Тъмната кула

си поглед. Приятелят ми трябваше да го спаси, за да го съзреш отново.

Роланд бръкна в патрондаша си и извади един куршум оттам. В началото не можа да направи стария си ловък номер — пръстите му трепереха прекалено силно. Успя да ги успокои едва когато си каза, че колкото повече време се бави с това, толкова по-голяма става вероятността да ги прекъснат, а и Джейк можеше да издъхне, докато той се занимаваше с това жалко подобие на мъж.

Стрелеца погледна нагоре и видя, че жената е насочила револвера му към шофьора на синьото возило. Това бе добре. Тя бе добра — защо Ган не беше дал историята на Тъмната кула на някой като нея? Какъвто и да беше случаят, инстинктът му да я вземат с тях се бе оказал правилен. Дори адската врява на песовете бе утихнала. Ко ближеше смазката и праха от лицето на Джейк, а в задната част на микробуса Булет и Пистъл нагъваха лакомо пържолата, необезпокоявани от господаря си.

Роланд се обърна към Кинг и куршумът заигра стария си танц между пръстите му. Писателят се поддаде почти незабавно на въздействието му, както се случва с повечето хора, подлагани на хипноза преди. Очите му продължаваха да бъдат отворени, ала сега сякаш гледаха през Стрелеца, взирайки се някъде зад него.

Сърцето на Роланд му изкрещя да свърши с това колкото се може по-бързо, ала разумът му нашепваше друго. „Недей да претупваш работата — казваше му той. — Освен ако не искаш саможертвата на Джейк да отиде на вятъра.“

Жената го гледаше съсредоточено, както и шофьорът на буса, който продължаваше да седи в кабината. Сай Тасенбаум се съпротивляваше, но Брайън Смит вече бе последвал Стивън Кинг в царството на сънищата. Това не изненада особено Стрелеца. Ако този човек имаше и най-малката представа какво бе направил току-що, щеше да се възползва от всяка възможност за бягство, която изникнеше пред него. Без значение колко дълго щеше да продължи покоят му.

Стрелеца отново насочи вниманието си към мъжа, който бе — както предполагаше — неговият биограф, и започна по същия начин, както бе започнал и преди. Преди няколко дни в собствения му живот. Преди две десетилетия в живота на писателя.

— Стивън Кинг, виждаш ли ме?

— Стрелецо, виждам те много добре.

— Кога ме видя за последен път?

— Когато още живеехме в Бриджтън. Когато моят тет бе млад. Когато още се учех как да пиша. — Писателят замълча за момент, след което добави най-важната подробност, характеризираща периода: — Когато още пиех.

— Сега дълбоко заспал ли си?

— Дълбоко.

— Усещаш ли болка?

— Не. Благодаря ти.

Рунтавелкото излая отново и Роланд се огледа наоколо със свито сърце, обезпокоен какво ли можеше да означава това. Жената се бе приближила до Джейк и в момента стоеше на колене до него. Стрелеца с облекчение забеляза, че момчето я е прегърнало през врата с една ръка и е наклонило главата й надолу, за да й прошепне нещо на ухо. Щом имаше достатъчно сили, за да стори това…

„Стига! Сам видя гърдите му под ризата. Не можеш да си позволиш да губиш време в напразни надежди.“

Това бе жестокият парадокс — защото обичаше Джейк, трябваше да остави смъртта на сина си на Ко и на жената, която бяха срещнали преди час и нещо.

Няма значение. Сега имаше работа с Кинг. И ако Джейк достигнеше полянката в края на пътя, докато неговият дин стоеше с гръб към него… щом ка повелява така, тъй да бъде.

Роланд събра цялата си воля и концентрация, обедини ги в огнено острие и отново насочи вниманието си към писателя.

— Ти Ган ли си? — попита изведнъж, без да знае откъде му бе хрумнал точно този въпрос — единственото, което знаеше, бе, че това е правилният въпрос.

— Не — отвърна веднага Кинг. Кръвта от раната на главата му се стичаше в устата му и той я изплю, без да мигне дори веднъж. — Навремето си мислех, че съм, но това се дължеше на пиенето. И на гордостта ми, предполагам. Никой писател не може да е Ган — както и никой художник, скулптор или създател на музика. Ние сме кас-ка Ган. Не ка-Ган, а кас-ка Ган. Разбираш ли? Схващаш ли?

— Да — кимна Роланд. Пророците на Ган или певците на Ган; можеше да означава или двете, или едното от тях. Изведнъж разбра защо бе задал въпроса си. — И песента, която пееш, е Вес’-Ка Ган. Нали?

— О, да! — възкликна Кинг и се усмихна. — Песента на Костенурката. Прекалено хубава е за такива като мен, които и една мелодия не могат да запомнят.

— Това не ме интересува — рече хладно Роланд. Опитваше се да мисли бързо и ясно, което не бе особено лесно, като се имаше предвид замъгленото му съзнание. — И сега си ранен.

— Парализиран ли съм?

— Не знам — рече Стрелеца, ала си каза: „Не ми пука.“ — Единственото, което ми е известно, е, че ще оживееш, и когато отново започнеш да пишеш, ще се вслушаш в Песента на Костенурката, Вес’-Ка Ган, както преди. Без значение дали си парализиран или не. И този път ще пееш, докато песента не свърши.

— Добре.

— Освен това ще…

— Урс-Ка Ган, Песента на Мечока — прекъсна го Кинг. После поклати глава; от това доста го заболя въпреки хипнотичния унес, в който се намираше. — Урс-_А_-Ка Ган.

Викът на Мечока? Ревът на Мечока? Роланд не знаеше. Надяваше се, че няма никакво значение, че това е чисто и просто писателско бръщолевене.

Някаква кола премина покрай мястото на катастрофата, без изобщо да забави ход, след което два мотоциклета профучаха в противоположната посока. Тогава Стрелеца бе осенен от прозрението, че времето не бе спряло, а те просто бяха станали невидими за неопределен период. Лъчът, който бяха спасили, им помагаше, макар и мъничко.

ЧЕТИРИ

„Кажи му отново. Трябва да си сигурен, че те е разбрал правилно. И му дай да разбере, че отсега нататък трябва да си седи на задника и здраво да бачка.“

Той се наведе към Кинг и носовете им почти се допряха.

— Този път ще пееш, докато песента не свърши, разбра ли?

— „И те живяха дълго и честито до края на дните си“ — изрече Кинг замечтано. — Иска ми се да можех да напиша това.

— И на мен — подхвърли Стрелеца. Така беше — това му се искаше повече от всичко друго. Въпреки скръбта му очите му бяха сухи и той ги чувстваше като горещи камъни в главата си. Навярно сълзите щяха да бликнат по-късно, когато истината за онова, което се бе случило тук, се врежеше надълбоко в съзнанието му.

— Ще сторя както кажеш, Стрелецо. Без значение как се развива историята, когато страниците изтънеят. — Гласът на Кинг също бе изтънял и Роланд си помисли, че навярно щеше да изпадне в безсъзнание всеки момент. — Съжалявам за твоите приятели — наистина, сай.

— Благодаря ти — рече Стрелеца, все още борейки се с желанието да сграбчи Стивън Кинг за гушата и да изтръгне живота от гърдите му. Тъкмо щеше да се изправи, когато писателят каза нещо, което го спря.

— Чу ли песента й, както ти казах да направиш? Песента на Сузана?

— Аз… да.

Кинг се надигна, подпирайки се на лакът, и въпреки че силите му се топяха с всеки изминал миг, гласът му бе суров и уверен:

— Тя се нуждае от теб. Ти също се нуждаеш от нея. Сега ме остави. Запази омразата си за тези, които