Тъмната кула

главата му, за предпочитане димяща и набучена на кол. Както и главата на сай Тасенбаум, ако научеха за нея.

— Какво друго ти каза Джейк? — попита Роланд.

— Че трябва да те закарам до Ню Йорк, ако поискаш да отидеш там. Каза ми, че там имало врата, която щяла да те отведе на някакво място, наречено Фейдиг.

— Нещо друго?

— Да. Имало още едно място, където навярно би поискал да отидеш, преди да минеш през онази врата. — Тя му хвърли бърз поглед, изпълнен с неувереност. — Така ли е?

Роланд кимна.

— Каза някои неща и на кучето. Говореше така, все едно му дава… заповеди? Инструкции? — Жената смръщи вежди. — Възможно ли е?

Стрелеца си мислеше, че е напълно възможно. Джейк можеше да отправи към жената само молба, а що се отнасяше до Ко… това навярно обясняваше защо рунтавелкото не бе останал до гроба, колкото и да му се искаше.

Известно време пътуваха в тишина. Не след дълго поеха по доста по-натоварен път, изпълнен с коли и камиони, носещи се в множество платна. Жената трябваше да спре до една будка и да даде пари — таксата бе прибрана от робот, който имаше кошница вместо ръка. Роланд си помисли, че нямаше да е зле да поспи малко, но в мига, в който затвореше очите си, в съзнанието му изникваше образът на Джейк. Последван от лицето на Еди, с безполезната превръзка на главата. „Ако това става всеки път, щом затворя очи — запита се той, — какви ли ще бъдат сънищата ми?“

Стрелеца отвори очи и видя как сай Тасенбаум подкарва колата им по една гладка рампа, откъдето се вляха в забързания поток. Той се облегна назад и се загледа през прозореца към облаците — los angeles, — които се носеха над главите им в същата посока, в която пътуваха и те. Все още се движеха по Пътя на Лъча.

ТРИНАЙСЕТ

— Господине? Роланд?

Тя си мислеше, че мъжът до нея спи с отворени очи. Спътникът й се бе отпуснал на седалката, скръстил ръце в скута си, като здравата му длан прикриваше осакатената. Когато се обърна към нея, тя си помисли, че никога не бе виждала човек, който да изглежда толкова не на място в мерцедес бенц. Или в какъвто и да е автомобил. Айрийн Тасенбаум си помисли също и че никога не бе виждала човек, който да изглежда толкова уморен.

„Но със сигурност не е толкова изтощен, колкото изглежда — каза си тя, — дори и той самият да е убеден в противното.“

— Това животно… Ко?

— Ко, да. — Рунтавелкото веднага наостри уши и вдигна муцунка, ала не повтори името си, както правеше.

— То куче ли е? Не е куче, нали?

— Не то, а той — поправи я Стрелеца. — Не, не е куче.

Айрийн Тасенбаум отвори уста, сетне веднага я затвори. Това бе доста необичайно за нея, тъй като бе доста приказлива. Освен това се намираше в компанията на мъж, когото смяташе за доста привлекателен въпреки мъката и изтощението му (а може би именно и заради тях). Едно умиращо момче я бе помолило да откара този човек до Ню Йорк и да го заведе там, където трябваше да отиде, след като пристигнеха там. Момчето й бе казало, че приятелят му знае за Ню Йорк дори по-малко, отколкото знае за парите, и тя не се съмняваше в това. Другото нещо, в което не се съмняваше, беше, че този човек е опасен. Искаше й се да зададе още въпроси, ала какво щеше да прави, ако той й отговореше? Айрийн си даваше сметка, че колкото по-малко знаеше, толкова по-голям бе шансът й да се върне към предишния си живот, след като пътищата им се разделят — към онзи живот, който водеше докъм четири без петнайсет този следобед. Да се върне с лекота към него, както се излиза на магистрала от някой страничен път. Така би било най-добре.

Айрийн включи радиото и намери станция, по която звучеше „Удивителна грация“. Следващия път, когато погледна към странния си спътник, видя, че той ридае, вперил взор в притъмнялото небе. Сетне погледът й се насочи надолу и жената зърна нещо още по-странно, което я разчувства толкова силно, както не се бе чувствала от петнайсет години, когато бе пометнала при единствения й опит да има дете.

Животното, не кучето, Ко… той също плачеше.

ЧЕТИРИНАЙСЕТ

Когато стигнаха границите на Масачузетс, спряха пред един мотел, наречен „Морски бриз“, и ангажираха две съседни стаи. Айрийн бе забравила да вземе очилата си за шофиране — онези, които наричаше тип „Бръмбарски гъз“ (тя обичаше да казва, че когато е с тях, може да види гъза на всеки бръмбар), и не й се искаше да кара посред нощ. Нощните преходи винаги я напрягаха и й докарваха мигрена. А заболеше ли я веднъж главата, нямаше да е в състояние да помогне нито на себе си, нито на странния си спътник, защото безценният й имитрекс си стоеше в аптечката й в Ийст Стоунхам.

— Освен това — бе казала госпожа Тасенбаум на Роланд, — ако тази корпорация „Тет“, която търсиш, се намира в някоя бизнес сграда, ще можеш да влезеш вътре чак в понеделник. — Бе възможно това да не е съвсем така — спътникът й изглеждаше от онези хора, които влизат навсякъде, където искат, защото не можеше да ги задържиш отвън. Айрийн си каза, че навярно на това се дължеше и привличането, което изпитваше към него.

Както и да е, загадъчният синеок мъж не възрази срещу идеята да отседнат в мотела. Не, нямало да отиде да вечеря заедно с нея, ето защо съпругата на Дейвид Тасенбаум отиде до най-близкия ресторант на „Кей Еф Си“, за да купи нещо за хапване. Вечеряха в стаята на Роланд и Айрийн сложи отделна чиния за Ко, без да я молят за това. Ко изяде едно парче пиле, като го държеше между предните си лапички, след което влезе в банята и легна да спи (или поне така изглеждаше) на изтривалката пред ваната.

— Защо са кръстили тази странноприемница „Морски бриз“? — попита Роланд. За разлика от рунтавелкото той бе опитал от всичко, ала не бе показал никакви признаци, че се наслаждава на храната. Сякаш се хранеше по задължение. — Не усещам никакъв морски мирис.

— Е, сигурно ще го усетиш, ако вятърът духа от правилната посока и вилнее ураган — подхвърли жената. — Това се нарича „поетична волност“, Роланд.

Той кимна, демонстрирайки неочаквано (поне за нея) разбиране.

— С други думи, красиви лъжи — изсумтя Стрелеца.

— Може и така да се каже.

Тя включи телевизора, мислейки си, че така ще го поразсее от скръбта му, ала реакцията му я потресе (въпреки че се мъчеше да се убеди, че всъщност й е забавно). Когато й каза, че не може да види никакво изображение, тя нямаше никаква представа как да разбере думите му; първата й мисъл беше, че това е някакво снобарско отношение към самата телевизия, след което реши, че спътникът й има предвид безмерната си скръб. Едва когато й каза, че чува гласове, да, но вижда само черти, които карат очите му да се насълзят, на нея й просветна, че думите му трябваше да се разберат съвсем буквално — той просто не можеше да види картината на екрана. Нито повторението на „Розана“, нито рекламата на „Аб-Флекс“, нито вечерната емисия на новините. Тя изчака, докато репортажът за Стивън Кинг (който бе откаран с хеликоптер в централната болница на Мейн в Луистън, където десният му крак бе спасен благодарение на спешна операция) приключи, след което изключи телевизора.

Айрийн събра боклука — винаги оставаше толкова много боклук след угощение от „Кей Еф Си“, — пожела на Роланд „лека нощ“ (на което той отвърна толкова разсеяно, че тя се почувства засегната) и отиде в стаята си. Там изгледа един час от някакъв стар филм, в който Юл Бринър играеше вилнеещ роботизиран каубой, преди да отиде в банята и да си измие зъбите. Тогава внезапно разбра, че — дзън! — си бе забравила четката за зъби. Направи всичко, което можа, с десния си показалец, след което си легна по сутиен и бикини (понеже не си носеше и нощница). Така прекара около час, преди да разбере, че