Тъмната кула

Никога досега Роланд не беше виждал толкова искрящи очи — дори и на Джерико Хил, когато Кътбърт се бе сбогувал с него, засмян както винаги.

Еди се усмихна.

— Добре… си поживяхме…

Стрелеца кимна.

— Ти… ти… — Ала младият мъж не можа да довърши. Вдигна треперещата си ръка и завъртя пръсти във въздуха.

— Аз танцувах — рече Роланд. — Танцувах комала.

„Да“, оформиха устните на Еди, след което той отново си пое дъх по онзи болезнен начин. За последен път.

— Благодаря ти за втория шанс… — прошепна. — Благодаря ти… татко.

Това бе всичко. Очите на Еди продължиха да се взират в него и изглеждаха все още живи, ала дробовете му не можеха да поемат повече въздух, с който да изрече нещо друго след тази последна дума — „татко“. Жълтеникавото сияние на лампата галеше косъмчетата по ръцете му и ги обагряше в златисто. Нейде далеч отекна гръмотевица. Сетне очите на младия стрелец се затвориха и главата му клюмна. Мисията му бе приключила. Той напусна пътеката и излезе на полянката. Роланд, Джейк, Сузана и Ко останаха наредени в кръг около него, ала никога вече нямаше да бъдат ка-тет.

ДВАНАЙСЕТ

Трийсет минути по-късно Роланд, Джейк, Тед и Шийми седяха на една пейка в централната част на Парка, а Дани Ростов и набитият мъж с вид на банкер се намираха недалеч от тях. Сузана беше в банята на домоуправителския апартамент, миеше тялото на съпруга си, подготвяйки го за погребението, и пееше. Пееше песните, които Еди си бе тананикал по време на странстванията им. Една от тях бе „Роден да бяга“. Друга — „Оризовата песен“ от Кала Брин Стърджис.

— Трябва да потегляме, и то веднага — рече Роланд, докато потриваше хълбока си с ръка. Джейк бе видял как неговият дин изважда шишенце аспирин от торбата си (взето Бог знае откъде) и изгълтва три хапчета без вода. — Ще ни прехвърлиш ли, Шийми?

Някогашният прислужник от „Всичко за пътника“ кимна. Той бе докуцукал до пейката, облегнат на Динки — все още никой не бе разгледал раната на крака му. Проблемът му изглеждаше толкова незначителен на фона на другите им грижи, една от които беше да не би телепортът да умре, докато отваря врата между Тъндърклап и Америка от Истинския свят. Всеки следващ акт на телепортация криеше смъртоносни рискове за него — как можеше изобщо някакъв си порязан крак да се сравнява с това?

— Ще се опитам — каза Шийми. — Ще сторя всичко, което мога.

— Тези, които ни помогнаха да надзърнем в Ню Йорк, ще ни помогнат и сега — рече Тед.

Беловласият мъж бе измислил начин да разберат точната дата в Ключовия свят. Всички те — той, Динки, Фред Уъртингтън (набитият мъж с вид на банкер) и Дани Ростов — познаваха Ню Йорк и можеха да извикат в съзнанието си ясен образ на Таймс Скуеър — светлините, навалиците, кинорекламите… и най- важното, огромното информационно табло (движещият се текст стигаше от Бродуей до Четирийсет и осма за трийсет секунди), което съобщаваше най-важните събития за деня на хората долу. Пролуката, която бяха отворили, бе достатъчно голяма, за да научат, че съдебните експерти на Обединените нации проучват масовите гробове, открити в Косово; че вицепрезидентът Ал Гор е прекарал деня в Ню Йорк в рамките на предизборната си кампания и че въпреки невероятната игра на Роджър Клемънс64 „Янките“ бяха загубили предната нощ от „Тексас Рейнджърс“.

С помощта на останалите Шийми можеше да задържи пролуката отворена още известно време (те се взираха в бляскавата, оживена нюйоркска нощ с някакво стръвно очарование, макар че сега не Разрушаваха, а Отваряха и Гледаха), ала това не беше необходимо. След резултата от бейзболната среща датата и часът преминаха пред очите им с ярки жълто-зелени букви и цифри, високи цял етаж: 18 ЮНИ 1999, 9:19.

Джейк тъкмо щеше да отвори уста и да попита как можеха да са сигурни, че наблюдават точно Ключовия свят, в който на Стивън Кинг му оставаше по-малко от ден живот, но в последния момент се отказа. Както винаги отговорът се съдържаше в часа — сборът от цифрите, съставящи 9:19, също правеше деветнайсет.

ТРИНАЙСЕТ

— И преди колко време видяхте това? — попита Роланд.

Динки се замисли.

— Най-малко преди пет часа, съдейки по това кога прозвуча тръбата и слънцето изгасна.

„Което означава, че в Ключовия свят вече е два и половина сутринта на деветнайсети юни“, пресметна Джейк, като броеше на пръсти. Беше му много трудно да мисли — дори елементарни аритметични действия като събиране му струваха страшни усилия, защото съзнанието му бе обсебено от мисли за Еди_. „Само че не можеш да разчиташ, че са минали само пет часа, тъй като времето отвъд тече по-бързо в сравнение с тукашното. Това може да се промени, след като Разрушителите престанаха да глозгат Лъча — навярно впоследствие нещата ще се изравнят, — ала все още е прекалено рано за това. Най-вероятно в момента си тече със същите бързи темпове както досега.“_

И може да забърза още повече.

В тази минута Стивън Кинг може да си седи пред пишещата машина в кабинета си, свеж като репичка, а в следващата… бум! Минали са осем-девет часа, вече е вечер и писателят лежи в близкото погребално бюро, а семейството му се опитва да реши каква ли служба би искал Кинг, като се има предвид, че подобна информация липсва в завещанието му. Ами ако е искал да бъде кремиран? Какво ще се случи тогава с Тъмната кула? Със Стивън-Кинговата версия на Тъмната кула? Или с тази на Ган или на Първоначалието? Всички те ще бъдат изгубени завинаги. Кажете „сбогом“. Искате да знаете какъв е този звук, който чувате? Ами че това е Пурпурният крал, който се смее като разпран нейде в дълбините на Дискордия. Момченцето-паяк Мордред сигурно също се смее заедно с него — все пак са баща и син, нали така?

За пръв път след смъртта на Еди в съзнанието на Джейк се появи нещо различно от печал. Това бе едва доловим тиктакащ звук, наподобяващ цъкането на сничовете, след като Еди и Роланд ги програмираха. Това бе звукът на времето, а времето не беше техен приятел.

— Прав е — каза Джейк. — Трябва да тръгваме, докато все още можем да направим нещо.

— Сузана ще дой… — започна Тед, ала Стрелеца го прекъсна:

— Не — отсече той. — Сузана остава тук, а вие ще й помогнете да погребе Еди. Съгласни ли сте?

— Да — отвърна беловласият мъж. — Щом така сте решили…

— Ако не се върнем до… — Роланд се замисли, присвил едното си око, докато другото се взираше в мрака. — Ако не се върнем по това време вдругиден, приемете, че сме решили да минем през вратата във Федик.

„Да, Федик — помисли си Джейк. — Естествено. По-добре да приемете това, отколкото по-логичното заключение — че или сме умрели, или сме се изгубили между световете, лутайки се в тодаш за вечни времена.“

— Нали знаете къде е Федик? — попита Роланд.

— Южно от тук, нали така? — обади се Уъртингтън. Двамата с Дани бяха дошли преди малко при тях. — Доколкото все още можем да говорим за юг, разбира се. Трампас и неколцина от кан-той говореха за него така, все едно е обитаван от призраци.

— Точно тъй си е — каза мрачно Стрелеца. — Можете ли да качите Сузана на някой влак за Федик, ако не успеем да се върнем тук? Знам, че поне два-три влака още се движат заради…

— Зелените плащове? — попита Динки. — Или Вълците, както си мислите за тях. Всички влакове по линия Д още вървят. Те са автоматизирани.

— Монорелсови ли са? — попита Джейк. Споменът за Блейн изплува в съзнанието му. — Могат ли да говорят?