всъщност се ослушва за звуци зад тънката като лист хартия стена, и то за един конкретен звук — гърмежа на огромния револвер, който, доколкото й бе известно, бе останал в мерцедеса, но можеше и да греши. Изстрелът на това оръжие щеше да свидетелства, че спътникът й е решил да сложи край на мъките си по най-директния и предсказуем начин.
Когато тишината от другата страна на стената стана непоносима, тя стана, облече се и излезе навън, за да погледа звездите. Там завари Роланд — седнал на бордюра, замислен, с не кучето до него. Искаше й се да го попита как е излязъл от стаята си, без да го чуе (стените бяха толкова тънки, а тя бе напрегнала слуха си до
— Страх ме е да заспя — каза той. — Страх ме е, че мъртвите ми приятели ще дойдат при мен и че ще умра, ако ги видя.
Тя се загледа в синеокия странник, облян от сиянието на запалената лампа от нейната стая и мъртвешки студеното улично осветление на паркинга. Сърцето й биеше с такава сила, че щеше да изхвръкне от гърдите й, но когато проговори, гласът й прозвуча изненадващо спокойно:
— Ще ти помогне ли, ако си легна до теб?
Той се замисли за момент, след което рече:
— Мисля, че ще помогне.
Айрийн го хвана за ръката и го поведе към неговата стая. Щом влязоха, той съблече дрехите си без никакъв свян и тя се вгледа със страхопочитание в белезите, прорязващи цялото му тяло — червената резка от нож на единия му бицепс, млечнобялото петно от изгаряне на другия, бялата плетеница от удари с камшик между и върху една от лопатките му и трите вдлъбнатинки, които можеха да се дължат единствено на куршуми. И, разбира се, липсващите пръсти на дясната му ръка. Жената изгаряше от любопитство да научи как се бе лишил от тях, ала знаеше, че никога нямаше да се осмели да попита.
Тя свали дрехите си, след което се поколеба за секунда и махна сутиена си. Гърдите й увиснаха — на едната имаше нащърбен белег, но не от куршум, а от операцията по изрязването на доброкачествения тумор, който й бяха открили. И какво от това? Никога не е била фотомодел, дори и в разцвета на красотата си. И никога през живота си не се бе възприемала като комплект цици плюс задник, прикрепени към животоподдържаща система, нито пък бе позволявала на някого — включително и на съпруга си — да допусне тази грешка.
Ала все пак остави бикините си. Ако бе подрязала храстчето си, вероятно щеше да ги свали. Само да знаеше, че тази нощ ще легне с мистериозен непознат в евтина мотелска стая, докато някакво чудновато животно спи на изтривалката в банята… Е, в такъв случай едва ли щеше да забрави да си вземе паста за зъби и четка.
Когато Роланд я прегърна, тя изстена и малко се скова, ала постепенно се отпусна. Хълбоците му се допряха до дупето й и тя почувства значителната тежест на мъжките му атрибути, ала прегръдката му явно бе единственото, от което мъжът се нуждаеше; пенисът му бе отпуснат.
Спътникът й обгърна с длан лявата й гърда и прокара пръст по белега от операцията.
— Какво е това? — попита.
— Ами — започна Айрийн с треперещ от вълнение глас — според личния ми лекар след около пет години щях да развия рак. Ето защо го изрязаха, преди да… — тя се запъна — … да започне да дава метастази.
— Преди да разцъфти?
— Да. Много добре казано. — Зърното й бе станало твърдо като скала и той навярно усещаше това. Ох, всичко бе толкова шантаво!
— Защо сърцето ти бие така учестено? — попита той. — Плаша ли те?
— Ами… да.
— Не се бой — успокои я Роланд. — Убийствата свършиха. — Продължителна пауза. Чуваха как в далечината колите свиват по отклонението за магистралата. — Засега — добави многозначително.
— О! — прошепна тя. — Това е добре.
Ръката му бе върху гърдата й. Усещаше дъха му във врата си. След някакъв безкраен период от време, който можеше да е както един час, така и пет минути, дишането му стана равномерно и тя разбра, че е заспал. Почувства се едновременно доволна и разочарована. Няколко минути по-късно Айрийн също заспа и това бе най-добрата почивка, която бе имала от години. Дори и спътникът й да сънуваше загиналите си приятели, по никакъв начин не смути съня й. Когато се събуди на сутринта, часът бе осем; Роланд стоеше гол до прозореца и се взираше навън през тесния процеп между рамката и завесата.
— Успя ли да поспиш? — попита тя.
— Малко. Ще продължим ли?
ПЕТНАЙСЕТ
Можеха да бъдат в Манхатън още в три следобед, а и неделният трафик щеше да е къде-къде по- ненатоварен от този в понеделник сутринта, но хотелските стаи в Ню Йорк бяха скъпи и нямаше как да избегнат използването на кредитна карта дори и да вземеха една стая за двамата. Ето защо отседнаха в „Мотел 6“ в Харуич, Кънектикът, наеха само една стая и гази нощ Роланд прави любов с нея. И то не защото я желаеше (Айрийн не си правеше никакви илюзии), а понеже усещаше, че тя иска точно това. И — нещо повече — има нужда от него.
Беше необикновено, макар че съпругата на Дейвид Тасенбаум не бе в състояние да каже в какво точно се изразяваше това; въпреки усещането за всички тези белези под пръстите й — някои бяха гладки, а други — грапави, тя не можеше да се отърси от чувството, че прави любов с един сън. И тази нощ Айрийн наистина
Тя чу множество пеещи гласове — хиляди гласове — и осъзна, че това бяха гласовете на изгубените му другари. Събуди се с мокро от сълзи лице и неизмеримо усещане за загуба, въпреки че Роланд още лежеше до нея. Отминеше ли днешният ден, нямаше да го види никога повече. И навярно така бе най-добре. Въпреки това Айрийн Тасенбаум би дала всичко, което имаше, за да се люби с него поне още веднъж, макар и да разбираше, че дори когато проникваше в нея, мислите му бродеха далеч, търсейки тези гласове.
Тези изгубени гласове.
Трета глава
Отново в Ню Йорк
(Роланд удостоверява самоличността си)
ЕДНО
На сутринта на 21 юни 1999 година (понеделник) слънцето изгря както винаги над Ню Йорк, сякаш Джейк Чеймбърс не лежеше мъртъв в един от световете, а Еди Дийн — в друг; сякаш Стивън Кинг не се намираше в спешното отделение на Луистънската болница, идвайки в съзнание за съвсем кратки периоди от време; сякаш Сузана Дийн не седеше сама с мъката си в раздрънкания влак, носещ се по древните релси из пустошта на Тъндърклап към призрачния град Федик. Част от разрушителите също бяха тръгнали с нея, но тя ги бе помолила да я оставят сама и те уважиха желанието й. Тъмнокожата жена знаеше, че ще се почувства по-добре, ако си поплаче, ала досега не бе успяла да направи това, — като се изключат няколкото сълзи, безсмислени като дъждец в пустинята, които бе проляла, — въпреки ужасното й предчувствие, че положението се бе влошило.
