Тъмната кула

я заслужават повече. Не съм измислил твоята ка, както не съм измислил нито Ган, нито света, и двамата прекрасно го знаем. Забрави глупостта и мъката си и се заеми с онова, което ми каза и на мен. — Думите му прераснаха в дрезгав вик; едната му ръка се изстреля напред и сграбчи китката на Стрелеца с неподозирана сила. — Довърши започнатото!

Роланд понечи да каже нещо и не можа. Трябваше да прочисти гърлото си и да започне отново.

— Заспивай, сай — заспивай и забрави за всичко тук, с изключение на човека, който те блъсна.

Клепачите на Кинг се затвориха.

— Ще забравя за всичко тук с изключение на човека, който ме блъсна.

— Ти се разхождаше и този мъж те блъсна.

— Разхождах се… и този мъж ме блъсна.

— Наблизо нямаше никой друг — нито аз, нито Джейк, нито жената.

— Никой друг — промълви писателят. — Само аз и човекът със синия микробус. Той ще каже ли същото?

— Да. Съвсем скоро ще заспиш дълбоко. По-късно може би ще почувстваш някаква болка, ала сега усещаш тялото си приятно отпуснато.

— Приятно отпуснат съм. Никаква болка. Ще заспя дълбоко. — Кинг се отпусна върху боровите иглички.

— Но преди да заспиш, чуй какво имам да ти кажа.

— Слушам.

— Не след дълго при теб ще дойде една жена. Мечтаеш ли си за любов с мъже?

— Питаш ме дали съм гей? Латентен хомосексуалист? — Макар и да звучеше уморено, в гласа на Кинг се прокраднаха развеселени нотки.

— Не знам — смотолеви Роланд. — Май да.

— Отговорът е „не“ — рече писателят. — Понякога си мечтая за любов с жени. Откакто взех да остарявам, това ми се случва все по-рядко, пък и като гледам какво ми направи този кучи син…

„Твоето не е нищо в сравнение с онова, което стори на мен“ — помисли си Роланд с горчивина, ала нищо не каза.

— Ако си мечтаеш за любов с жени, при теб ще се яви жена.

— Истина ли казваш? — Кинг явно бе заинтригуван.

— Да. Ще бъде много красива. Ще ти говори за покоя и насладите на полянката. Навярно ще се нарече Морфия, Дъщерята на Съня, или Селена, Дъщерята на Луната. Ще ти предложи ръката си и ще ти обещае да те заведе там. Трябва да й откажеш.

— Трябва да й откажа.

— Дори и да си изкушен от нейните очи и гърди.

— Дори тогава — съгласи се Кинг.

— Защо ще й откажеш, сай?

— Защото Песента не е свършила.

Роланд най-сетне бе доволен. Госпожа Тасенбаум продължаваше да стои на колене до Джейк. Стрелеца мина покрай тях и се приближи до мъжа, който седеше прегърбен и треперещ зад волана на синьото возило, отговорно за всички беди. Очите на този човек бяха ококорени и безизразни, устата му зееше отворена, а по наболата му брада се стичаше тънка ивица слюнка.

— Чуваш ли ме, сай?

Мъжът кимна уплашено. Ротвайлерите зад него бяха утихнали. Четири ярки очи се вторачиха в Стрелеца иззад седалките.

— Как се казваш?

— Брайън — смутолеви мъжът. — Брайън Смит, ако ти е приятно.

Не, никак не му беше приятно. Желанието да души с голи ръце се върна с удвоена сила. Още една кола профуча по шосето, но този път шофьорът натисна клаксона, докато минаваше покрай тях. Явно защитата на Лъча бе започнала да отслабва.

— Сай Смит, ти блъсна един човек с колата, камиономобила си или каквото там караш.

Брайън Смит започна да трепери неудържимо.

— Не са ме глобявали даже и за неправилно паркиране — простена — и сега взех, че се натресох в най-известния човек в щата! Кучетата ми се биеха и…

— Лъжите ти не ме ядосват — рече Роланд — за разлика от страха, който те кара да ги изричаш. Затвори си устата!

Брайън Смит се подчини. Бавно, но неотклонно лицето му губеше цвета си.

— Когато го блъсна, беше сам — рече Стрелеца. — Тук нямаше никой друг освен теб и разказвача. Разбираш ли?

458

— Ясно, сам съм бил. Господине, вие пришълец ли сте?

— Няма значение какъв съм. След това си отишъл при него и си видял, че е още жив.

— Все още е жив, т’ва е хубаво — въздъхна с облекчение злополучният шофьор. — Не съм искал да наранявам никого, честно.

— Той те е заговорил. Така си разбрал, че е жив.

— Да! — ухили се Брайън Смит, след което се намръщи. — Какво ми е казал?

— Не помниш. Бил си прекалено изплашен и превъзбуден.

— Превъзбуден и изплашен — повтори шофьорът. — Ам’че тъй си беше.

— Сега карай. Докато караш, постепенно ще се събудиш. И когато стигнеш до някоя къща или магазин, ще спреш и ще кажеш, че на пътя лежи човек, който има нужда от помощ. Повтори какво ти казах.

— Ще карам — обеща собственикът на ротвайлерите. Пръстите му галеха волана, сякаш нямаше търпение да натисне газта и да отпраши надалеч. — Ще се събудя постепенно и когато стигна до някаква къща или магазин, ще кажа, че Стивън Кинг лежи ранен на шосе № 7 и се нуждае от помощ. Знам, че е още жив, защото приказва с мен. Беше нещастен случай. — Той направи кратка пауза, след което изхъхри: — Не беше по моя вина. Той вървеше по шосето. — Поредната пауза. — Сигурно, де.

„Пука ли ми изобщо върху кого ще падне вината за цялата тази бъркотия?“ Отговорът беше отрицателен. Каквото и да станеше, Кинг щеше да продължи да пише. Роланд силно се надяваше, че писателят ще поеме вината за случилото се, защото всичко стана заради него — той нямаше никаква работа тук и ако бе следвал призванието си, трагичните събития от този ден щяха да бъдат избегнати.

— Тръгвай — заповяда Стрелеца на Брайън Смит. — Не искам да те гледам повече.

Двойникът на Шийми Руиз запали двигателя с въздишка на облекчение. Роланд веднага му обърна гръб и се приближи до госпожа Тасенбаум, след което коленичи до нея. Ко седеше до главата на Джейк — безмълвен, тъй като знаеше, че воят му няма да бъде чут от онзи, за когото тъжеше. Онова, от което Стрелеца най-много се страхуваше, се беше случило. Докато говореше с двамата мъже, които не харесваше, момчето, което бе обичал повече от всички останали — повече от всеки друг през живота си, включително и от Сюзан Делгадо — бе преминало в отвъдното за втори път. Джейк беше мъртъв.

ПЕТ

— Той говореше с теб — каза Роланд, взе Джейк в обятията си и започна да го люлее. Оризиите тихичко прозвънваха в торбата. Тялото на момчето вече бе започнало да изстива.

— Да — каза Айрийн Тасенбаум.

— Какво ти рече?

— Каза ми да се върна при теб, „след като работата тук е свършена“. Това бяха точните му думи. Сетне добави: „Кажи на баща ми, че го обичам.“

Роланд издаде някакъв приглушен, гърлен звук, сякаш се задушаваше. В съзнанието му изплува споменът за Федик — как Джейк бе казал „Хайл, татко“, след като бяха преминали през портала. Тогава Роланд също го беше прегърнал, само че сърцето на момчето бе живо и биеше. Какво ли не би дал, за да почувства как тупти отново…