Тъмната кула

мотора. Роланд и Джейк вече се бяха вкопчили в прашното табло, където един избелял стикер прогласяваше: „АМЕРИКА! ОБИЧАИТЕ Я ИЛИ СЕ ИЗМИТАЙТЕ ОТ ТУК!“ с букви в червено, бяло и синьо. Всъщност спазматичният им ход се оказа доста полезен за тях, защото точно в този момент голям камион, натоварен с дървени трупи — просто нямаше начин Стрелеца да не се сети за онзи, който се бе разбил последния път, когато бяха тук — изкачи хълма северно от магазина. Ако харвестърът бе напуснал паркинга с нормален ход, със сигурност щяха да бъдат ударени от появилата се машина (и най-вероятно убити). Камионът с трупите изви встрани и клаксонът му нададе рев, докато задните му гуми вдигаха облаци пушилка.

Съществото в скута на момчето — което изглеждаше на госпожа Тасенбаум като кръстоска между куче и енот — отново излая.

„Еба си“. Бе почти сигурна в това.

Собственикът на магазина и другите клиенти се бяха наредили от другата страна на стъклото и ги зяпаха с нескрито любопитство. Жената изведнъж разбра как се чувстваха рибите в аквариума.

— Госпожо, можете ли изобщо да карате това нещо? — извика момчето. На гърба си носеше някаква износена торба. Приличаше й на чанта за вестници, само дето беше кожена и като че ли бе пълна с чинии.

— Мога, младежо, не се притеснявай! — Айрийн Тасенбаум беше едновременно ужасена и… нима това не й харесваше! Харесваше й и още как. През последните осемнайсет години тя изпълняваше ролята на украшение на великия Дейвид Тасенбаум, поддържаща роля в бляскавия му живот, дамата, която казваше „Опитай едно от тези“, когато минаваха покрай отрупаните с ордьоври маси на множеството партита. Сега изведнъж бе станала център на нещо и вътрешният й глас й нашепваше, че то бе от изключително значение.

— Поеми си дълбоко дъх — каза й мъжът със суровото, загоряло от слънцето лице. Блестящите му сини очи се спряха на нейните и в този миг всички други мисли излетяха от съзнанието й. Освен това усещането беше адски приятно. „Ако това е хипноза — помисли си тя, — трябва да се учи в училище.“ — Задръж го, сетне издишай. И най-накрая подкарай това нещо, в името на баща си!

Айрийн Тасенбаум изпълни указанията му и изведнъж денят й се стори по-ярък — почти искрящ, — а в ушите й изведнъж зазвучаха някакви пеещи гласове. Прелестни гласове. Дали радиото на харвестъра беше включено, настроено на някаква станция за класическа музика? Нямаше време да проверява. Откъдето и да идваше тази музика, беше изключително приятна. И успокояваща… като дълбокото поемане на въздух.

Госпожа Тасенбаум натисна за пореден път амбреажа и запали двигателя. Този път машината пое безотказно назад и се върна на пътя, без нито веднъж да се запъне. Жената се опита да я подкара напред и вместо на първа, превключи директно на втора скорост, отпускайки неволно съединителя. Така за малко да убие отново целия ентусиазъм на харвестъра, ала този път той явно се смили над шофьора си, защото се заклатушка бавно по шосето сред симфонията на проскърцващите бутала и мистериозното тракане изпод предния капак.

— Знаеш ли къде е Търтълбек Лейн? — попита Роланд, докато се движеха на север. Далеч пред тях, до табела с надпис „КЪМПИНГ ЗА МИЛИОНИ“, някакво синьо микробусче излезе на пътя.

— Да — отвърна тя.

— Сигурна ли си? — присви очи Стрелеца. Последното нещо, което искаше, бе да губят скъпоценното си време в лутане по разни затънтени селски пътища.

— Да. Имаме приятели, които живеят там. Семейство Бекхард.

Роланд замълча, опитвайки се да си спомни къде бе чувал това име. После се сети. Така се казваше собственикът на къщата, където той и Еди бяха провели последното си съвещание с Джон Кълъм. Стрелеца усети как нещо го жегна болезнено в сърцето, когато в паметта му изплува споменът за Еди — кипящ от енергия и воля за живот, какъвто беше в онзи буреносен следобед.

— Добре — рече. — Вярвам ти.

Айрийн му хвърли бегъл поглед.

— За къде си се разбързал така, господине? Също като белия заек от „Алиса в Страната на чудесата“ си. Толкова ли важна среща имаш?

Стрелеца поклати глава.

— Няма значение. Просто си карай. — Погледна към часовника на таблото, но той не работеше — бе спрял много отдавна, а стрелките му бяха застинали на (естествено) 9:19. — Навярно още не е твърде късно — промърмори мъжът, докато далеч пред тях синият микробус лъкатушеше между бялата лента и южното платно. Госпожа Тасенбаум тъкмо щеше да каже нещо остроумно за хората, които са започнали да пият преди пет, ала в този момент бусът се върна на северното платно, превали следващото възвишение и изчезна в посока към Ловъл.

Жената веднага забрави за него. Имаше далеч по-интересни неща, за които да мисли. Като…

— Не сте длъжни да ми отговорите, ако не искате — започна тя, — но трябва да призная, че съм адски любопитна: вие пришълци ли сте, момчета?

ПЕТ

Брайън Смит е прекарал последните няколко нощи заедно с ротвайлерите си, близначетата Булет и Пистъл68 — в „Къмпинг за милиони“, който се намира от горната страна на пътя Ловъл-Стоунхам. Тук, край реката, е страхотно) (местните наричат разхлопанапга дървена конструкция, свързваща двата бряга, „Мост за милиони“, което според Брайън е доста добра шегичка). Освен това от време на време тук се отбиват и разни хипари от Суидън, Харисън и Уотърфорд, които продават дрога. Брайън обича да се отпусне, обича да се надруса, както искате го кажете, и този съботен следобед е точно в такова състояние… е, не е напушен до козирката, но тревичката го е омаяла достатъчно, за да му отвори вълчи апетит. Добре, че в централния магазин имат от онези десертчета „Марс“. Те просто са върхът, когато си напафкан.

Той излиза от зоната на къмпинга и поема по шосе № 7, без да се огледа дали не се задават автомобили, след което възкчиква: „Уффф, пак забравих!“ За щастие шосето пустее. По-късно — особено в периода между Четвърти юли и Ценя на труда — движението ще бъде доста натоварено дори и в тези затънтени дебри и най-вероятно Брайън няма да излиза много-много. Той прекрасно знае, че не е кой знае какъв шофьор; още една глоба за превишена скорост или талон за неправилно паркиране и сигурно ще му вземат книжката за шест месеца. Отново.

Сега обаче пътят е чист; само някакъв пик-лив-ап, но той е на повече от половин километър зад него.

— Гълтай пушилката ми, каубой! — крясва Брайън Смит и се изхилва. Не знае защо е казал „каубой“, при положение че искаше да каже „гълтай пушилката ми, копеле“, но важното е, че звучи добре. Звучи на място. Той забелязва, че е навлязъл в другото платно, и коригира курса си. — Отново съм на пътя, скъпа! — виква и отново се разтърсва от неудържим кикот. „Отново съм на пътя, скъпа“ е добро попадение и той винаги го използва, особено пък ако става въпрос за момичета. Брайън много се кефи, когато върти волана от едната на другата страна, при което бусът му описва лъкатушни зигзаги по шосето, а той самият тръска глава и възкликва: „Бъррррр! Сигурно съм прекалил със скапания сироп за кашлица!“ Знае много такива майтапи — веднъж дори си мислеше да напише книга, наречена „Шантави пътни истории“ — и това ако не е майтап! Брайън Смит да напише книга — досущ като онзи Кинг от Ловъл!

Той включва радиото (гумите на буса заорават в банкета сред облаци прах и за малко да хлътнат в канавката) и хваща Стийли Дан, който пее „Хей, деветнайсет!“. Яко парче! Кво да си говорим, направо кърти мивки /Брайън дави повече газ, стимулиран от музиката. Когато поглежда в огледалото, вижда кучетата си Булет и Пистъл, които надничат над задната седалка с блеснали очи. За миг шофьорът си мисли, че гледат към него и си мислят какъв готин пич е господарят им, но после се чуди как може да е толкова глупав. Зад шофьорската седалка има стиропорен охладител с половинкилограмова пържола в него. Брайън смята по-късно да си я опече на открит огън нейде на територията на „Къмпинг за милиони“. Да, пържолата и още няколко марсчета за десерт, дърти Исусе! Марсчетата са просто суперяки/