Тъкмо бяха отминали този знак, когато Еди каза:
— Защо не потършуваш в жабката, Роланд? Току-виж ка. Лъчът или нещо друго ни оставили малко монети за телефон…
— Жабката? — попита недоумяващо Стрелеца.
— Капакът точно пред тебе.
— Аха.
Мъжът с двата пръста на дясната си ръка се опита да дръпне капака към себе си, но без резултат. Тогава го натисна навътре и жабката се отвори. Там цареше страшен безпорядък, който бе станал още по- голям от краткия период на безтегловност на форда. Имаше квитанции от кредитни карти, някаква много стара тубичка, която Еди разпозна като „паста за зъби“ (Роланд различи надписа ХОЛМС ДЕНТАЛ от едната й страна), някаква снимка на усмихващо се младо момиче — най-вероятно племенницата на Кълъм, — яздещо пони, пръчка, която Стрелеца взе за експлозив (Еди каза, че било сигнална ракета за извънредни обстоятелства), списание и кутия с пури. Роланд не можеше да разбере думата, изписана па кутията, ала си мислеше, че може да е
— Пише „ДРЕБНИ“ — рече Еди. — Може и да излезеш прав за Кълъм и ка. Отвори я, Роланд, направи го, моля аз.
Детето, което му бе подарило тази кутия, я бе снабдило с очарователна (и доста нескопосана) кукичка отпред, благодарение на която да се затваря добре. Стрелеца отмести кукичката, отвори кутията и показа на Еди изобилие от сребристи монети.
— Достатъчно ли са да се обадим в къщата на сай Кълъм? — попита той.
— Да — кимна младият мъж. — Мисля, че са достатъчно да се обадим и до Феърбанкс, Аляска. Но ако Кълъм е потеглил за Върмонт, няма да ни свършат никаква работа.
ПЕТ
Централният площад на Бриджтън бе обграден от магазин и пицария от едната страна и кино („Вълшебният фенер“) и универсален магазин („Ренис“) от другата. Между тях имаше пейки и три монетни телефона.
Еди загреба от кутията с дребни на Джон Кълъм и даде на своя дин шест долара в монети по двайсет и пет цента.
— Искам да отидеш там — каза, сочейки към магазина — и да ми вземеш опаковка аспирин. Ще го разпознаеш ли, когато го видиш?
— Астин. Ще го разпозная.
— Искам от най-малката опаковка, защото шест долара не са много пари. После иди до съседната сграда — на мястото, където пише „Бриджтън — пица и сандвичи“. Ако са ти останали шестнайсет от тези монети, кажи им, че искаш един хоуги.
Ролаттд кимна, ала това не бе достатъчно за Еди.
— Искам да чуя как го произнасяш.
— Хоги.
—
—
— Хоу… — Еди млъкна. — Роланд, можеш ли да кажеш „бедняче“?
— Бедняче.
— Добре. Значи, ако са ти останали шестнайсет монети, поискай да ти дадат бедняче. Можеш ли да кажеш „с много майонеза“?
— С много майонеза.
— Да. А ако са ти останали по-малко от шестнайсет монети, поискай сандвич със салам и сирене.
— Сандич със слам.
— Горе-долу бива. И недей да качваш нищо друго, освен ако не е абсолютно наложително.
Стрелеца кимна. Еди беше прав — щеше да е по-добре да не дърдори много-много. На хората им трябваше само един поглед, за да разберат, че не беше от тези места. И без това го отбягваха, така че беше най-добре да не влошава нещата.
Роланд потупа с ръка лявото си бедро, когато се обърна към улицата — стар навик, който не му донесе нужното облекчение в този момент, понеже и двата револвера се намираха в багажника на форда, увити в коланите с амунициите.
Преди Стрелеца да отвори вратата. Еди го сграбчи за рамото. Неговият дин се обърна и му хвърли изумен поглед.
— Имаме една приказка в нашия свят, Роланд казваме, че еди-кой си се е хванал за сламка.
— И какво означава това?
— Това каза мрачно по-младият мъж. — това, което правим. Пожелай ми късмет, човече. Стрелеца кимна.
— Така да бъде, желая ги късмет, сай. И на двама ни.
Гой отново се обърна към вратата, когато спътникът му отново го задържа.
— Гледай да не те убият на улицата предупреди го Еди, след което започна да имитира говора на Кълъм: — Летоониците бъързат като беесни. И не яздят коне.
— Гледай да се обадиш, Еди — каза Роланд и излезе от форда. Стрелеца пресече главната улица на Бриджгън бавно и уверено, със същата поклащаща се походка, с която бе прекосил хиляди други улици в хиляди друг и градчета.
Известно време Еди остана загледан в нето, след което отвори вратата и се приближи до телефона. Когато прочете указанията за ползване, вдигна слушалката и набра номера на „Справки“.
ШЕСТ
Не е отишъл във Върмонт, бе казал Стрелеца с абсолютна убеденост, когато говореше за Джон Кълъм. И защо? Защото Кълъм стоеше в края на редицата и нямайте на кого другиго да се обадят. Другояче казано, проклетата стара ка на Роланд от Гилеад.
След няколко секунди операторката изкашля телефонния номер на Джон Кълъм. Еди се опита да го запомни — навремето това му се удаваше до такава степен, че понякога Хенри му викаше „малкия Айнщайн“, — ала сега не бе особено уверен, че ще се справи. Нещо се бе случило или с мисловния му процес като цяло (в което младият мъж не вярваше), или със способността му да помни определени артефакти от света, в който бе живял (което звучеше по-правдоподобно). Когато поиска номера за втори път и го надраска върху насъбралия се прах в телефонната будка, младият мъж се запита дали все още би могъл да прочете роман, или да проследи сюжета на даден филм по променящите се образи на екрана. Съмняваше се. Пък и какво значение имаше? Във „Вълшебният фенер“ в съседство прожектираха „Междузвездни войни“ и Еди си помисли, че ако извърви пътеката на живота си и достигне до полянката в края на пътя, без да види за пореден път Люк Скайуокър и без да чуе отново хриптящото дишане на Дарт Вейдър, изобщо няма да се оплаква.
— Благодаря ви, госпожо — каза на операторката и тъкмо щеше да набере номера на Кълъм, когато чу няколко бързи експлозии зад гърба си. Стрелеца се извърна светкавично — сърцето му щеше да се пръсне, а дясната му ръка се спусна към бедрото му в търсене на липсващия револвер, очаквайки да зърне я Вълци, я опустошители, я онова противно копеле Флаг…
Ала онова, което видя, бе един кабриолет, пълен със смеещи се, глуповато изглеждащи ученици с
