— Дълго е за обяснение. Ще ме изчакаш ли, докато свърша работата си там? — Махна с ръка към кулата с черните прозорци, блеснали на слънцето.
— Да — отвърна жената. — Ще поседя на пейката и ще те изчакам. Тук е толкова… освежаващо. Говоря като пълна откачалка, нали?
— Не — поклати глава Роланд. — Ако някой, чийто вид не ти хареса, те заговори, Айрийн — макар че едва ли ще стане така, тъй като мисля, че си на сигурно място все пак — се концентрирай и ме извикай.
Очите й се разшириха.
— Да не говориш за екстрасензорни възприятия?
Стрелеца не знаеше какво означаваше това, но разбра смисъла на думите й и кимна.
— И ти ще го чуеш? Ще
Мъжът не можеше да е сигурен в това — ако сградата бе оборудвана със заглушаващи устройства като мозъчните шапки на отрепките, едва ли щеше да я чуе.
— Може би. Но както ти казах, тук си на сигурно място и не вярвам да възникне проблем.
Айрийн погледна костенурката с блесналата от водните струи коруба и понечи да се усмихне, ала лицето й изведнъж замръзна.
— Ще се върнеш, напи? Няма да ме изоставиш, без да… — Вдигна рамене. — Без да ми кажеш „сбогом“, нали?
— Никога. Работата ми в тази кула едва ли ще отнеме много време. — Всъщност „работа“ едва ли беше точната дума… освен ако този, който управляваше корпорацията в момента, нямаше нещо за него. — Трябва да отидем на още едно място и едва тогава аз и Ко ще трябва да те изоставим.
— Добре — съгласи се Айрийн и седна на пейката с рунтавелкото до краката си. Дъските бяха малко влажни и тя бе с нови панталони (купени от същия магазин, където се бяха снабдили с новата риза и дънки на Роланд), но това изобщо не я притесни. Денят бе слънчев и щяха да изсъхнат много бързо; освен това й се искаше да бъде колкото се може по-близо до скулптурата на костенурката. Да се вгледа в мъничките й вечни черни очи, докато слуша прелестните гласове. Сигурно щеше да й подейства страшно успокояващо. Това не бе дума, която да свърже с Ню Йорк, ала самото място бе толкова нетипично за този огромен град. Каза си, че може да доведе тук Дейвид, да поседят на тази пейка и да му разкаже историята за тридневното си отсъствие, без да я помисли за откачена. Или поне за съвсем откачена.
Роланд закрачи през парка. Можеше да върви цели дни и седмици, без да променя темпото си.
Сетне бързо пое по тротоара, без да се обръща назад. Айрийн се отпусна на пейката, неспособна да откъсне поглед от него. Стрелеца изчака заедно с останалите минувачи да светне зелено, след което пресече улицата; торбата с чиниите се полюшваше на рамото му, докато изкачваше стълбите на „Хамаршолд 2“. Щом изчезна във вътрешността на небостъргача, жената затвори очи и се заслуша в пеенето на гласовете. По някое време осъзна, че две от думите, които чуваше, всъщност гласяха „Айрийн“ и „Тасенбаум“.
ПЕТ
Роланд имаше чувството, че народът напира да влезе в сградата, ала не бива да забравяме, че последните години от похода му бяха преминали главно из необитаеми места, ето защо преценката му не бе особено обективна. Ако бе дошъл в девет без петнайсет вместо в единайсет без четвърт, навярно щеше да се загуби в тълпите. Сега повечето от работещите тук седяха в кабинетите си, създавайки и обработвайки хиляди байтове информация.
Прозорците на фоайето бяха високи два или три етажа и то бе обляно от толкова ярка светлина, че когато пристъпи вътре, Роланд забрави за мъката, обладала го от момента, в който бе коленичил до Еди на главната улица в Плезънтвил. Тук пеещите гласове се чуваха много по-силно — сякаш бяха цял хор — и доколкото виждаше, той не бе единственият, който ги чуваше. На улицата хората бързаха с наведени глави и прегърбени рамене, като че ли нарочно не искаха да видят красотата на деня, която им бе предоставена; тук обаче бяха безпомощни да барикадират съзнанието си за прелестните звуци, които Стрелеца поемаше жадно като вода в пустинята.
Като насън прекоси покрития с розов мрамор под — токовете на ботушите му потракваха по плочките, а оризиите си шептяха тихичко една на друга в торбата на гърба му. „Хората, които работят тук, искат да живеят тук — помисли си той. — Може да не го осъзнават, но е така. Тези, които работят тук, си намират извинения да остават до късно. Животът им ще е дълъг и плодотворен.“
В центъра на просторната зала скъпият мраморен под отстъпваше пред правоъгълен участък, покрит с най-обикновена черна пръст. Той бе ограден от виненочервени въженца, ала Роланд знаеше, че тяхната функция бе изцяло декоративна — никой не би стъпил в тази изящна градинка, дори и да е самоубийствено настроен кан-той, жадуващ да увековечи името си. Това бе свята земя. Виждаха се три палми-джуджета, както и представители на флората, които не бе виждал, откакто бе напуснал Гилеад — според него тук ги наричаха спацифилии73. Имаше и други красиви растения, естествено, ала само едно от тях беше от значение за него.
В средата на градинката цъфтеше розата.
Не беше присадена; Стрелеца веднага видя това. Не. Растеше си на същото място както и през 1977, когато тук нямаше нищо друго освен един празен парцел, осеян с боклуци и изпочупени тухли, да не забравим за табелата, рекламираща луксозните жилищни постройки, с които агенцията за недвижими имоти „Сомбра“ и строителната компания „Милс“ възнамеряваха да преобразят Манхатън. Вместо това тази сграда — с всичките й сто етажа — бе построена около розата. С какъвто и бизнес да се занимаваха хората тук, определено беше на второ място след нея.
„Хамаршолд 2“ беше кивот.
ШЕСТ
Изведнъж някой го потупа по рамото и Роланд светкавично се извърна, изненадан от самия себе си. Никой — от момчешките му години насам — не бе успявал да се приближи достатъчно до него, без да го усети. Да не говорим и че стъпките по тези мраморни плочки…
Младата (и изключително красива) жена, която се бе доближила зад гърба му, определено бе не по- малко изненадана и от самия него. Ръцете на мъжа се изстреляха светкавично напред, за да я сграбчат за раменете, ала в последния момент се удариха една в друга и звукът от пляскането им отекна в просторното фоайе, наподобяващо по размери Гарата в Луд. Зелените очи на жената бяха разтревожени и предпазливи и Роланд би се заклел, че в тях не се криеше никаква заплаха за него, но да си позволи да бъде изненадан по този начин…
Той хвърли поглед към краката на жената и те му подсказаха част от отговора. Непознатата носеше обувки, каквито не бе виждал никога преди — те имаха дебели дунапренови подметки и нещо като платнени горници. Сигурно бяха удобни и безшумни като мокасини на твърди повърхности. Що се отнася до самата жена…
Щом я огледа по-внимателно, му хрумнаха две неща — първо, че бе виждал „лодката, в която бе
