Тъмната кула

Роланд се дотътри до момчето и падна на колене до него. Първата му мисъл беше, че Джейк е добре. Крайниците му изглеждаха здрави, слава на всички богове, а белегът, който започваше от горната част на носа му и прорязваше голобрадата му буза, всъщност представляваше ръждива смазка, а не кръв, както бе предположил първоначално. От ушите му течеше кръв, да, както и от устата му, ала може би просто бе прехапал бузата си или…

— Иди и виж писателя — промълви Джейк. Гласът му бе спокоен, не се долавяше никаква болка. Говореше така, сякаш седяха около открития огън, на който току-що бяха приготвили вечерята си, очаквайки някоя от забавните истории на Еди.

— Писателят може да почака — отсече неговият дин, а в главата му се въртяха следните мисли: „Току-що станах свидетел на чудо. Чудо, дължащо се на гъвкавото, неузряло тяло на момчето и меката почва под него, когато камиономобилът на този кучи син го блъсна.“

— Не — продума Джейк. — Не може. — В мига, щом помръдна, опитвайки се да се изправи, ризата му се опъна и Роланд видя ужасяващата вдлъбнатина в гръдния му кош. От устата на момчето бликна още кръв и когато то се опита да заговори отново, се закашля. Сърцето на Роланд се сви като изстискам парцал в гърдите му и за момент той даже се запита как можеше изобщо да продължава да бие при вида на тази гледка.

— Еееееееейк! — зави Ко така жално, че Стрелеца настръхна.

— Не говори — рече му неговият дин. — Може да имаш нещо счупено или да си пукнал някое ребро.

Джейк завъртя глава настрани. Изплю кръвта, насъбрала се в устата му — част от нея потече по бузата му, подобно на тютюн за дъвчене — и сграбчи Роланд за ръката. Хватката му беше силна, също както и гласът му, а всяка дума бе произнесена бавно и отчетливо.

— Всичко ми е счупено — пророни. — Аз умирам, Роланд — зная го, защото ми се е случвало и преди. — След което каза онова, което Стрелеца си бе помислил, преди да напуснат „Сара Лафс“. — Щом ка повелява така, тъй да бъде. Сега виж човека, когото дойдохме да спасим!

Бе невъзможно да не се подчиниш на заповедта, четяща се в очите и тона на момчето. Всичко бе свършило — Ка на Деветнайсетицата бе дошла до своя край. С изключение на Кинг може би. Човека, когото искаха да спасят. Каква ли част от съдбата им бе изтанцувана от връхчетата на пожълтелите му от тютюна пръсти? Голяма? Малка? Тази тук?

Какъвто и да беше отговорът, Роланд би го убил с голи ръце, и то както си лежеше под возилото, което го беше блъснало; обстоятелството, че писателят не бе карал буса, нямаше никакво значение. Ако този лентяй бе правил онова, което ка бе предначертала за него, изобщо нямаше да бъдат тук сега и гръдният кош на Джейк нямаше да изглежда по този ужасяващ начин. Това просто бе прекалено много, да не говорим, че ги бе връхлетяло толкова скоро след смъртта на Еди…

И въпреки това…

— Не мърдай — каза Стрелеца, докато се изправяше. — Ко, не му позволявай да мърда.

— Добре, няма да мърдам — изрече момчето ясно и отчетливо, но Роланд виждаше кървавите петна, които разцъфваха като рози в долната част на ризата му и чатала на дънките му. Някога, преди доста време, той бе умрял и се беше върнал. Но не и от този свят. В този свят човек умираше веднъж и завинаги.

Стрелеца се обърна към писателя.

ДВЕ

Когато Брайън Смит се опита да се измъкне от кабината на микробуса си, Айрийн Тасенбаум го блъсна грубо вътре. Кучетата му, навярно подушили присъствието на Ко, лаеха и подскачаха неистово зад него. По радиото звучеше някаква нова и непоносима хевиметъл песен. Жената имаше чувството, че главата й ще се пръсне, но не от ужасните събития, а от отвратителната какофония. Щом зърна падналия револвер на мъжа с каубойските дрехи, тя се наведе и го вдигна; малката част от съзнанието й, която все още можеше да мисли съгласувано, бе изумена от тежестта на оръжието. Въпреки това го насочи смело към шофьора на микробуса, след което се протегна напред и изключи радиото. Когато грохотът на режещите китари заглъхна, чу птиците, лаещите кучета и сърцераздирателния вой на онова… е, онова странно същество, което изглеждаше като кръстоска между енот и пес.

— Веднага премести буса си от мъжа, когото блъсна — процеди тя. — Бавно. И ако блъснеш хлапето отново, кълна се, че ще пръсна кретенската ти кратуна на парчета.

Брайън Смит се опули насреща й с кръвясалите си, ококорени очи.

— Какво хлапе? — попита той.

ТРИ

Когато предната гума на микробуса слезе от бедрото на писателя, Роланд видя, че долната половина на тялото му е изкривена неестествено надясно и платът на дънките му е издут от голяма буца. Бедрената му кост най-вероятно. На всичкото отгоре и челото му бе разцепено от камъка, в който се бе ударил, и дясната страна на лицето му бе цялата в кръв. Кинг изглеждаше по-зле от Джейк — много по-зле, — ала на Стрелеца му бе достатъчен един-единствен поглед, за да разбере, че ако сърцето му бе здраво и шокът не го бе убил, най-вероятно щеше да преживее всичко това. Отново видя как Джейк хваща писателя през кръста, завърта го наляво, засланя го и поема удара със собственото си крехко тяло.

— Пак се срещаме — промълви Кинг с немощен глас.

— Помниш ме.

— Да. Сега си спомних. — Писателят облиза устните си. — Жаден съм.

Роланд нямаше с какво да утоли жаждата му, а дори и да имаше, пак нямаше да му даде. Поглъщането на течност от тежко ранени хора можеше да доведе до повръщане, а така лесно можеха да се задушат.

— Съжалявам — рече.

— Не. Не съжаляваш. — Кинг отново облиза устните си. — Къде е Джейк?

— Ей-там, на земята. Познаваш ли го?

Кинг се опита да се усмихне.

— Написах го. Къде е онзи, който беше с теб преди? Къде е Еди?

— Умря — отвърна Стрелеца. — В Девар-той.

Писателят се намръщи.

— Девар… Не знам какво е това.

— Така е — кимна Роланд. — Именно затова сме тук. Един от приятелите ми е мъртъв, друг навярно умира и тетът ни е разрушен. И то само защото един мързелив, страхлив човек е спрял да върши онова, което ка е предначертала за него.

По шосе № 7 не минаваха никакви коли. Светът бе потънал в тишина, като изключим виещия рунтавелко, чуруликащите птички и лаещите ротвайлери. Сякаш бяха замръзнали във времето. „И нищо чудно да е така“ — помисли си Роланд. Бе видял достатъчно неща, за да знае, че това не е невъзможно. Нямаше нищо невъзможно.

— Изгубих Лъча — каза Кинг. Той лежеше на килима от борови иглички до горичката. Ранното лято сияеше около него, обгръщайки света в изумрудено-златиста мъгла.

Роланд се наведе и му помогна да се изправи. Писателят изкрещя от болка, когато подутата буца на десния му хълбок остърга натрошената ставна ябълка, но не се възпротиви. Стрелеца посочи към небето. То бе покрито от перести облаци — los angeles, както ги наричаха пастирите от Меджис, — които бяха застинали неподвижно в синевата. Бяха като нарисувани… с изключение на тези точно над главите им, които се носеха стремително, сякаш тласкани от мощен вятър.

— Не виждаш ли? — прошепна Роланд в охлузеното, покрито с пръст ухо на писателя. — Точно над главата ти! Навсякъде около теб! Не го ли усещаш? Не го ли виждаш?

— Да — пророни Кинг. — Сега го виждам.

— Добре, но винаги е било така — рече Стрелеца. — Не си го изгубил — просто си отвърнал страхливия