Тъмната кула

застреля; добре, че продавачът не забеляза нищо. Всички посетители бяха легнали по очи на пода, включително и жената пред кантара. Стрелеца подуши мириса на месото, което тя купуваше в момента на появата им, и стомахът му изкъркори. Беше уморен, гладен и смазан от скръб, а трябваше да обмисли и свърши още толкова много неща! Джейк би казал, че има нужда от малко „разпускане“, ала Роланд не виждаше никаква възможност за отдих (поне в близко то бъдеще).

Когато ръката на продавача отново се показа, в треперещите му пръсти подрънкваше връзка ключове. Те проблеснаха, улавяйки лъчите на следобедното слънце, и Стрелеца примигна. Първо човекът с бялата престилка бе пъхнал ръка под дрехата си, без да поиска разрешение (и на всичкото отгоре го бе направил бързо), а сега размахваше лъскави метални предмети, за да заслепи противника си. Роланд имаше чувството, че прави всичко възможно, за да бъде застрелян. Но нима не бе действал по същия начин и в деня на засадата? Магазинерът (който тогава бе доста по-пъргав и кръстът му не бе превит като на вдовец) бе тръгнал след двамата стрелци, подобно на котка, която се бута в краката ти, докато не я настъпиш, сякаш изобщо не забелязваше куршумите, свистящи около тях (нито пък онзи, дето го бе улучил). Стрелеца си спомни, че по някое време продавачът бе започнал да говори за своя син, все едно чакаше реда си в бръснарницата и се чудеше как да запълни времето си. Продавачът бе станал техен ка-май, а ка често проявяваше благосклонност към тези хора, поне докато не й писнеше от странностите им и не ги изметеше от света.

— Вземете камиона, вземете го и си тръгвайте! — извика им собственикът на магазина. — Ваш е! Подарявам ви го! Наистина!

— Ако не спреш да размахваш тези проклети ключове пред лицето ми, сай, ще взема не камиона, а живота ти! — заплаши го Роланд. Зад тезгяха имаше друг часовник. Стрелеца отдавна беше забелязал, че този свят е пълен с часовници, сякаш хората си мислеха, че по този начин могат да уловят времето. Четири без десет, което означаваше, че бяха изминали девет минути от пристигането им в Ключовия свят. Времето препускаше. Някъде наблизо Стивън Кинг вече бе излязъл на следобедната си разходка и се намираше в смъртна опасност, ала не знаеше това. Ами ако вече бе умрял? Те — всъщност Роланд — смятаха, че гибелта на писателя ще отекне мощно като Лъчетръс, но можеше и да не стане така. Нищо чудно и последиците от смъртта му да не бъдат внезапни.

— Колко път има оттук до Търтълбек Лейн? — попита Стрелеца.

Беловласият сай само го изгледа с разширени от ужас очи. Никога през живота си Роланд не бе изпитвал по-голямо желание да застреля човек… или поне да го фрасне с дръжката на револвера по главата. Продавачът имаше глупавия вид на коза, заклещила се в някаква дупка.

В този момент жената, която лежеше пред кантара, проговори. Тя вдигна глава към Роланд и Джейк — както си лежеше по корем, с ръце на гърба.

— Това не е в Ловъл, господине. Дотам има поне седем-осем километра.

Само един поглед в очите й — кафяви и големи, изплашени, но не и обезумели от страх — бе достатъчен на Роланд, за да реши, че му трябва именно тя, а не стария продавач. Освен ако…

Той се обърна към Джейк:

— Ще можеш ли да ни закараш дотам с камиона на продавача?

Стрелеца видя, че момчето изгаря от желание да отговори утвърдително, ала впоследствие си дава сметка, че не може да си позволи да провали мисията им с нещо, което не бе опитвал никога през живота си.

— Не — въздъхна Джейк. — Ами ти?

Роланд бе наблюдавал как Еди кара колата на Джон Кълъм. Не изглеждаше толкова трудно… но не трябваше да забравя хълбока си. Роза му бе казала, че сухото разкривяване се разпространява бързо — като пожар, раздухван от силен вятър — и той вече знаеше какво бе имала предвид тя. Преди да отидат в Кала Брин Стърджис, болката го бе прорязвала само от време на време, докато сега му се струваше, че ставата му е инжектирана с нажежено до бяло олово, след което са я увили с бодлива тел. Болката бе обхванала целия му крак от бедрото до глезена му. На Роланд му бе направило впечатление как Еди си служеше с педалите, натискайки ту този, който караше колата да забързва, ту онзи, който я караше да забавя ход — и все използваше десния си крак. Което означаваше, че ставата му щеше да е подложена на постоянно натоварване.

Не мислеше, че ще може да направи това — не и ако искаше да стигнат благополучно до Търтълбек Лейн.

— Мисля, че не — рече Стрелеца. Той взе ключовете от продавача и погледна към жената, лежаща пред кантара за месо. — Стани, сай — нареди.

Госпожа Тасенбаум направи това, което се искаше от нея, и когато се изправи на крака, Роланд й връчи ключовете. „Продължавам да срещам полезни хора на това място — помисли си той. — Ако и тази жена се окаже добра като Кълъм, навярно нещата няма да се прецакат.“

— Ще откараш мен и младия ми приятел до Ловъл — каза Стрелеца.

— До Търтълбек Лейн — кимна непознатата.

— Право думаш, казвам благодаря.

— Ще ме убиете ли, след като ви закарам дотам?

— Само ако започнеш да ни разтакаваш.

Тя се замисли за момент, сетне кимна:

— Добре. Да тръгваме.

— Успех, госпожо Тасенбаум — обади се продавачът, когато поеха към вратата.

— Ако не се върна — заяви жената, — запомни само едно: моят съпруг измисли Интернет — той и приятелите му, отчасти в „Кал-Тек“, отчасти в гаражите им. Той, а не Албърт Гор.

Стомахът на Роланд отново изкъркори. Той се протегна над тезгяха (продавачът побърза да се отдръпне от него, сякаш Стрелеца беше чумав), грабна увитата пуйка на жената и напъха три резена в устата си. Останалото връчи на Джейк, който изяде две парчета и веднага погледна към Ко — рунтавелкото се взираше в месото с нескрито любопитство.

— Ще получиш своя дял, когато се качим в пикапа — обеща му Джейк.

— Пикапа — изджавка Ко, след което добави, наблягайки върху думата: — Дял!

— Бооожичко! — зяпна продавачът.

ЧЕТИРИ

Акцентът на продавача може и да беше готин, но това не можеше да се каже за камиона му. Скоростите му например се сменяха по стандартния начин, а Айрийн Тасенбаум от Манхатън не бе карала подобна кола от времето, когато все още бе Айрийн Кантора от Стейтън Айлънд. Що се отнася до лоста за скоростите… тя никога през живота си не бе управлявала автомобил с подобно праисторическо приспособление.

Джейк седна до нея, стъпвайки от двете страни на въпросния лост, заедно с Ко (който още дъвчеше с наслада от пуешкото) в скута си. Роланд се разположи на седалката за пътници, като се опитваше да не се мръщи от болката в хълбока му. Айрийн забрави да натисне амбреажа, когато запали колата. Харвестърът подскочи напред и в следващата секунда се закова на място. За щастие сновеше по пътищата на Северен Мейн още от средата на шейсетте и поради тази причина движенията му напомняха тези на застаряващ мъжкар вместо на жребец в разцвета на силите си; в противен случай Чип Макавой щеше да изгуби най- малко една от витрините си. Ко се вкопчи в скута на момчето и от устата му изскочи парче пуйка, съпроводено от думи, които бе научил от Еди.

Айрийн се вторачи в рунтавелкото с ококорени от изумление очи.

— Това животинче не каза ли току-що „еба си“, млади човече?

— Не обръщайте внимание на думите му — рече Джейк. Гласът му трепереше. Часовникът със свинската зурла вече показваше четири без пет. Също като Роланд, момчето имаше чувството, че времето изтича като пясък между пръстите им. — Използвайте амбреажа и ни измъкнете по-_скоро_ оттук.

За щастие схемата с различните скорости бе отпечатана на върха на лоста и все още се различаваше. Госпожа Тасенбаум натисна съединителя и подкара камиона на заден ход. Харвестърът излезе на шосе № 7, движейки се на тласъци, сетне се закова по средата на бялата лента. Жената отново завъртя ключа, осъзнавайки, че пак е забравила да задържи амбреажа достатъчно дълго, за да предотврати задавянето на