Тъмната кула

нея. Тя стигна почти до коленете на момчето, но Стрелеца реши да не я запасва в панталоните му, тъй като по този начин скриваше кървавите петна по тях.

През цялото това време Ко го наблюдаваше със сълзи, бликащи от обрамчените му в златисто очи.

Роланд очакваше почвата под килима от борови иглички да е мека и рохкава, каквато и се оказа всъщност. Тъкмо бе започнал да копае гроба на момчето, когато чу ръмженето на приближаващ се автомобил. Откакто бе занесъл трупа на сина си в гората, по шосе № 7 бяха минали няколко коли, ала дразнещото бръмчене на този двигател не можеше да се сбърка. Мъжът със синьото возило се беше върнал. Честно казано, Роланд не вярваше, че ще направи така.

— Стой тук — промълви на рунтавелкото. — Стой тук и пази господаря си. — Не, не така. — Стой тук и пази приятеля си.

За Ко бе съвсем обичайно да изджавка „стой“ (това ни най-малко не би го затруднило), но този път зверчето не каза нищо. Роланд го гледаше как лежи до главата на Джейк и с мълниеносно движение изстрелва муцунката си напред, за да глътне една муха, кръжаща около носа на момчето. Стрелеца кимна доволен, след което тръгна обратно по пътя, по който бе дошъл.

СЕДЕМ

Брайън Смит бе слязъл от микробуса и седеше на каменния зид, подпрял бастунчето си в скута си. (Роланд нямаше представа дали наистина имаше нужда от него, или просто изпитваше склонност към подобен род предмети.) Стивън Кинг се бе свестил, макар че още бе замаян от шока, и двамата мъже си говореха.

— Моля те, кажи ми, че е само изкълчен — промълви писателят с немощен глас.

— Тцъ! Счупен е на шест-седем парчета — „успокои“ го Брайън Смит. След като вече бе имал време да се успокои и да измисли удобна версия за случилото се, той изглеждаше не само спокоен, ами направо щастлив.

— Много ме развесели, няма що — въздъхна Кинг. Лицето му бе смъртнобледо, но поне кръвта от раната на главата му бе спряла да тече. — Имаш ли цигара?

— Тцъ! — отвърна Смит със същия приповдигнат тон. — Отказах ги.

Дарбата на Роланд не беше силна като тази на Джейк, ала въпреки това почувства, че шофьорът на синьото возило лъже. На Смит просто му бяха останали три цигари и не му се искаше да ги сподели с човека, който можеше да си купи достатъчно цигари, за да натъпче целия микробус на Брайън. „Освен това…“ — помисли си той.

— Освен това хората, претърпели автомобилни катастрофи, не бива да пушат — заяви загрижено той.

Кинг кимна.

— И без това ми е трудно да дишам.

— Сигур имаш две-три счупени ребра — махна с ръка злополучният шофьор. — Аз съм Брайън Смит. Аз те блъснах. Съжалявам. — Протегна дясната си ръка и — невероятно — Кинг се здрависа с него.

— Нищо подобно не ми се е случвало преди — рече Смит. — Дори не са ме глобявали за неправилно паркиране.

Стрелеца не знаеше дали Кинг му повярва или не — писателят остави думите му без коментар, явно защото се вълнуваше от нещо друго.

— Господин Смит… — започна той, след което се поправи — Брайън, имаше ли някой друг наблизо, когато ме блъсна?

Роланд се вцепени.

Собственикът на Булет и Пистъл се замисли. Бръкна в джоба си, извади едно десертче „Марс“ и започна да къса опаковката му. Сетне поклати глава.

— Тцъ. Само ти и аз. Вече се обадих на „Бърза помощ“ и ми рекоха, че ще дойдат всеки момент. Тъй че не се притеснявай.

— Ти знаеш кой съм аз.

— Божке, ам’ че как! — възкликна Брайън Смит и се изкикоти. После отхапа от шоколадовото десертче, което държеше. — Веднага те познах. Гледал съм всичките ти филми. Любимият ми е онзи за санбернара. Как се казваше кучето, бе?

— Куджо — отвърна Кинг. Тази дума бе известна на Роланд — Сюзан Делгадо понякога я използваше, когато бяха само двамата. В Меджис „куджо“ означаваше „сладур“.

— Точно тъй! Суперяк филм беше! Направо се посрах от страх! Хареса ми, че момченцето оживя.

— В книгата умря. — Кинг затвори очи и се отпусна назад.

Смит отхапа още едно парче от марсчето си.

— Хареса ми и онуй за клоуна — добави с пълна уста. — Много яко беше!

Писателят не каза нищо. Очите му останаха затворени, ала Роланд забеляза, че гръдният му кош се издигаше и спадаше равномерно. Това беше добре.

В следващия момент някаква кола сякаш се материализира от нищото и гумите й изскърцаха, докато свиваше рязко, заковавайки се пред буса на Смит. Беше голяма като катафалка, само дето бе боядисана в оранжево, вместо в черно, и имаше мигащи светлини по покрива. Роланд бе доволен, че спря точно там, където бе стоял харвестърът на продавача, заличавайки следите от гумите му.

Вратата на купето рязко се отвори и оттам се появи не робот (както очакваше Стрелеца), а човек с черна хирургическа чанта. Доволен, че писателят вече е в добри ръце, Роланд се върна на полянката, където бе положил Джейк, движейки се с типичната си котешка грация — нито едно клонче не изпука под краката му, нито пък някоя птичка подхвръкна във въздуха, подплашена от появата му.

ОСЕМ

Дали ще се изненадате — след всичко, което видяхме, и след всички тайни, които научихме, — че в пет и петнайсет следобед госпожа Тасенбаум паркира стария пикап на Чип Макавой на алеята пред една къща, която вече сме посещавали? Навярно не, защото ка е като колело и единственото, което знае, е да се върти. Когато бяхме тук за последен път — през 1977 година, — и къщата, и лодкарницата на брега на езерото Кийуейдин бяха бели със зелени корнизи. Семейство Тасенбаум, които купиха това място през деветдесет и четвърта, ги боядисаха изцяло в кремаво (барабар с корнизите — според Айрийн Тасенбаум само хората, които не можеха да решат как трябва да изглежда къщата им, боядисваха корнизите си в различен цвят). Дори сложиха табелка с надпис „ВИЛА «ЗАЛЕЗ»“ до пощенската кутия в началото на алеята и дори уведомиха Чичо Сам, че това е летният им адрес, но в паметта на местните хора къщата в южната част на езерото Кийуейдин винаги щеше да си остане като стария имот на Джон Кълъм.

Тя спря камиона до тъмночервения си мерцедес и влезе в къщата, докато си повтаряше наум онова, което щеше да каже на Дейвид за пикапа на местния магазинер, ала във вила „Залез“ цареше онази специфична тишина, характерна за местата, лишени от човешко присъствие. През годините се бе връщала в множество такива места — апартаменти в началото и все по-големи и по-големи къщи с течение на времето — и то не защото съпругът й пиеше или ходеше по жени, Боже опази! Не, просто той и приятелите му обикновено киснеха в един или друг гараж, в една или друга работилница или мазе, пиейки евтино вино или промоционална бира, докато създаваха онова, което впоследствие щеше да стане известно като Интернет. Огромните печалби, които бяха натрупали — ако щете вярвайте, ако щете не, — представляваха страничен ефект. Също както и тишината, която посрещаше вкъщи съпругите им. След известно време тази тишина постепенно влизаше под кожата ти и ти действаше влудяващо, но не и днес. Днес Айрийн Тасенбаум бе доволна, че къщата бе само нейна.

„Ще си легнеш ли с Маршал Дилън70, ако те пожелае?“

Нямаше защо да си задава този въпрос. Отговорът беше „да“ — щеше да прави секс с него във всяка поза, в която я искаше: мисионерската, „лъжици“, кучешката или жената отгоре. Щеше да се чука с него по всеки начин, който щеше да му достави удоволствие. Той обаче едва ли щеше да я пожелае дори и да не скърбеше за своя млад