Тъмната кула

— Дан’ сте пипнали пражолата ми! — заканва се Брайън Смит на ротвайлерите, докато гледа блесналите им очички в огледалото. Този път бусът минава в отсрещното платно със скорост от осемдесет километра в час… а отпред го чака остър завой. За щастие — или за нещастие, в зависимост от гледната ви точка — шосето е чисто и нищо не може да спре неотклонния ход на Брайън Смит в северна посока.

— Няма да пипате пражолата, тва ми е вечерята! — Той казва „вечерятааа“, също както би направил и Джон Кълъм, но лицето, което се мръщи в огледалото за обратно виждане, е лицето на Шийми Руиз. Приликата им е убийствена.

Шийми сякаш е близнак на Брайън Смит.

ШЕСТ

Айрийн Тасенбаум вече караше камиона с по-голяма увереност, независимо от праисторическата скоростна система. След около четиристотин метра трябваше да завие надясно, а това никак не й се искаше, защото нямаше как да мине без съединителя. Спътниците й обаче искаха да отидат на Търтълбек Лейн, а това бе единственият път, по който можеше да се стигне дотам.

Пришълци! Бяха й казали, че са пришълци, и тя бе убедена в това, но кой друг би повярвал? Може би Чип Макавой и Преподобният Питърсън от тази шантава Църква на пришълците, но кой друг? Съпругът й? Абсурд. Никога. Ако нещо не можеше да бъде запечатано в микрочип, Дейвид Тасенбаум никога нямаше да го вземе насериозно. Тя се запита — напоследък доста често си задаваше този въпрос — дали не беше прекалено късно да се разведе на четирийсет и седем годишна възраст.

Тя превключи на втора, но след като свърна надясно, трябваше отново да мине на първа, понеже раздрънканият стар пикап започна да се дави и да пухти. Айрийн си помисли, че някой от пътниците й ще направи някоя остроумна забележка (и току-виж кучето-мутант на момчето отново се изцелило с „еба си“), но синеокият мъж беше единственият, който проговори:

— Не изглежда по същия начин — отбеляза.

— Кога беше тук за последен път? — попита го жената. Колебаеше се дали да мине отново на втора, ала впоследствие реши да остави нещата такива, каквито си бяха. „Ако не се е счупило, не го поправяй“, обичаше да казва Дейвид.

— Преди доста време — рече мъжът. Тя го поглеждаше крадешком; в него имаше нещо странно и екзотично, което бе най-силно в очите му. Сякаш бяха виждали неща, които тя дори не бе сънувала.

„Стига! — каза си. — Сигурно е някакъв позьор, преоблечен като каубой, дошъл от Портсмут, Ню Хемпшир.“

Ала се съмняваше. Момчето и екзотичното му куче също изглеждаха странно, но не и в сравнение с мъжа с изпитото лице и странните сини очи.

— Може би предния път сте дошли от другия край — предположи момчето.

Спътникът му се замисли и кимна.

— Другият край от страната на Бриджтън ли е? — попита той жената.

— Да — потвърди тя.

Човекът със странните сини очи отново кимна.

— Значи отиваме в къщата на писателя.

— „Сара Лафс“ — веднага каза жената. — Страхотна къща. Виждала съм я от езерото, но не знам коя алея точно…

— Деветнайсета — каза мъжът. В момента минаваха покрай номер 27. В тази посока номерата се намаляваха.

— Прощавайте за директния въпрос, но какво толкова искате от него?

— Да спасим живота му — отговори момчето.

СЕДЕМ

Роланд веднага разпозна стръмно спускащата се алея, въпреки че последния път, когато я бе видял, по навъсеното небе се носеха черни гръмотевични облаци и вниманието му бе насочено към светещите тахийни. Този ден обаче наоколо не се забелязваха никакви летящи създания — били те тахийни или не. Покривът на къщата бе постлан с медни плочи вместо с керемиди, а горичката бе превърната в ливада, ала алеята бе същата — отляво на пътя се виждаше същата табелка с надпис „САРА ЛАФС“, а отдясно се издигаше знакът с цифрите 1 и 9. Отвъд бе езерото — искрящо синьо на фона на ослепителните следобедни лъчи.

От ливадата се чуваше бръмченето на някаква неголяма машина. Роланд погледна към Джейк и сърцето му се сви, когато зърна пребледнялото му лице и разширените му от ужас очи.

— Какво? — попита неговият дин. — Какво има?

— Не е тук, Роланд — въздъхна момчето. — Нито той, нито някой от семейството му. Само човекът, който коси тревата.

— Глупости, не можеш да… — започна госпожа Тасенбаум.

— Знам го! — извика й Джейк. — Просто го знам, госпожо!

Роланд гледаше момчето с удивление… но в сегашното си състояние Джейк или не го разбра, или изобщо не го забеляза.

„Защо лъжеш, Джейк? — помисли си Стрелеца. Следващата му мисъл обаче гласеше: — Естествено, че не лъжеш.“

— Ами ако вече се е случило? — попита момчето. Да, той бе загрижен за Стивън Кинг, но Роланд не смяташе, че това бе единственото, за което се тревожеше. — Ами ако вече е умрял и семейството му не е тук, защото полицията ги е извикала и…

— Още не се е случило — прекъсна го неговият дин, ала това бе единственото, в което бе сигурен. „Какво точно знаеш, Джейк, и защо не искаш да ми кажеш?“

Ала в момента нямаше никакво време да размишлява над това.

ОСЕМ

Синеокият мъж говореше спокойно с момчето, ала изобщо не изглеждаше спокоен на Айрийн Тасенбаум; никак даже. Тя изведнъж си даде сметка, че пеещите гласове, които бе чула пред магазина на Чип, се бяха променили. Песента им продължаваше да е все така сладостна, но сега в нея сякаш се долавяше и някаква нотка на отчаяние. Висок, умолителен тембър, от който слепоочията й запулсираха.

— Как може да си сигурен в това? — извика момчето на име Джейк на мъжа — който най-вероятно бе неговият баща, предположи Айрийн. — Как може да си толкова абсолютно сигурен?

Вместо да отговори на въпроса на детето, мъжът на име Роланд впери пронизващо сините си очи в нея. Госпожа Тасенбаум мигом почувства как кожата й настръхва.

— Продължавай напред, сай, ако ти е угодно.

Жената погледна към стръмно спускащата се алея и рече:

— Ако го направя, може и да не успея да върна обратно тази кофа с ръждясали болтове.

— Ала ще трябва да го сториш — отсече Роланд.

ДЕВЕТ

Човекът, който косеше тревата, беше крепостният селянин на Кинг, предположи Роланд, или както там се наричаше в този свят. Косата му, подаваща се под сламената шапка, беше побеляла, но гърбът му бе изправен и як и явно носеше без усилие бремето на годините. Когато камионът се заклатушка по стръмната алея, мъжът спря косачката и се обърна към тях, след което изключи машината. В същото време вратата от