Тъмната кула

Лейн.

Изведнъж на Джъстин вече не й се берат малини — единственото, което иска, е да се върне вкъщи и да си направи силен чай.

Мъжът се връща накуцвайки от храстите и използва пръчката си, за да се прехвърли обратно през каменния зид.

— Май нуждата не е била голяма — казва Елвира и когато некадърният шофьор се качва в буса си, двете застаряващи дами се споглеждат и започват да се кикотят като малки момиченца.

ДВАНАЙСЕТ

Роланд гледаше как беловласият мъж дава указания на жената — нещо от сорта, че по Уорингтън Роуд щели да стигнат най-бързо, — след което Джейк отвори очи. Изглеждаше смъртно изтощен.

— Накарах го да спре и да се изпикае — каза момчето. — Сега оправя нещо под седалката си. Не знам точно какво, но няма да го забави за дълго. Това е лошо, Роланд. Нямаме никакво време. Трябва да вървим.

Стрелеца погледна към жената, надявайки се, че е взел правилното решение, когато предпочете тя да остане на волана.

— Знаеш ли как да стигнеш дотам? Разбра ли всичко?

— Да — рече тя. — Първо по Уорингтън Роуд, а оттам по шосе № 7. Понякога ходим да вечеряме там. Знам много добре маршрута.

— Не мога да ви гарантирам, че ще му пресечете пътя — рече белокосият мъж, — но мисля, че тъй ще стане. — Той се наведе, вдигна шапката си и започна да я чисти от стръкчетата току-що окосена трева, полепнали по нея. Движенията му бяха бавни и протяжни, като че ли вършеше това насън. — Ам’ че да, тъй ми се струва. — Сетне пъхна капелата под мишница, вдигна юмрук към челото си и коленичи пред странника с големия револвер. И защо не?

От непознатия струеше бяло сияние, което го обгръщаше като ореол.

ТРИНАЙСЕТ

Когато Роланд отново се напъха в кабината на харвестъра — усилие, затруднено допълнително от непрекъснато увеличаващата се болка в десния му хълбок, — ръката му случайно докосна крака на Джейк и той изведнъж разбра какво криеше момчето и защо. Младият му спътник се боеше, че ако сподели опасенията си със своя дин, може да разконцентрира вниманието му. Не, не ставаше въпрос за ка-шум — ако беше така, Роланд също щеше да го почувства. Не, как можеше да има ка-шум между тях, когато ка- тетът им вече се бе разпаднал? Необикновената им сила — онова, което бе по-могъщо от всички тях накуп и навярно произтичаше от самия Лъч — бе изчезнала. Сега те бяха просто трима приятели (четирима заедно с рунтавелкото), обединени от една цел. И Джейк знаеше, че можеха да спасят Кинг. Можеха да спасят писателя и да се приближат с една стъпка към Кулата благодарение на това си дело. Ала един от тях щеше да загине.

Джейк знаеше и това.

ЧЕТИРИНАЙСЕТ

В този момент една стара поговорка — бе я научил от баща си — осени Роланд. „Щом ка повелява така, тъй да бъде.“ Добре; тъй да бъде.

През дългите години, по време на които преследваше човека в черно, Стрелеца би се заклел, че нищо във Вселената не е в състояние да го накара да се отрече от Кулата; нима не бе убил и собствената си майка още в началото на прокълнатия си поход? Но през всичките тези години не бе имал нито приятели, нито деца, нито (макар и да не искаше да си го признае, ала бе вярно) сърце. Беше омагьосан от онзи студен романс, който необичащите често бъркат с любовта. Сега обаче имаше син, бе получил втори шанс и се беше променил. Знанието, че един от тях трябва да умре, за да спасят писателя — че задругата им трябва да претърпи още един ужасен удар толкова скоро след загубата на Еди, — нямаше да го накара да се разридае. Не, Стрелеца просто щеше да направи всичко възможно той — Роланд от Гилеад, а не Джейк от Ню Йорк — да бъде новата жертва.

Дали момчето бе узнало, че е разбулил тайната му? Нямаше никакво време да се тревожи за това.

Той затръшна вратата на камиономобила и погледна към жената.

— Айрийн ли се казваш? — попита.

Тя кимна.

— Потегляй, Айрийн. Искам да караш така, сякаш те гони самият Сатана и иска да те озлочести. Тръгвай по Уорингтън Роуд. Ако не го видим там, ще поемем по Седмопът. Нали така?

— Абсолютно си прав — заяви госпожа Тасенбаум и включи на първа със завидна лекота.

Двигателят изрева, но камионът започна да се движи назад, сякаш бе толкова изплашен от задачата, която им предстоеше, че предпочиташе да свърши в езерото. Тогава тя натисна амбреажа и старият харвестър подскочи напред и запъпли нагоре по алеята, оставяйки синкав дим и мирис на изгоряла гума след себе си.

Праправнукът на Гарет Маккийн ги гледаше как си отиват със зяпнала уста. Горкият човечец нямаше и най-малка представа какво бе станало преди малко, ала усещаше, че страшно много зависи от онова, което тепърва щеше да се случи.

Може би всичко.

ПЕТНАЙСЕТ

Обстоятелството, че така му се допика, бе супершантаво, защото последното нещо, което направи Брайън Смит, преди да напусне „Къмпинг за милиони“, беше да пусне една вода. А и след като се прехвърли зад каменния зид, можа да изцеди единствено няколко капки въпреки парещото усещане, че мехурът му всеки момент ще се пръсне. Той горещо се надява да няма проблеми с простатата; последното нещо, от което се нуждае, са неприятности със старата му простата. Има си предостатъчно други проблеми, космати Исусе!

Е, добре де, така и така е спрял, защо не провери стиропорния охладител зад седалката — кучетата го зяпат с изплезени езици. Брайън се опитва да го натика под шофьорското място, но не става — пространството не е достатъчно. Единственото, което му остава да направи, е да посочи с пръст към ротвайлерите си и да им каже да не барат охладителя и месото в него, защото това е вечерята му. Хрумва му, че ако слушат, може да сложи част от пържолата в тяхната „Пурина“. Това са почти философски размишления за стандартите на Брайън Смит — изобщо не му идва наум, че момее просто да вдигне охладителя и да го сложи на празната седалка до себе си.

— Дан сте го пипнали! — кресва за пореден път на домашните си любимци и се пъха зад волана. Затръшва вратата, хвърля бърз поглед в огледаното за обратно виждане, вижда двете възрастни дами (преди не ги бе забелязал, защото не гледаше пътя, докато минаваше покрай тях) и им махва с ръка — поздрав, който те няма да видят, понеже задното стъкло не е чистено от столетия. Когато отново подкарва микробуса по шосе № 7, по радиото звучи „Гангстерска мечта 19“ на Оут-Рей-Джъс и Брайън усилва звука, при което машината отново започва да криволичи от двете страни на бялата линия — просто той е от хората, които не могат да настроят радиото, без да го гледат). Рапът е супер! Метълът също! Единственото, от което се нуждае сега, за да направи деня си идеален, е песен на Ози69 — „Лудият влак“ например!

И няколко марсчета.

ШЕСТНАЙСЕТ