И кой е този млад мъж:? Еди Дийн или Джейк Чеймбърс?
— Еди — изрича Кинг на висок глас. — Еди е човекът с пистолета. — Дотолкова е погълнат от мислите си, че изобщо не вижда покрива на синия додж, който се появява на хоризонта пред него, нито пък забелязва, че превозното средство не се движи по пътя, а по банкета, където се разхожда той. Дори не чува оглушителния рев на камиона, тресящ се по шосето зад гърба му.
Въпреки динамичния ритъм на раппарчето Брайън чува стърженето по капака на охладителя и когато хвърля поглед към огледалото, е едновременно ужасен и възмутен от видяното. Булет, който винаги е бил по-дръзкият от ротвайлерите, е напуснал багажното отделение и се е качил на прашната седалка. Той маха радостно с опашка, а муцуната му е заровена в охладителя на Брайън.
При подобен случай всеки разумен шофьор би отбил встрани от пътя, за да се погрижи за непослушното си животно. Брайън Смит обаче никога не се е славел със здравия си разум, особено пък когато е зад волана. Шофьорската му книжка е недвусмислено доказателство за това. Вместо да спре буса, той се обръща надясно, като държи волана с лявата си ръка и се опитва да избута плоската глава на ротвайлера с другата.
— Дан’ си пипнал пражолата ми! — крещи шофьорът на кучето, докато доджът се понася по банкета в дясната част на шосе № 7. — Чуйш ли ме, Булет? Перколяса ли, що ли? Дан’ си пипнал пражолата ми! — Той успява да отмести муцуната на песа, ала козината по черепа на ротвайлера е прекалено къса, за да има къде да го хване. Без да е гений, Булет осъзнава, че му остава още една възможност да грабне месото, увито в бялата хартия — месото, излъчващо апетитната миризма. Той се пъха под ръката на Брайън и сграбчва суровата пържола в челюстите си.
— Пускай, бе! — крещи господарят му. — Пускай ми пражолата… ВЕДНАГА!
За да си осигури по-добра опора, Брайън притиска силно ходилата си в пода. За съжаление педалът за газта се намира точно под десния му крак. Микробусът се стрелва напред към билото на хълма. Шофьорът му е толкова ядосан и афектирай, че напълно е забравил къде се намира (на шосе № 7) и какво прави (кара бус). Единственото, което го интересува в момента, е как да изтръгне бъдещата си вечеря от зъбите на ротвайлера си.
— Пускай, бе! — вика той и дърпа „пражолата“. Булет обаче не го слуша — маха с опашка и ръмжи гърлено (борбата за храна се е превърнала в игра). Хартията, в която е увито месото, се разкъсва. Микробусът вече е напуснал очертанията на пътя. От двете му страни прелитат стари борове, облени от прекрасните следобедни лъчи — омайна изумрудено-златиста мъгла. Брайън обаче мисли само за месото. Няма никакво намерение да яде омазана с кучешки слюнки пържола и песът трябва да запомни добре това.
— Дай ми я, бе! — кресва Брайън Смит и изобщо не забелязва мъжа пред микробуса, нито пък камиона, който заковава рязко зад него, едната му врата се отваря и оттам изскача върлинест каубой, а големият револвер с дръжка от сандалово дърво се изсулва от кобура и пада на прашната земя; светът на Брайън Смит се е стеснил до едно много лошо куче и парче сурово месо. Докато той и ротвайлерът му дърпат яростно пържолата, върху бялата опаковъчна хартия разцъфват кървави рози подобни на татуировки.
— Ето го! — изкрещя момчето на име Джейк, ала Айрийн Тасенбаум нямаше нужда от подобни обяснения. Стивън Кинг носеше дънки, карирана риза и бейзболна шапка. Вече бе отминал кръстовището на Уорингтън Роуд и шосе № 7 и в момента изкачваше хълма — оставаха му около три четвърти до върха.
Тя натисна съединителя и превключи на втора с бързината на автомобилен състезател, зърнал знамето на квадратчета, след което зави рязко наляво, вкопчена във волана с двете си ръце. Камионът на Чип Макавой се наклони рязко, но не се преобърна. Айрийн зърна отблясъка на слънчевите лъчи върху каросерията на превозното средство, което преваляше възвишението точно в този момент, и чу как мъжът с каубойските дрехи крещи:
— Спри зад него!
Тя се подчини, макар и да забеляза, че приближаващият се микробус бе напуснал очертанията на шосето и бе напълно възможно да се вреже в тях. Да не говорим, че в такъв случай Стивън Кинг щеше да бъде премазан в метален сандвич между двете превозни средства.
В този момент вратата на харвестъра рязко се отвори и мъжът на име Роланд се изстреля навън.
След което събитията се развиха с мълниеносна бързина.
Това, което се случи, бе дяволски елементарно: болният хълбок на Роланд го предаде. Той се строполи на колене с вик, в който се преплитаха ярост, болка и ужас, след което слънчевата светлина внезапно помръкна за миг, когато Джейк прелетя над него в убийствен плонж. Ко остана в кабината на пикапа, лаейки като обезумял:
— Ейк-Ейк! Ейк-Ейк!
— Джейк, не! — изкрещя Стрелеца. Видя с ужасяваща яснота всичко, което се случи. Момчето сграбчи писателя през кръста в мига, в който синьото превозно средство — което не приличаше нито на камион, нито на кола, а на странна кръстоска между тях — ги връхлетя сред оглушителна какофония от дисхармонични звуци. Джейк завъртя Кинг наляво и го закри с тялото си, поемайки удара. Някъде зад Роланд, който стоеше на колене, подпрял разкървавените си длани на прашната земя, жената от магазина нададе смразяващ кръвта писък.
— ДЖЕЙК, НЕ! — извика отново Стрелеца, ала вече бе твърде късно. Момчето, което възприемаше като свой син, изчезна под синьото возило. Роланд зърна една мъничка ръка, вдигната във въздуха — никога нямаше да я забрави, — след което тя също изчезна. Кинг, който бе ударен първо от Джейк, а сетне и от микробуса зад него, бе запратен към горичката и се строполи на три метра от мястото на сблъсъка. Приземи се на дясната си страна, а главата му се удари в един камък с такава сила, че шапката му изхвръкна. После се претъркули — може би искаше да се изправи на крака, ала ококорените му, празни очи по-скоро свидетелстваха за липсата на каквито и да било съзнателни намерения.
Шофьорът завъртя рязко волана и возилото му профуча на сантиметри от Роланд, като запрати облаци прах в лицето му, вместо да го прегази. Бусът вече бе забавил ход; явно водачът му бе решил да натисне спирачката, макар и със закъснение. Той се удари странично в пикапа, завъртя се и блъсна Кинг отново, този път както си лежеше на земята. Роланд чу изхрущяването на чупеща се кост, последвано от болезнения вик на писателя, и най-накрая разбра на какво се дължеше болката в десния му хълбок. Никакво сухо разкривяване не бе имало.
Той се изправи неуверено на крака, отбелязвайки мимоходом, че болката е изчезнала напълно. Сетне погледна към неестествено извитото тяло на Стивън Кинг под лявата предна гума на синьото возило и с жестоко злорадство си каза: „Идеално! Идеално! Ако някой трябва да умре тук, нека си ти! Майната му на пъпа на Ган, майната им на историите, които излизат от него, майната й на Тъмната кула! Нека ти да бъдеш този, който ще умре, а не моето момче!“
Рунтавелкото профуча като стрела покрай Роланд, устремен към Джейк, който лежеше по гръб на земята до микробуса, а ауспухът бълваше синкавите си изпарения директно в очите му. Ко не се поколеба и за секунда; той захапа торбата с оризиите, която продължаваше да виси на рамото на момчето, и започна да го тегли сантиметър по сантиметър в желанието си да го отдалечи от буса. Силните му крака се впиваха в земята, вдигайки облаци прах, а ботушите на Джейк оставяха двойни следи в килима от борови иглички.
