Тъмната кула

оставило гибелния си отпечатък по цялото протежение на Средния свят и нанесло смъртоносна рана на Тъмната кула.

— Май трябваше да оставим документа на сай Дипно — замисли се Роланд, след като изслуша младия си спътник. — Той би могъл да открие този Карвър, да отиде при нето и да му разкаже всичко вместо нас.

— Не, направихме добре, че го взехме — поклати глава Еди. Това бе едно от малкото неща, за които бе абсолютно сигурен. — Ако бяхме дали договора за сделката на Арон Дипно, вече нищо нямаше да е останало от нето.

— Смяташ, че Тауър ще промени решението си и ще накара своя приятел да унищожи документа?

— Мога да ти го гарантирам — рече младият стрелец. — Но дори и Дипно да остане непреклонен пред нескончаемото дуднене на старата си дружка: „Изгори го, Арон, те ме принудиха да го направя и сега ще ме прецакат, знаеш това много добре, изгори го и ще кажем на ченгетата за тези копелета“ — смяташ ли, че Моузес Карвър ще повярва на толкова откачена история?

Роланд се усмихна мрачно.

— Не мисля, че точно това ще представлява проблем, Еди. Защото — само помисли за миг — каква част от откачената ни история всъщност стигна до ушите на Арон Дипно?

— Недостатъчна — съгласи се спътникът му. Той затвори очи и ги притисна силно с дланите си. — Сещам се само за един човек, който може да убеди Моузес Карвър да направи онова, от което се нуждаем, ала тя е заета с други неща. Пък и се намира в 1999. Дотогава кръстникът й най-вероятно ще е умрял, както и Дипно… а може би и Тауър.

— Добре, какво можем да направим без нея? — попита неговият дин. — Какво според теб трябва да сторим?

Еди си мислеше, че навярно Сузана би могла да се върне през 1977 без тях, тъй като за разлика от тях не бе идвала в това кога и къде. Току-виж би могла да дойде тук и в тодаш, ала това едва ли щеше да свърши работа. Изведнъж му хрумна, че може би жена му нямаше да успее да се прехвърли в това време и място, тъй като беше част от техния ка-тет (а те вече бяха минали оттук), но не можеше да каже със сигурност — четенето на дребния шрифт никога не е било сред силните му страни. Гой се обърна да попита какво мисли неговият дин по въпроса, ала Роланд го изпревари:

— Ами нашия дан-тет? — попита.

Макар че Еди знаеше смисъла на думата — тя означаваше „невръстен бог“ или „малък спасител“ — отначало не разбра какво искаше да каже с нея по-възрастният му спътник. После обаче му просветна. Нима техният уотърфордски дан-тет не им беше заел колата, в която седяха в този момент, кажи благодаря, сай?

— Кълъм? За него ли говориш, Роланд? За човека с колекцията от бейзболни топки с автографи?

— Право казваш — отвърна Стрелеца. Говореше с онзи сух тон, под чиято повърхност бе стаен дремещ гняв. — Само не изпадай във възторг от тази идея, моля те!

— Но… ти нали му каза да се разкара! И той се съгласи да направи това!

— А според теб гой беше ли ентусиазиран да посети приятеля си във Върмонт?

— Върмонт — поправи го Еди, неспособен да потисне усмивката си. Устните му може и да се усмихваха, ала в душата му бе пропълзял смут. Мъжът на Сузана си помисли, че ужасният стържещ звук, който чуваше във въображението си, най-вероятно се дължеше на двупръстата дясна ръка на Роланд, която бъркаше в дулото на револвера му.

Стрелеца сви рамене, сякаш искаше да каже, че няма никакво значение дати Кълъм говори за Върмонт или баронство Гарлан.

— Отговори на въпроса ми — настоя той.

— Ами…

Кълъм изобщо не беше ентусиазиран от идеята. От самото начало бе реагирал като някой от тях вместо като някой от тревопасните, сред които живееше (Еди разпознаваше тревопасните много лесно, тъй като той самият беше един от тях, докато Роланд не го от влече и не започна да му преподава уроци по убиване). Кълъм явно бе заинтригуван от стрелците и беше любопитен по каква работа бяха дошли в малкото му градче. Роланд обаче бе непреклонен по отношение на онова, което искаше, а хората имаха склонност да се подчиняват на заповедите му.

Сега той направи онзи характерен жест с дясната си ръка, с който изразяваше нетърпението си. „Побързай, в името на баща си. Изсирай се или ставай от гърнето.“

— Мисля, че всъщност хич не му се тръгваше — рече Еди. — Това обаче не означава, че все още е в дома си в Ийст Стоунхам.

— Но е там. Не е отишъл никъде.

Младият стрелец щеше да зяпне от изненада, ала в последния момент се овладя.

— Откъде знаеш? Да не би да можеш да го докоснеш?

Неговият дин поклати глава.

— Тогава как… Ка.

— Ка. Ка? Какво точно означава тази шибана дума?

Лицето на Роланд имаше измъчен и уморен вид, а кожата му беше бледа.

— Познаваме ли някого другиго в тази част на света?

— Не, но…

— Значи е той — Стрелеца говореше с безизразен глас, сякаш съобщаваше някакъв житейски факт, известен дори и на малките деца — „горе“ е над главата ти, а „долу“ там, където краката ти се допират до земята.

Спътникът му тъкмо щеше да му каже, че това е пълна глупост, нищо повече от тъпо суеверие, ала в последния момент се отказа. Като изключим Арон Дипно, Калвин Тауър, Стивън Кинг п отвратителния Джак Андолини, Джон Кълъм бе единственият човек, когото познаваха в тази част на света (или на това ниво на Кулата, ако така предпочитате). Пък и след всичко онова, което) Еди бе видял през последните няколко месеца — по дяволите, през последната седмица — какъв беше гой, че да се присмива на суеверията?

— Добре — въздъхна младият стрелец. — В такъв случай най-добре да опитаме.

— Как да се свържем с него?

— Можем да му звъннем от Бриджтън. Но в една история, Роланд, незначителен персонаж като Джон Кълъм никога няма да дойде от резервната скамейка, за да спаси положението. Просто няма да бъде реалистично.

— В живота — каза Стрелеца — това се случва непрекъснато.

Спътникът му се засмя. Какво друго можеше да стори? Това си беше съвсем роландовско.

ЧЕТИРИ

БРИДЖТЬН 2

ХАЙЛАНД ЛЕЙК 3

ХАРИСЪН 5

УОТЪРФОРД 9