Госпожа Тасенбаум излезе с гръм и трясък на Търтълбек Лейн, карайки на втора. Двигателят на стария пикап виеше като обезумял (ако на таблото имаше уред за измерване на оборотите в минута, сигурно щеше да експлодира), а забравените инструменти отзад танцуваха степ в ръждясалото си легло.
Интуицията на Роланд не беше силна като тази на Джейк, ала поне се бе срещал със Стивън Кинг и го бе хипнотизирал. Това бе създало силна връзка между двамата — ето защо Стрелеца не бе особено изненадан, когато докосна съзнанието, което бе недостъпно за момчето. Навярно не пречеше, че Кинг не си мислеше за тях.
„Той често се разхожда — каза си Роланд. — Когато е сам, чува Песента на Костенурката и знае, че трябва да свърши работата си. Онази, която все отлага. Е, приятелю, днес ще сложим край на това.“
Ако, разбира се, успееха да го спасят.
Той се наведе над Джейк и стрелна с поглед жената.
— Не можеш ли да накараш тази прокълната от боговете каруца да се движи по-бързо?
— Мисля, че мога — отвърна госпожа Тасенбаум, след което се обърна към момчето: — Наистина ли можеш да четеш мисли, синко, или това е само игра между теб и твоя приятел?
— Да ги чета не, но да ги докосвам мога — рече Джейк.
— Надявам се да ми казваш истината — въздъхна жената, — защото Търтълбек е неравна и на места е широка само едно платно. Ако усетиш нещо да се задава от отсрещната страна, веднага ми кажи.
— Ще го сторя.
— Чудесно. — Айрийн Тасенбаум се ухили широко, показвайки зъбите си. И последните й съмнения се бяха изпарили — това бе най-хубавото нещо, което й се бе случвало. Най-_вълнуващото_ нещо. Както бе чула пеещите гласове, сега изведнъж осъзна, че може да види лицата в короните яа дърветата от двете страни на пътя, които ги наблюдаваха. Бяха много — цяла тълпа. Можеше да почувства надигането на някаква неизмерима сила навсякъде около тях и бе изкушена от шеметната мисъл, че ако натисне докрай педала на газта, ръждясалият пикап на Чип Макавой ще полети по-бързо от скоростта на светлината. Захранван от енергията, която струеше около тях, той можеше да надбяга дори времето.
„Хайде да видим“ — каза си Айрийн Тасенбаум и подкара харвесгъра по средата на пътя, натисна съединителя и превключи скоростния лост на трета. Старият камион не полетя по-бързо от скоростта на светлината и не надбяга времето, но стрелката на скоростомера стигна до осемдесет… и продължи да пълзи нагоре. Пикапът превали един хълм и полетя за кратко във въздуха, след което гумите му се приземиха върху асфалта и той се понесе по нанадолнището.
Най-накрая някой да бъде щастлив; Айрийн Тасенбаум изкрещя от възторг.
Стивън Кинг прави две разходки — кратка и дълга. Кратката го отвежда до пресечката на Уорингтън Роуд и шосе № 7, след което писателят се връща у дома — в „Сара Лафс“ — по същия път. Този маршрут е дълъг пет километра. Дългата разходка (така се казва и една от книгите му, написана под псевдонима Ричард Бакман, преди светът да се промени) го отвежда до пресечката на Уорингтън, откъдето поема по шосе № 7 и го следва до Слаб Сити Роуд, сетне се връща по шосе № 7 и върви до Бери Хил, без да свива по Уорингтън. Прибира се вкъщи откъм северния край на Търтълбек Лейн — този маршрут е дълъг шест километра. Днес Стивън Кинг решава да си направи дълга разходка, но когато стига до пресечката на шосе № 7 и Уорингтън Роуд, спира и си мисли дали да не се върне по краткия път. Винаги внимава, когато върви по шосе № 7, въпреки че трафикът тук е слаб дори и през лятото; движението е натоварено единствено по времето на Фрайбъргския панаир, а той няма да започне преди първата седмица на октомври. Видимостта при повечето участъци е добра — ако се задава някой лош (или пиян) шофьор, можеш да го забележиш от шестстотин-седемстотин метра, което означава, че ще имаш достатъчно време, за да се отдръпнеш встрани. Има само едно място, където видимостта ти е ограничена — и това е хълмът точно зад кръстовището на Уорингтън Роуд. Кинг го нарича „миокардовия баир“, защото сърцето му яко се озорва, докато го изкачи, но нали точно затова прави тези глупави разходки в края на краищата? Да рекламира онова, което телевизионните водещи наричат „сърдечно здраве“? Отказал е пиенето, отказал е дрогата, почти е отказал цигарите, прави упражнения. Малко ли е?
Ала гласът в главата му продължава да му шепне. „Разкарай се от главния път — му казва той. — Връщай се вкъщи. Ще имаш един час, преди да се присъединиш към останалите на партито, вихрещо се на другия край на езерото. Можеш да свършиш малко работа. Дори и да започнеш следващата история за Тъмната кула — вече си мислил над нея, нали?“
Да, така е, но вече има история, върху която работи, и тя много му харесва. А да се върне към света на Кулата е все едно да заплува в дълбоки води. Може да се удави. Въпреки това, докато стои на този кръстопът, внезапно осъзнава, че ако се върне по-рано, ще направи точно това. Просто няма да може да се спре. Ще се заслуша в онова, което понякога нарича Вес’-Ка Ган — Песента на Костенурката (или Песента на Сузана — понякога). Ще зареже сегашната история, ще обърне гръб на познатите места и отново ще се хвърли в тъмните води. Правил го е четири пъти досега, но този път ще трябва да преплува цялото разстояние до другия бряг.
Или ще го преплува, или ще се удави.
— Не — казва писателят. Говори си на глас, и защо не? Тук никой няма да го чуе. До ушите му достига далечното ръмжене на приближаваща се кола — а може би две? Едната на шосе № 7, а другата — на Уорингтън Роуд, — но това е всичко.
— Не — повтаря той. — Първо ще си довърша разходката, а после отивам на купона. Днес няма да напиша нито ред повече. Особено пък за Кулата.
И така, той оставя кръстовището зад гърба си и започва да се изкачва по хълма с ограничената видимост. Стивън Кинг върви към приближаващия се додж, без да знае, че върви към своята гибел. Ка на рационалния свят иска той да умре; а ка на Първоначалието_ иска да остане жив и да продължи да пее песента си. В този слънчев следобед в Западен Мейн неудържимите сили се насочват към оста на мирозданието и за пръв път след оттеглянето на Първоначалието всички светове се обръщат към Тъмната кула, издигаща се в края на Кан’-Ка Но Рей (приблизително „Алените поля на нищото“). Дори Пурпурният крал престава да надава зловещите си писъци. Защото Тъмната кула е тази, която ще реши._
— Всеки избор изисква жертви — казва Кинг и никой не го чува освен птиците, и той самият няма никаква представа защо е изрекъл тези думи, ала ни най-малко не е разтревожен. Писателят редовно си мърмори нещо — сякаш Пещерата на гласовете се намира в главата му и ражда ярки (макар и не винаги интелигентни) прозрения.
Той крачи енергично, размахвайки ръце покрай обутите си в сини дънки бедра, без да подозира, че сърцето му
(не)
бие последните си удари, че съзнанието му
(не)
ражда последните му мисли, че гласовете
(не)
правят последните си пророчески прозрения.
— Вес’-Ка Ган — казва той, очарован и привлечен от звученето на тази фраза. Обещал си е да не задръства фантасмагориите си за Тъмната кула с непроизносими думи от някакъв измислен (да не кажем „шибан“) език редакторът му Чък Верил от Ню Йорк и без това ще изхвърли повечето от тях — но в съзнанието му непрекъснато изникват подобни думи и звукосъчетания — ка, ка-тет, сай, сох, кан-той (това поне го има и в романа му „Град Отчаяние“), тахийн. Кирит Унгол на Толкин и Великият незрящ свирач Нйарлатхотеп на Хауърд Лъвкрафт могат да му дишат праха.
Той се засмива, след което започва да пее песента, която е чул от един от гласовете. Мисли си, че може би ще я използва в следващата книга за Стрелеца, когато отново се вслуша в гласа на Костенурката. „Комала-ком-нов! — пее си той, докато върви. — Има млад мъж: със пищов! Младият мъж е нещастен, избяга гаджето само!“
