— Не, Шийми. Мисля, че разбирам. Намерил си мисъл… спомен от времето, когато е бил малко момче.
Беловласият мъж се приближи към тях.
— Просто няма какво друго да е било — намеси се той. — Не знам защо не го бях осъзнавал досега. Може би защото бе твърде просто. Израснах в Милфорд, а мястото, където се появих през 1960, бе съвсем близо до там. Навярно Шийми е уловил някакъв спомен за разходка с каляска или пътуване с тролея, когато сме ходили на гости на чичо Джим и леля Моли в Бриджпорт. Нещо в подсъзнанието ми. — Той поклати глава. —
— Можеш ли да ми покажеш такава картина? — попита Шийми.
Роланд си помисли за онова място в Ловъл, където бяха спрели на шосе № 7 — мястото, където бе повикал Чевин от Чайвен, но това не бе достатъчно; нямаше никакъв отличителен знак, който да му придаде самобитност. Не и такъв, който да си спомни, де.
В следващия момент му хрумна друга идея. Беше свързана с Еди.
— Шийми!
— Да, Роланд от Гилеад, който се именуваше Уил Диърборн навремето!
Стрелеца се протегна и обгърна с длани главата на стария си познайник.
— Затвори очите си, Шийми, сине на Станли.
Телепортът се подчини, сетне хвана по същия начин главата на Роланд. Той също затвори очи.
— Съзри онуй, що съзирам аз, Шийми — продума. — Съзри къде ще отидем. И го запомни добре.
Така и стори.
ОСЕМНАЙСЕТ
Докато стояха там — Роланд показваше, а Шийми гледаше, — Дани Ростов извика тихичко на Джейк.
Той се приближи до нея и момичето изведнъж се поколеба, като че ли се чудеше какво да стори отсега нататък. Джейк тъкмо щеше да я попита, когато тя затвори устата му с целувка. Устните й бяха удивително меки.
— Това е за късмет — рече тя и щом видя смаяното му изражение, и осъзна въздействието на онова, което току-що бе сторила, нерешителността й мигом се изпари. Тя обгърна врата му с ръце (като продължаваше да държи протрития си Мечо Пух в едната; момчето усещаше допира на играчката до гърба си) и отново го целуна. Джейк почувства допира на малките й, твърди гърди и щеше да запомни това усещане до края на живота си. Щеше да запомни и
— А това е от мен — рече Дани и отстъпи към Тед Бротиган, преди той да успее да каже нещо — свела поглед към земята, с пламнали страни. Джейк и без друго не можеше да промълви и дума, дори и животът му да зависеше от това. Гърлото му изведнъж бе престанало да му се подчинява.
Тед го погледна и се усмихна.
— Ще сравняваш всички следващи целувки с тази — рече му той. — Запомни го от мен.
Джейк продължаваше да мълчи. Бе така замаян, сякаш момичето го бе фраснало по главата, вместо да го целуне.
ДЕВЕТНАЙСЕТ
Петнайсет минути по-късно четирима мъже, едно момиче, един рунтавелко и едно смаяно, изумено (и доста изтощено) момче стояха в Парка. Той беше целият на тяхно разположение — останалите Разрушители бяха изчезнали. От мястото, където стоеше, Джейк можеше да види осветения прозорец на първия етаж на дома „Корбет“, където Сузана отдаваше последни грижи на покойния си съпруг. Изтрещя гръмотевица. Тед им каза същото, което им бе казал и в килера на онзи офис в станция Тъндърклап, до червеното сако с медната табелка, на която пишеше „ДИРЕКТОР КОЛЕТНА СЛУЖБА“.
— Хванете се за ръце — прошепна беловласият мъж. — И се концентрирайте.
Джейк посегна да улови ръката на Дани Ростов, но Динки поклати усмихнато глава и му каза:
— Някой друг ден ще се държите за ръце с нея, юнако. Сега твоята роля е на едната маймунка в средата. Твоят дин е другата маймунка.
— Хванете се за ръце един друг — подкани ги и Шийми. Гласът му звучеше властно и решително — Джейк никога не го бе чувал да говори така. — Това ще ни помогне.
Момчето пъхна Ко в ризата си.
— Роланд, ще можеш ли да покажеш на Шийми…
— Гледай — отвърна му той и хвана ръцете му. Другите образуваха стегнат кръг около тях. — Гледай. Мисля, че ще видиш.
В тъмнината се отвори ослепително ярък шев, който заличи Тед и Шийми от погледа на Джейк. В следващия момент той потрепна и помръкна за миг — момчето тъкмо си помисли, че ще изчезне, — ала сетне отново заблестя и започна да се разширява. Джейк долови (едва-едва, както човек чува под вода) далечното ръмжене на преминаваща кола или камион, след което видя сграда с неголям асфалтиран участък пред нея. Там бяха паркирани три коли и един пикап.
— Бързо! — извика Тед от другата страна на яркия процеп. — Ако ще тръгвате, тръгвайте сега! Ако ще тръгвате…
Роланд светкавично дръпна Джейк напред, при което торбата го удари силно по гърба.
Но вече беше късно. Джейк имаше усещането, че две огромни ръце притискат кръста му, и почувства как въздухът напуска със свистене дробовете му.
Нейде отдалеч — едва доловимо — чу как някой, вероятно момичето, което го беше целунало — извиква „Късмет!“, след което Паркът изчезна заедно с Тъндърклап, „Алгул Сиенто“ и тъмнината. Намираха се в Америка от Ключовия свят, на паркинга, където споменът на Роланд и силата на Шийми — спомогната от другите Разрушители — ги бяха отвели. Пред тях се издигаше магазинът на Ийст Стоунхам, където Джак Андолини бе устроил засада на Роланд и Еди. Само че — освен ако не бе станала някаква чудовищна грешка — това се бе случило преди двайсет и две години. Датата бе 19 юни 1999 и часовникът на витрината („ВИНАГИ Е ВРЕМЕ ЗА СВИНСКА ГЛАВИЧКА“, пишеше в кръг около ухилената зурла) показваше, че е четири без деветнайсет следобед.
Тъкмо навреме.
Трета част
Сред изумрудено-златистата омара
Първа глава
Госпожа Тасенбаум потегля на юг
ЕДНО
Джейк Чеймбърс изобщо не подозираше, че ръцете му са способни на такава бързина. Знаеше само, че когато се озова от „Синия рай“ обратно в Америка, ризата му — издута отпред като на бременна жена
