Тъмната кула

друго в нея, ала се намираше в този свят, където времето течеше само в една посока.

ДЕСЕТ

Когато се успокои, той уви тялото на Джейк в брезентовото покривало, оформяйки нещо като качулка около застиналото, восъчнобледо лице. Щеше да скрие това лице завинаги, преди да засипе гроба, но имаше да свърши още нещо.

— Ко? — попита той. — Ще кажеш ли „сбогом“?

Рунтавелкото погледна към него и за момент Стрелеца се зачуди дали зверчето изобщо го бе разбрало. Сетне четириногият му спътник изпъна вратле и близна за последен път бузата на момчето.

— Ай, Ейк — каза животинчето, което можеше да означава както „Прощавай, Джейк“, така и „Боли ме“72.

Роланд вдигна мъртвия си син (колко леко беше това момче, което бе скочило от плевника над хамбара на Бени Слайтман и се бе изправило срещу вампирите заедно с татко Калахан; сякаш тежестта му си бе отишла заедно с живота му) и го положи в ямата. Малко пръст се посипа по бузата му и Стрелеца я почисти. След като направи това, затвори очите му и се замисли. Едва тогава започна — макар и неуверено. Знаеше, че всеки превод на езика на това място ще бъде нескопосан, ала даде всичко от себе си. Ако духът на Джейк витаеше наблизо, това бе единственият език, който щеше да разбере.

— Времето лети, камбаните възвестяват смърт, животът отминава, затова чуйте моята молитва.

Раждането не е нищо друго освен начало на смъртта, затова чуйте моята молитва.

Смъртта е безмълвна, затова чуйте моята молитва.

Думите отекваха сред изумрудено-златистата омара. Роланд направи кратка пауза, след което продължи с по-уверен тон:

— Това е Джейк, който служи на ка и своя тет. Право думам аз.

Нека опрощаващият взор на Смана да изцели сърцето му, моля аз.

Нека ръцете на Ган го издигнат от тъмнината на гази земя, моля аз.

Обгради го, Ган, със светлина.

Изпълни го, Хлое, със сила.

Ако е жаден, дай му вода на полянката.

Ако е гладен, дай му храна на полянката.

Нека животът му на тази земя и болката от смъртта му да се превърнат в сън за събуждащата му се душа и нека взорът му да се спре на всяка прекрасна гледка; нека намери приятелите си, които е изгубил, и нека всеки, чието име е извикал, да извика неговото в замяна.

Това е Джейк, който живя добре, обичаше своите и умря тъй, както ка пожела.

Всеки човек дължи смърт. Това е Джейк, дарете го с покой.

Роланд остана още известно време с ръце, сплетени между коленете си, мислейки си как до този момент не бе разбрал нито истинската сила на скръбта, нито болката на разкаянието.

„Няма да мога да живея без него.“

Ала точно в това се коренеше и жестокият парадокс — ако не продължеше напред, саможертвата на Джейк щеше да се окаже напразна.

Стрелеца отвори очи и промълви:

— Сбогом, Джейк. Обичам те, синко.

Сетне закри лицето на момчето с импровизираната качулка, за да го предпази от пороя пръст, който щеше да последва.

ЕДИНАЙСЕТ

Когато гробът бе запълнен и камъните — наредени отгоре му, Роланд отиде до пътя и разгледа следите, оставени от различните превозни средства, просто защото нямаше какво друго да прави. Когато приключи с тази безсмислена задача, седна на едно паднало дърво. Ко остана до гроба и според Стрелеца още доста време щеше да стои там. Когато госпожа Тасенбаум се появеше, щеше да го извика, ала бе напълно възможно рунтавелко го да не откликне на зова му; станеше ли така, значи зверчета бе решило да последва приятеля си на полянката. То щеше да остане на стража до гроба на Джейк, докато гладът (или някой хищник) не сложеха край на живота му. Тази мисъл засили още повече скръбта на Роланд, ала той смяташе да уважи решението на Ко.

Десет минути по-късно рунтавелкото излезе сам от гората и застана до лявата пета на Стрелеца.

— Добро момче — възкликна той и го погали по главичката. Ко бе решил да живее. Това бе нещо мъничко, ала много хубаво.

След още десет минути една тъмночервена кола се приближи почти безшумно до мястото, където микробусът бе блъснал Кинг и убил Джейк. Тя отби встрани, Роланд отвори вратата и влезе вътре, а лицето му отново се намръщи по навик заради болката, която вече не го измъчваше. Ко скочи между краката му, без да чака покана, сгуши се на кълбо и заспа с муцунка, допряна до хълбока си.

— Погрижи ли се за момчето? — попита госпожа Тасенбаум, докато форсираше двигателя на мерцедеса.

— Да. Благодарност, сай.

— Не знам дали ще мога да отбележа мястото по някакъв начин — рече тя, — но по-късно ще се опитам да засадя нещо. Какво би му допаднало според теб?

Роланд вдигна поглед към нея и за пръв път след смъртта на Джейк на устните му се появи усмивка.

— Роза — промълви.

ДВАНАЙСЕТ

В следващите двадесет минути не си казаха нищо. Айрийн Тасенбаум спря до малък магазин в покрайнините на Бриджтън и зареди; „МОБИЛ“ — марка, която Роланд познаваше от скитанията си. Когато тя влезе вътре, за да плати, той погледна нагоре към los angeles, които се носеха стремително по небесната шир. Това бе Пътят на Лъча, който ставаше все по-силен, освен ако видяното не се дължеше на въображението му. Стрелеца си каза, че това няма значение. Ако Лъчът не бе достатъчно силен сега, скоро щеше да бъде. Бяха успели да го спасят, ала в момента Роланд не изпитваше никаква радост от това.

Когато госпожа Тасенбаум излезе от магазина, държеше нещо като долна риза с картинка на каубойска каруца на нея — истинска каубойска каруца — и някакви думи, написани в кръг около нея. Стрелеца успя да различи единствено „СТАРОДАВНИЯ“, ето защо я попита какво означава надписът.

— „ДНИ НА СТАРОДАВНИЯ БРИДЖТЪН, 27 ЮНИ — 30 ЮЛИ 1999“ — каза му тя. — Няма никакво значение какво пише, стига да покрива гърдите ти. Рано или късно ще трябва да спрем някъде, а по тези земи имаме поговорка: „Щом няма риза и обувки, няма и обслужване.“ Ботушите ти изглеждат доста вехти и износени, но няма да ти попречат да влезеш на повечето места. Без риза обаче… Тцъ-тцъ, абсурд, Хосе. После ще ги купя по-хубава риза — такава, дето върви с вратовръзка — и по-хубави панталони. Тези дънки са толкова мръсни, че бас държа, ще останат прави, ако ги събуеш. — Тя се замисли за момент, сякаш водеше кратка (но бурна) вътрешна битка със себе си, след което продължи: — Имаш към два милиарда белези. И то само на онези части от тялото ти, които виждам.

Роланд подмина думите й без коментар.

— Имаш ли пари? — попита той.

— Когато се видяхме, имах трийсет-четирийсет долара — отвърна Айрийн Тасенбаум. — Когато се върнах вкъщи за колата, взех още триста. Нося и кредитни карти, но твоят приятел ме посъветва да карам в брой, доколкото мога. Поне докато продължиш по пътя си. Каза ми, че някои хора може да те издирват. Нарече ги „отрепки“.

Стрелеца кимна. Да, наоколо със сигурност имаше отрепки и след всичко онова, което той и ка-тетът му бяха направили, за да осуетят плановете на техния господар, навярно изгаряха от желание да докопат