Тъмната кула

изгорели от слънцето лица. Един от тях току-що бе хвърлил наниз пиратки, останали от Четвърти юли — децата от Кала Брин Сгърджис биха ги нарекли фойерверки.

„Ако имах оръжие на хълбока си, можеше вече да съм застрелял неколцина от тези хлапета — помисли си Еди. — Като искаш да говориш глупости, започни с това.“ Да. Добре. А можеше и да не ги застреля. И в двата случая трябваше да си признае, че вече представляваше заплаха за по-цивилизованите места.

— Ще го преживея някак си — измърмори Еди, след което добави голямата мъдрост и любимия съвет на всеки наркоман по отношение на дребните житейски проблеми: — Оправяй се.

Той позвъни на Джон Кълъм от стария телефон с шайба и когато един глас — може би пра-пра-пра- пра-пра-пра-прадядото на Блейн Моно — му каза да пусне деветдесет цента, младият мъж пусна цял долар. Нали спасяваше света, мамка му.

Телефонът иззвъня веднъж… иззвъня два пъти… и от другата страна на линията вдигнаха слушалката!

— Джон! — почти изкрещя Еди. — Ама това е суперяко! Джон, обажда се…

Гласът обаче вече му говореше. Младият стрелец все пак бе дете на осемдесетте и знаеше, че това не предвещава нищо добро.

— … домът на Джон Кълъм от „Кълъм — поддръжка и настаняване“ — думите бяха произнесени с типичния провлачен говор на стария им познайник. — Току-що ме викнаха навънка, де да знам защо, и не мога да кажа със сигурност кога точно ще се върна. Ако това ви причинява неудобства, моля ви за извинееение, но можете да се обадите на Гари Кроуел на 926–55.55 или на Джуниър Баркър на 929– 4211.

Първоначалният потрес на Еди беше изчезнал — изчее-еезнал, както би се изразил Кълъм — някъде по времето, когато записаният глас го уведоми, че не може да каже със сигурност кога ще се прибере. Защото Кълъм беше там — в малката си хобитова къщурка на западния бряг на езерото Кийуейдин, и си седеше на дивана или на някой от двата хобитови стола. Седеше си там и прослушваше съобщенията на раздрънкания си телефонен секретар от средата на седемдесетте. Еди знаеше това, защото… ами…

Защото просто знаеше.

Нескопосаният запис не можеше да прикрие напълно закачливите нотки, които пропълзяха в гласа на Кълъм към края на съобщението;

— Та, ако искате още малко да си поприказвате сами, викам да ми оставите съобщение след бибипкането. Кратко, ей!

Младият стрелец изчака „бибипкането“ и започна:

— Обажда се Еди Дийн, Джон. Знам, че си там, и мисля, че очакваш моето обаждане. Не ме питай защо мисля така, понеже да ти кажа честно, не знам, но…

Нещо изпука в ухото му и гласът на Кълъм — живият му глас — каза:

— Здрасти, синко, грижиш ли се добре за старата количка?

За миг Еди беше прекалено смаян, за да отговори, защото характерният говор на уотърфордския им спасител бе превърнал въпроса в нещо съвсем различно: „Грижиш ли се добре за старата Куличка?“

— Момче? — Гласът от другата страна на линията звучеше тревожно. — Там ли си още?

— Тук съм — отвърна младият мъж, — както и ти. Мислех си, че ще ходиш във Върмонт, Джон.

— И аз тъй смятах, ама ей ся ще ти обясня. На туй място не е имало таквиз вълнения от 1923, когато изгоря „Саут Стоунхам Шу“. Ченгетата са блокирали всички пътища около града.

Еди беше сигурен, че полицаите пропускаха хора през загражденията при показване на необходимите документи, ала реши да насочи разговора другаде:

— Да не би да искаш да ми кажеш, че не можеш да намериш изход от града, където да няма куки?

Кратка пауза. През това време младият стрелец усети нечие присъствие зад лакътя си. Нямаше нужда да се обръща; бе сигурен, че това е Роланд. Кой друг от този свят миришеше — едва доловимо, но така характерно — на други светове?

— Ох, хубуу — въздъхна Кълъм най-накрая. — Може би знам един-два пътя през гората, дето водят до Ловъл. Лятото беше сухичко, тъй че едва ли ще ни затруднят.

— Един или два?

— Добре, да ги кажем три или четири — отново мълчание, което Еди не наруши. В момента се забавляваше. — Пет или шест — поправи се Кълъм. Събеседникът му го слушаше безмълвно. — Осем — каза накрая собственикът на лодкарницата и когато Еди не можа да се въздържи и се засмя, Кълъм също се присъедини към него. — Какво си си наумил, синко?

Младият мъж погледна към своя дин, който държеше опаковка аспирин между двата останали пръста на дясната си ръка. Взе го с благодарност.

— Искам да дойдеш тук в Ловъл — рече в слушалкага. — Май трябва да проведем още едно съвещание в крайна сметка.

— Ам’ че хубуу, да ти кажа правичката, аз очаквах нещо подобно — каза уотърфордският им спасител, — макар че не си давах сметка за това. Все си виках, че трябва да отида до Монпелие, и все си намирах някаква работа, все изникваше нещо, дето трябваше да го оправя. Ако беше звъннал преди пет минути, нямаше да можещ да се свържеш, щот’ приказвах по телефона с Чарли Биймър — онзи, дето убиха жена му и балдъзата му в престрелката. И тогаз си помислих: „Абе, я да взема да почистя тая кочина, преди да се метна на камиона.“ Както ти рекох, нещо ме човъркаше да ги правя тез неща, за да вися тук и да те чакам да се обадиш. Къде ще ходите? В Търтълбек Лейн?

Еди отвори шишенцето и погледна алчно към белите таблетки. Станеш ли веднъж наркоман, завинаги ще си останеш такъв, помисли си.

— Ам’че хубуу — рече, без да осъзнава, че е започнал да усвоява доста регионални диалекти след срещата с Роланд на онзи самолет, кацащ на летище „Кенеди“. — Беше казал, че пътят не е нищо повече от трикилометрово отклонение от шосе № 7, нали така?

— Точно тъй — потвърди собственикът на лодкарницата. — Има някои много хубави къщи покрай Търтълбек. — Кратка пауза. — И кат’ се замисля, повечето от тях се продават. Напоследък доста пришълци се появяват там. Сигурно и това съм ви казал. А таквиз неща изнервят хората, а богаташите могат да си позволят да се разкарат от това, дет’ не ги оставя да спят посред нощ.

Еди не можеше да чака повече; той изсипа три хапчета в дланта си и ги лапна, наслаждавайки се на горчивия им вкус, докато се разтваряха върху езика му. Ала колкото и ужасна да беше болката, би изтърпял и двойно повече, стига да можеше да чуе някакви известия от Сузана. Тя обаче мълчеше. Младият стрелец предполагаше, че този вид комуникация между тях бе престанал да съществува с раждането на проклетото бебе на Мия.

— Няма да е зле да държите пищовите си под ръка, щом искате да отидете на Търтълбек в Ловъл — каза Кълъм. — Аз лично ще метна пушкалото си в камиона, преди да дам газ.

— Защо не? — съгласи се Еди. — Нали ме питаше за колата си — като стигнеш отклонението, само се огледай.

— Ам’ че да, туй старо галакси много ми липсва, да знайш — рече Джон. — Кажи ми нещо, синко. Няма да ходя във Върмонт, ама имам чувството, че смятате да ме изпратите някъде, ако склоня. Ще ми кажеш ли къде, а?

Еди си помисли, че Марк Твен навярно би нарекъл следващата глава от живота на Джон Кълъм „Един янки от Мейн в двора на крал Артур“, ала реши да не го казва.

— Ходил ли си някога в Ню Йорк?

— Ам’ че да. Имах четирийсет и осем часов престой там, докато бях войник. Отидох до Рейдио Сити Мюзик Хол и Емпайър Стейт Билдинг, туй си спомням. Сигур’ съм се отбил и другаде, щот’ портфейлът ми олекна с трийсет кинта и няколко месец по-късно разбрах, че съм пипнал гонорея.

— Мога да те уверя, че този път ще бъдеш прекалено зает, за да се заразиш отново — каза му Еди. — Вземи кредитните си карти. Знам, че имаш няколко, понеже видях квитанциите в жабката. — Младият мъж изпита безумното желание да провлачи последната дума като жаааабката, но не го направи.

— Ровил си вътре, тъй ли? — попита спокойно Кълъм.