Тъмната кула

тласнал към Първа конгрегационна, ала сърцето му…

— Побързай, Джейк — повтори Роланд и камбанката над вратата звънна, когато Стрелеца я отвори. Отвътре ги лъхнаха приятни аромати, които напомниха на момчето (както бяха напомнили и на Еди) за магазинчето на Тук на главната улица на Капа; кафе и ментови бонбони, тютюн и пикантен салам, зехтин, захар и всевъзможни подправки.

Той последва Роланд в магазина. Е, поне две от нещата му бяха с него — картечния пистолет беше затъкнат в дънките му, а торбата с оризиите се поклащаше на лявото му рамо, осигурявайки бърз достъп на дясната му ръка до половин дузина смъртоносни чинии.

ДВЕ

Уендъл („Чип“) Макавой стоеше зад тезгяха и тъкмо претегляше големичкото парче нарязана, приготвена с мед пуйка за госпожа Тасенбаум, когато звънчето над вратата издрънча, преобръщайки за втори път живота на Чип надолу с главата („преобърна костенурката“, обичаха да казват старите хора, когато колата ти се преобърнеше в канавката). С госпожа Тасенбаум обсъждаха все по-големия брой джетове на езерото Кийуедин… или по-скоро тя обсъждаше това.

Продавачът си мислеше, че госпожа Т. е типичен летовник в много отношения — беше богата като Крез (или ако не тя, поне съпругът й, който се занимаваше с някои от онези „точка-ком“ работи, дето нашумяха напоследък), бъбрива като папагал, напоркана с уиски, и откачена като Хауърд Хюз66 на яка доза морфин. Тя можеше да си позволи цяла яхта с луксозни каюти (и две дузини джетове, които да я теглят), ала бе дошла до пазарчето в тази част на езерото с очукана гребна лодка, която бе вързала на същия кей, където Джон Кълъм връзваше своята лодка до Онзи Ден (с всяка следваща година, която излъскваше историята като старинна мебел от тиково дърво, почтителните нотки в гласа на Чип се увеличаваха; той разказваше за Онзи Ден със същия благоговеен патос, с който Преподобният Конвей говореше за Нашия Бог-Отец). Та тази Тасенбаум беше общителна, нахакана, хубавичка (горе- долу… предполагаше той, ако не обръщаш внимание на грима и лака за коса), тъпкана с пари републиканка. При тези обстоятелства Чип Макавой се почувства напълно оправдан да натисне с палец ъгълчето на кантара — това бе номер, който бе научил от баща си. Старият му бе казал, че на практика е длъжен да прецаква всички летовници, които могат да си го позволят, но никога не трябва да мами местните, дори и да са богати като онзи писател от Ловъл, Кинг ли се казваше? Защо? Защото щеше да се разчуе и в един момент ще се наложи да разчиташ само на тези, които не са от тук, а я пробвай да се издържаш от летовниците през февруари, когато снежните преспи от двете страни на шосе № 7 станат над два метра високи. Е, сега не беше февруари, нито пък госпожа Тасенбаум беше от този край, тъй че всичко си беше тип-топ. Веднага щом листата на дърветата започнеха да пожълтяват, тя и нейният богат-като-Крез точка- ком съпруг щяха да духнат към чифутския си Ню Йорк. Ето защо Чип бе изключително доволен, че успя да превърне шестте долара от сметката й за нарязана пуйка в седем долара и осемдесет цента с едно- единствено докосване на палеца си. Той угоднически побърза да се съгласи с нея, когато жената започна да говори какъв ужасен президент бил Клинтън, макар че бе гласувал два пъти за Бъба67. И щеше да гласува и трети път, стига Конституцията да му позволеше да се кандидатира отново. Бил беше умен, можеше да убеждава онези с чалмите да правят това, което иска, не бе забравил напълно работническата класа и бе имал повече путки от тоалетна чиния.

— И сега този Гор очаква просто да… да се качи на гърба му! — каза госпожа Тасенбаум, докато търсеше чековата си книжка (пуйката на кантара изведнъж бе наддала шейсет грама и Чип прояви благоразумието да спре дотук). — И този човек има наглостта да твърди, че той бил измислил Интернет! Ха! Аз обаче знам по-добре от него! Всъщност дори познавам човека, който наистина изобрети Интернет! — Тя вдигна поглед (палецът на Чип отдавна бе избягал далеч от везната — имаше безпогрешен инстинкт за тези неща) и се ухили дяволито на продавача, след което зашепна поверително: — Няма как да не го познавам, след като спим в едно и също легло вече двайсет години!

Чип се засмя по възможно най-искрения начин, на който бе способен, свали пуйката от везната и я уви в лист бяла хартия. Бе доволен, че бяха загърбили темата за джетовете, понеже съвсем наскоро и той си бе поръчал един от „Вайкинг Мотърс“ в Оксфорд.

— Идеално те разбирам! Този Гор е еба си мазния тип! — Госпожа Тасенбаум закима ентусиазирано и Чип просто се почувства длъжен да продължи. Нямаше да го заболи, нали? — Само виж косата му — как изобщо да повярваш на мъж, който си слага толкова много гел на…

В този момент камбанката над входната врата иззвъня, продавачът погледна натам и се вцепени. Дяволски много вода бе изтекла под мостовете от Онзи Ден, но Уендъл („Чии“) Макавой веднага разпозна мъжа, който бе предизвикал всички онези неприятности навремето. Някои лица никога не се забравят. А и нима не бе усещал в най-потайните дълбини на сърцето си, че човекът с ужасните сини очи не бе приключил работата си и щеше да се върне за него?

Да се върне за него?

Тази мисъл прогони вцепенението му. Чип се обърна и побягна. Ала не беше направил и три стъпки покрай тезгяха, когато в магазина проехтя изстрел — оглушителен като гръмотевица в помещението, което бе доста по-голямо и добре заредено в сравнение с лавката от 77 — и госпожа Тасенбаум изпищя. Трима- четирима от клиентите, които обикаляха между щандовете, се обърнаха с изумени лица, а един от тях мигом се строполи в безсъзнание на пода. Чип имаше време да отбележи, че това бе Роуда Биймър, по-голямата дъщеря на едната от двете жени, загинали тук в Онзи Ден. Изведнъж му се стори, че времето се е прегънало върху себе си и че самата Рут лежи на земята, а до разперените й пръсти се търкаля консерва царевица. Продавачът чу как куршумът бръмва над главата му като разгневена пчела и веднага се закова на място, вдигайки ръце.

— Не стреляйте, господине! — чу се да казва с треперещия, немощен глас на грохнал старец. — Вземете всичко от касата, само не ме убивайте!

— Обърни се! — изрече мъжът, обърнал наопаки световната костенурка на Чип през Онзи Ден; мъжът, заради когото за малко да го убият (бе прекарал в бриджтънската болница цели две седмици, милостиви Исусе!) и който сега се завръщаше като някакво кошмарно чудовище от нечий детски килер. — Всички останали на пода, но ти се обърни, продавачо! Обърни се и ме виж. И добре ме разгледай.

ТРИ

Мъжът се олюля и за момент Роланд си помисли, че ще припадне, вместо да се обърне. Навярно някаква първична, ориентирана към оцеляването част от съзнанието му усещаше, че припадъкът щеше да му донесе сигурна смърт, защото продавачът успя да се задържи на краката си и в крайна сметка се обърна към Стрелеца. Бе облечен почти по същия начин, както преди двайсет и две години — черната вратовръзка и месарската му престилка, вързана високо над кръста, вероятно бяха същите. Косата му бе зализана назад, само дето беше снежнобяла вместо прошарена. Роланд си спомни как кръвта бе шурнала от лявото слепоочие на мъжа, когато куршумът — изстрелян от самия Андолини — го бе улучил. Сега там се виждаше сивата плетеница на някогашните шевове. Стрелеца забеляза, че мъжът сресваше косата си по начин, който афишираше белега, вместо да го прикрива. Или бе извадил невероятен късмет, или беше спасен от ка. Роланд смяташе, че ка бе по-вероятното обяснение.

Когато погледите им се срещнаха, синът на Стивън Дисчейн видя тревогата и ужаса в очите на продавача и предположенията му веднага се потвърдиха. Да, това определено беше работа на ка.

— Имаш ли коламобил, камиономобил или так-си? — попита Роланд, насочил дулото на револвера си към корема на злополучния собственик.

Джейк пристъпи напред.

— Какво караш? — намеси се той. — Това има предвид.

— Камион! — изхленчи собственикът на магазина. — Пикап. „Интернешънъл Харвестър“. Ей го там, отпред на паркинга. — При тези думи той бръкна толкова рязко под престилката си, че Роланд за малко да го