… на краставичар — промълви той. — Отивам си, скъпа, не се връщам.
— Това не е в…
— Шшш — прошепна умиращият мъж и тя млъкна. Ръката, която държеше кичура й, я придърпа лекичко към себе си. Сузана приближи лице до неговото и целуна живите му устни за последен път. — Ще… ще… те… чакам — пророни Еди, изричайки всяка дума с неимоверни усилия.
Джейк забеляза капчиците пот, избили по лицето му — последното послание на умиращото му тяло към света — и в този момент сърцето му най-накрая осъзна това, което умът му бе разбрал преди няколко часа. Сълзите, които бликнаха от очите му, бяха парещи и горчиви. Той заплака. Когато Роланд улови ръката му, Джейк я стисна силно. Скръбта му бе примесена със страх. Щом можеше да се случи на Еди, значи можеше да се случи на всеки. Можеше да се случи и на него.
— Да, Еди. Знам, че ще ме чакаш.
— На… — Той си пое отново дъх по онзи ужасен, хриптящ начин. Очите му блестяха като диаманти. — На полянката. — Ново вдишване. Пръсти, стискащи косата й. Нощна лампа, обливаща ги с тайнственото си жълтеникаво сияние. — На полянката в края на пътя.
— Да, скъпи. — Гласът й бе спокоен, ала от очите й се отрони една сълза, която капна на бузата на Еди и се стрелна надолу към челюстта му. — Чувам те много добре. Изчакай ме, аз ще те намеря и пак ще бъдем заедно. Тогава вече ще имам свои собствени крака.
Умиращият мъж се усмихна и зениците му се завъртяха към момчето.
— Джейк… ела при мен.
Но ето, че вече се навеждаше към Еди и вдъхваше от мириса на смъртта. По лицето на легналия стрелец бяха избили още капчици пот.
— Изчакай и мен — промълви Джейк през вкочанените си устни. — Чу ли, Еди? Ще продължим заедно. Ще бъдем ка-тет, също както бяхме досега. — Опита се да се усмихне и не можа. Сърцето го болеше прекалено много. Зачуди се дали нямаше да избухне в гърдите му, тъй както камъните понякога се пукаха в огъня. Бе научил за това от приятеля си Бени Слайтман. Неговата смърт бе ужасна, но тази тук бе хиляда пъти по-мъчителна.
Еди поклати глава.
— Не… толкова бързо, приятелю — промълви, след което си пое отново дъх и се намръщи, сякаш във въздуха имаше някакви миниатюрни перца, които само той можеше да долови. — Пазете се… от Мордред. Пазете се… от Дондейл.
— Дон кой? Еди, не раз…
—
— Ще… ще… го сторя. Ще го
Еди кимна, след което погледна към Стрелеца. Момчето отстъпи настрани и неговият дин се наведе, за да чуе последните думи на умиращия си приятел.
ЕДИНАЙСЕТ
