другата страна на шофьора се отвори и Стрелеца скочи на земята. Щом го видя, крепостникът на Кинг побърза да свали капелата си; според Роланд жестът му бе абсолютно несъзнателен. В следващия миг погледът му се спря на огромния револвер, който висеше на хълбока на непознатия, и очите му се разшириха от изумление, при което мрежата от бръчки около тях изчезна напълно.
— Здравейте, господине — каза крепостникът с нескрито любопитство. „Мисли си, че съм пришълец — каза си Стрелеца. — Също като нея.“
А нима двамата с Джейк не бяха пришълци… поне в известен смисъл? Нима не се бяха появили в такова време и място, за които подобни неща бяха нещо съвсем обикновено?
И където времето направо препускаше.
Преди човекът да успее да продължи, Роланд го засипа с порой от въпроси:
— Къде са те? Къде е той? Къде е Стивън Кинг? Говори, човече, и гледай да ми кажеш истината!
Сламената шапка се изплъзна от ръцете на човека и се приземи грациозно до краката му на току-що окосената трева. Лешниковите му очи се вторачиха в Стрелеца — така безпомощните птици наблюдават пълзящата към тях змия.
— Родата му е оттатък езерото, в оназ къща дет’ я имат там — рече слугата. — Дет’ беше на Шиндлер едно време. Май са на некво парти. Стив рече, че ще отиде при тях, след кат’ се поразходи. — Човекът посочи към малкия черен автомобил, чиято предница надничаше зад къщата.
— Къде се разхожда? — изстреля Роланд. — Ако знаеш, веднага кажи на тази дама!
Беловласият мъж погледна през рамо и отново се обърна към непознатия човек с вид на каубой.
— Ам’ че по-лесно ще е направо аз да ви закарам.
Стрелеца се замисли над това. Да, в началото определено щеше да е по-лесно. Накрая обаче… дали нямаше да стане по-трудно, когато Кинг щеше да е или спасен, или изгубен? Бяха открили жената на пътя на ка. Колкото и малка да бе ролята й, първо бяха намерили нея по Пътя на Лъча. В края на краищата това бе най-важното. Що се отнася до скромната й роля, в никакъв случай не трябваше да съдят прибързано за тези неща. Нима той и Еди не бяха смятали, че Джон Кълъм, когото бяха срещнали на около три колела северно оттук, ще изиграе незначителна роля в тяхната история? А какво бе станало в крайна сметка?
Всичко това профуча през съзнанието му за по-малко от секунда; цялата информация, която му трябваше (Еди би я нарекъл „предчувствие“), поднесена във вида на ярка мисловна стенограма.
— Не — рече и посочи с палец зад рамото си. — Кажи на нея. Веднага.
Момчето — Джейк — се бе облегнало апатично на седалката, а ръцете му висяха отпуснати от двете страни на тялото му. Причудливото куче се взираше загрижено в лицето на хлапето, но Джейк не даваше никакви признаци да го забелязва. Очите му бяха затворени и Айрийн Тасенбаум първо си помисли, че е припаднал.
— Синко?… Джейк?
— Виждам го — промълви момчето, без да вдига клепачи. — Не Стивън Кинг — него не мога да го достигна, — а другия. Трябва да го забавя. Как мога да го забавя?
Госпожа Тасенбаум бе слушала достатъчно от диалозите, които съпругът й водеше със себе си по време на работа, за да се досети веднага, че въпросът на Джейк бе адресиран към самия него. В същото време нямаше никаква представа за кого говори хлапето — знаеше само, че не бе Стивън Кинг. Което означаваше, че оставаха около шест милиарда други възможности.
436
Въпреки това отговори на самонасочения въпрос, защото от личен опит знаеше кое бе онова, което все забавяше нея.
— Жалко, че не му се ходи до тоалетната — рече тя.
Ягодите в Мейн още не са узрели — малко е раничко за тях, — но пък има малини. Джъстин Андерсън (от Мейбрук, Ню Йорк) и Елвира Туутейкър (приятелката й от Ловъл) се разхождат покрай шосе № 7 (Елвира го нарича „Старият път за Фрайбърг“) с пластмасовите си кофи и берат от храстите, поникнали по протежението на стария каменен зид (дълъг близо километър). Той е построен още преди сто години от Гарет Маккийн — прапрадядото на човека, с когото Роланд Дисчейн от Гилеад разговаря точно в този момент. Ка е като колело, ако още не сте го разбрали.
Двете жени се наслаждават на разходката си, но не защото обичат толкова много малините (Джъстин признава, че никога не хапва от своите; семенцата попадат между зъбите и), а защото така могат да разменят последните новини около уважаваните си семейства и да се посмеят малко, припомняйки си годините, когато приятелството им беше в началото и все още представляваше най-важното нещо в живота им. Бяха се запознали в колежа „Васар“ преди хиляда години и заедно носеха Маргаритката при завършването на предпоследния курс. Точно за това си говорят, когато синият микробус — Джъстин веднага разпознава, че е „Додж Караван“ от 1985, защото най-големият й син си купи точно такъв, когато семейството му започна да се разраства — се появява иззад завоя на немския ресторант на „Мелдър“. Той криволичи от едното в другото платно, а гумите му вдигат облаци прах, когато заорават ту в южния, ту в северния банкет. Втория път, когато прави това — внезапно бусът се е понесъл стремително към тях, — Джъстин си мисли, че като нищо ще хлътне в канавката и ще се преобърне (като „преобърната костенурка“, както обичаха да казват през четирийсетте в колежа „Васар“), ала е последния момент шофьорът овладява машината и я връща на шосето.
— Внимавай, този човек сигурно е пиян! — извиква разтревожено Джъстин. Тя дръпва Елвира назад, но пътят им е препречен от стария каменен зид с малинови храсти. Бодлите се впиват в панталоните им („слава Богу, че никоя от нас не беше с шорти“_, ще си помисли Джъстин по- късно… когато има време да си помисли) и отскубват миниатюрни вълма тъкан._
Джъстин си мисли, че трябва да прегърне приятелката си през рамо и да се претъркулят над високия до бедрата им зид — да направят задно премятане, както обичаха да казват в часовете по физическо в гимназията, — но преди да се застави да го стори, синият микробус вече е отгоре им, ала само профучава покрай тях и продължава по шосето.
Джъстин го гледа как отминава сред приглушеното бумтене на рокмузика. Сърцето й бие тежко в гърдите, а на езика си усеща металическия вкус на повишения адреналин. Синият бус продължава да лъкатуши от двете страни на бялата лента. Шофьорът му се мъчи да промени курса и се връща в дясното платно, ала ето че гумите отново заорават в чакъла по банкета, вдигайки във въздуха облаци жълтеникав прах.
— Божке, надявам се Стивън Кинг да види този задник! — възкликва Елвира. Преди шестстотин-осемстотин метра се разминаха с писателя и се поздравиха с него — почти всеки от града го бе виждал по време на следобедните му разходки.
Сякаш шофьорът чува, че Елвира Туутейкър го нарича „задник“, защото стоповете на буса пламват, машината отбива встрани и спира. Когато вратата се отваря, гърмящата музика забумтява още по-силно. Двете жени чуват как водачът — който е мъж — крещи на някого (Елвира и Джъстин изпитват искрено съжаление към човека, принуден да пътува с този шофьор в прекрасния юнски следобед). „Дан сте го пипнали! — вика той. — Не е за вас, чувате ли ме?“ Сетне водачът слиза от буса и се прехвърля над каменния зид, като си помага с пръчка, след което се скрива в храстите. Синият бус стои на шосето с отворена врата и включен двигател — от единия му край излиза синкав дим, а от другия — хардрок.
— Какво ли прави? — пита нервно Джъстин.
— Най-вероятно е слязъл да пусне една вода — отвръща приятелката й. — Но ако господин Кинг има късмет, може и да е другото. Така ще има време да напусне шосе № 7 и да се върне на Търтълбек
