Тъмната кула

„Сякаш не ти знае номерата, старче — помисли си Стрелеца. Скръбта му се беше поразсеяла, макар и да не го бе напуснала. — Сякаш не е могла да ги научи през всичките тези години — кажи делах.“

— Ще проведем съвещание с теб, Роланд — обърна се към него Мариан Карвър, — но преди това трябва да видя нещо.

— Ник’ва нужда няма да гледаш квото и да било! — продължаваше да негодува баща й. — Ник’ва нужда няма и ти много добре го знаеш! Нима съм отгледал безмозъчна идиотка?

— Донякъде е прав — спокойно изрече жената, без да обръща внимание на изблиците на баща си, — но за всеки случай…

— Напълно те разбирам — прекъсна я Стрелеца. — Имаш си принципи. Какво искаш да видиш? Какво ще те убеди, че аз съм този, за когото се представям и за когото ме мислите?

— Револвера ти — рече Мариан Карвър.

Стрелеца измъкна тениската със стародавния Бриджтън от торбата, разгъна я и извади пистолета си от кобура. В същия миг дъхът на Мариан Карвър секна, ала тя сякаш не забеляза това. Направи му впечатление, че двамата стражи с ушитите по мяка костюми се приближиха към тях, а очите им бяха ококорени от изумление.

— Видя го! — извика Моузес Карвър. — Видя го, нали? Както и всички тук! Кажете Господ! Сега вече можеш да кажеш на внуците си, че си зърнала Ескалибур, меча на Артур, защото и двете са едно и също нещо!

Роланд подаде револвера на баща си на Мариан. Знаеше, че тя ще поиска да го вземе, за да се увери в самоличността му, че трябваше да направи това, преди да го допусне в утробата на корпорация „Тет“ (където погрешният човек можеше да нанесе непоправима вреда), но за миг тя просто бе неспособна да изпълни задължението си. После жената възвърна самоконтрола си и пое пистолета с треперещи пръсти; очите й се разшириха от изумление, когато почувства тежестта му. Като внимаваше да не натисне спусъка, поднесе цевта към лицето си и проследи с показалеца си изящната резба до самото дуло:

— Ще ми кажете ли какво означава това, господин Дисчейн? — попита Мариан.

— Да — отвърна Стрелеца, — ако ме наричаш Роланд.

— Мога да се опитам, ако настояваш.

— Това е знакът на Артур — рече той и също го докосна с пръст. — Единственият знак на вратата на гробницата му. Това е сигулът на неговото водачество и означава БЯЛО.

Старецът протегна възлестите си пръсти в безмълвен, но повелителен жест.

— Зареден ли е? — попита той, след което, преди Роланд да успее да му отговори, каза: — Разбира се, че е.

— Дай му го — рече Стрелеца.

Мариан се колебаеше въпреки протегнатите към нея ръце на татко Моуз, но Роланд й кимна и тя неохотно подаде оръжието на баща си. Беловласият мъж го хвана с две ръце, след което направи нещо, което едновременно стопли и смрази сърцето на Стрелеца — целуна дулото със старите си, сбръчкани устни.

— Какъв вкус има? — попита Роланд, воден от любопитство.

— На годините, стрелецо — отвърна Моузес Карвър. — На всичките тези години — допълни, след което подаде оръжието на дъщеря си с дръжката напред.

Тя от своя страна го върна на Роланд, сякаш бе доволна да се отърве от мрачната му, гибелна тежест. Стрелеца го пъхна в кобура, омота около него патрондаша и отново уви всичко това в тениската на стародавния Бриджтън.

— Ела — каза тя. — Въпреки че не разполагаме с много време, ще се постараем да го изпълним с толкова радост, колкото позволи скръбта ти.

— Амин! — възкликна баща й и потупа Роланд по рамото. — Още е жива, моята Одета — жената, която наричаш Сузана. Помислих си, че ще ти е драго да го узнаеш, сър.

На Стрелеца наистина му беше драго и той кимна.

— Влизай, Роланд — подкани го Мариан Карвър. — Влизай и бъди добре дошъл в нашия дом, защото той е и твой дом, а всички знаем, че едва ли някога ще ни посетиш отново.

ДЕСЕТ

Кабинетът на Мариан Карвър се намираше в северозападния ъгъл на деветдесет и деветия етаж. Тук стените бяха изцяло от стъкло, лишено от каквато и да е рамка или подпора, и гледката просто го остави без дъх. Човек сякаш се рееше във въздуха над приказните очертания на този невъобразим град. Внезапно Роланд изпита чувството, че е бил тук и преди — висящият мост, както и сградите зад него, му бяха странно познати. Просто нямаше как да не разпознае моста, при положение че едва не загина на него в един друг свят — когато Джейк бе отвлечен от Гашър и замъкнат при Тик-Так. Така навярно бе изглеждал Луд в разцвета на славата си.

— Наричате този град Ню Йорк, нали? — попита той.

— Да — отвърна Нанси Дипно.

— А как се казва онзи мост там?

— „Джордж Вашингтон“ — отговори Мариан Карвър.

Значи това не беше мостът, който ги бе отвел в Луд, а този, покрай който бе минал татко Калахан, когато бе напуснал Ню Йорк, полагайки началото на скиталчествата си. Роланд си спомняше това от неговия разказ, и то много добре.

— Искате ли нещо за пиене? — попита го Нанси.

Стрелеца тъкмо щеше да откаже, но си даде сметка колко е замаяна и промени решението си. Да, искаше нещо за пиене, но само ако изостреше сетивата му, които се нуждаеха от изостряне.

— Чай, ако имате — рече. — Горещ, силен чай, със захар или мед. Имате ли?

— Имаме — отвърна Мариан и натисна едно копче на бюрото си. Тя размени няколко думи с някого, когото Стрелеца не можа да види, и изведнъж жената във външното помещение — онази, която сякаш си говореше сама със себе си — придоби нов смисъл за него.

Когато поръчката за топли напитки и сандвичи бе направена, Мариан се наведе напред и погледът й срещна този на Стрелеца.

— Срещата ни в Ню Йорк бе добра, Роланд от Гилеад — рече тя, — надявам се, но времето ни тук не е… не е жизненоважно.

Той се замисли и кимна малко предпазливо. С годините се бе научил да проявява известна предпазливост. Някои от приятелите му — като Алан Джонс и Джейми Де Къри например — бяха предпазливи по рождение, ала това не можеше да се каже за Стрелеца, който първо стреляше, а после задаваше въпроси.

— Нанси ти е казала да прочетеш написаното на плочата в Градината на Лъча — каза Мариан. — Ти…

— Градината на Лъча, кажете Госпот! — прекъсна я Моузес Карвър. Докато вървяха по коридора към кабинета на дъщеря му, той бе взел едно бастунче от стойката за бастуни във формата на слонче и сега потропа с него по скъпия килим. Мариан понесе търпеливо намесата му. — Кажете Госпот-бомб!

— Неотдавнашното приятелство на баща ми с преподобния Хариган, който изнася проповеди долу, не е от най-щастливите събития в живота ми — въздъхна тъмнокожата жена. — Но както и да е. Прочете ли надписа на плочата, Роланд?

Мъжът кимна. Нанси Дипно бе използвала различна дума — знак или сигул, — но той знаеше, че става въпрос за едно и също нещо.

— Буквите, които се превърнаха във Великите букви. Да, прочетох ги.

— И какво пишеше там?

— „ДАР ОТ КОРПОРАЦИЯ «ТЕТ» В ЧЕСТ НА ЕДУАРД КАНТОР ДИЙН И ДЖОН «ДЖЕЙК» ЧЕЙМБЪРС“. — Направи пауза. — После имаше „Кам-а-кам-мал, Прия-той, Ган де-лах“, което значи нещо от рода на „БЯЛО