Тъмната кула

— Ам’ че да, да беше взел да я подредиш малко. Ще се видим В Ловъл, Джон — и при тези думи затвори. Погледна към кесията, която Роланд носеше, и повдигна вежди.

— Това е сандич „бедняче“ — каза неговият дин. — С много майонеза, каквото и да представлява това. Лично аз не бих искал сос, който да прилича толкова много на мъжко семе, но… да ти е сладко.

Младият му спътник облещи очи.

— ’Баси как ми стимулираш апетита!

— Право ли думаш?

Еди трябваше да си напомни за пореден път, че Стрелеца почти нямаше чувство за хумор.

— Да, да. Хайде да потегляме. Мога да изям сандвича си с мъжко семе и сирене и докато карам. Пък и трябва да обсъдим как точно ще действаме с Кълъм.

СЕДЕМ

И двамата бяха единодушни, че трябваше да действат по следния начин — да кажат на Джон Кълъм такава част от историята си, каквато доверието му (и здравият му разум) биха понесли. После, ако всичко се развиваше гладко, щяха да му поверят жизненоважния документ за продажбата и да го изпратят да поговори с Арон Дипно, с изричната заповед да говори само с Дипно — вманиаченият букинист Калвин Тауър в никакъв случай не трябваше да е наблизо.

— Кълъм и Дипно могат да обединят усилията си, за да открият Моузес Карвър — каза Еди, — и смятам, че мога да дам на Джон достатъчна информация за Сюз — интимни неща, — за да убеди кръстника и, че още е жива. После обаче… ами, всичко зависи от това доколко убедителни ще бъдат двамата. И дали ще се съгласят да дадат всичко от себе си за корпорация „Тет“ в последните си години. Хей, та те мотат да ни изненадат! Мога да си представя Кълъм с костюм и вратовръзка — как обикаля из страната и спъва по всякакъв начин бизнеса на „Сомбра“! — Младият мъж се замисли, наклонил глава на една страна, след което кимна усмихнато. — Да. Представям си го много ясно.

— Ами ако кръстникът на Сузана се окаже един дърт чешит? — изтъкна Роланд — Такива типове често говорят на свой собствен език, когато са ан-тет. Май трябва да дам на Джон Кълъм нещо, което да му помогне да убеди Карвър да се включи на наша страна.

— Някакъв сигул?

— Да.

Еди беше заинтригуван.

— Какъв по-точно?

Ала преди неговият дин да успее да отговори, забелязаха нещо, което накара мъжа на Сузана да натисне с всички сили спирачката. Вече бяха в Ловъл на шосе № 7. На отбивката пред тях, олюлявайки се като пиян, се виждаше изгърбен старец със заплетена и стърчаща във всички посоки бяла коса. Бе облечен с размъкната и мръсна дреха, която в никакъв случай не можеше да бъде наречена роба. Кокалестите му ръце и крака бяха осеяни с отвратителни белези и язви с тъмночервен цвят. Беше бос и ноктите на краката му бяха остри и жълтеникави, със заплашителен вид, а под едната си мишница държеше странен дървен предмет, наподобяващ счупена лира. Еди си помисли, че едва ли някой би изглеждал по не на място тук — единствени те пешеходци, които бяха забелязали, бяха джогинг-любителите — по всяка вероятност летовници, — които изглеждаха толкова спортно с техните найлонови шорти, бейзболни шапки и тениски (на една от фланелките се мъдреше забавният надпис НЕ СТРЕЛЯЙТЕ ПО ТУРИСТИТЕ).

Създанието, което се тътреше покрай храсталаците на шосе № 7, се обърна към тях и от гърлото на Еди се изтръгна неволен вик. И двете му очи кървяха около основата на носа му, което напомни на младия стрелец за яйце с двоен жълтък, пържено в тиган. От едната му ноздра стърчеше остър зъб, като че ли самата кост бе прораснала навън, ала навярно най-зловещо беше зеленикавото сияние, което се излъчваше от лицето на уродливата твар. Сякаш кожата му бе намазана с тънък слой фосфоресцираща боя.

В мига, в който и то ги видя, съществото веднага се хвърли в храстите, захвърляйки нацепената си лира.

— Боже мили! — извика Еди. Ако това беше пришълец, надяваме се никога повече да не среща друг.

— Спри, Еди! — нареди му Роланд, след което удари с длан по таблото на стария форд, докато колата отбиваше встрани от пътя, недалеч от мястото, където бе изчезнало гнусното създание.

— Отвори задния сандък — каза Стрелеца, докато отваряше вратата — и извади шестострела ми.

— Роланд, нямаме никакво време, а и Търтълбек Лейн е на пет километра на север. Мисля, че трябва да…

— Затваряй си глупавата уста или го дай! — изрева неговият дин и се втурна към дърветата. Пое си дълбоко дъх и когато изкрещя след гнусната твар, кожата на Еди настръхна. И преди беше чувал този глас на Роланд — един или два пъти, — но помежду им беше лесно да забрави, че във вените му течеше Кралска кръв.

Той изрече няколко думи, които младият стрелец не разбра, след което каза следното:

— Дойди тук. Отроче на Родърик, покварено и изгубено, и коленичи пред мен. Роланд, син на Стивън, от родословието на Елд!

Никакъв ефект. Еди отвори багажника на форда и извади револвера на своя дин. Когато му го подаде, той го грабна от ръцете му, без дори да го погледне, камо ли да му благодари, и го препаса на кръста си.

Минаха трийсет секунди. Мъжът на Сузана тъкмо понечи да каже нещо, когато храсталаците край шосето се размърдаха и след няколко секунди отвратителното създание се появи пред очите им. Докато се клатушкаше към тях с наведена глава. Еди забеляза мокрото петно отпред на дрехата му и подуши ацетоновата миризма на урина — остра и отблъскваща.

Съществото падна на колене и вдигна уродливата си ръка към челото в подобие на старинен жест-, изразяващ преданост, от който младият стрелец почувства как очите му се насълзяват.

— Хайл, Роланд от Гилеад, Роланд от Елд! Ще ми покажеш ли някакъв сигул, драги?

Преди време, когато минаха през градчето Ривър Кросинг, една стара жена на име леля Галита беше дала на Стрелеца сребърно кръстче, висящо на изящна сребърна верижка. Оттогава той непрекъснато то носеше на врата си. Сега синът на Стивън бръкна под ризата си и го показа на коленичилата твар — бавен мутант, умиращ от лъчева болест, каза си Еди — и създанието нададе възторжен дрезгав вик.

— Искаш ли да намериш покой в края на своя път, Отроче на Родърик? Искаш ли да намериш покоя на полянката в края на пътя?

— Да, сай, право думаш, драги — рече създанието през сълзи, след което започна да ломоти на някакъв неразбираем за Еди език. Гой огледа и двете посоки на шосе № 7, очаквайки да види приближаващи се коли и камиони — все пак беше разгарът на летния сезон, — ала не се виждаха никакви превозни средства. Досега поне имаха късмет.

— Колцина от твоите се намират тук? попита Роланд, прекъсвайки злочестото същество. После извади револвера от кобура и го вдигна на нивото на ризата си.

Отрочето на Родърик посочи с ръка към хоризонта, без да надига глава.

— Делах, Стрелецо — каза то, — защото световете тук са тънки, кажи анро кон фа; сей-сей десийн фанно биллет кобайр кал. Аз Чевин девир дан правя. Зашшщото ми е тъшшшно за тяххх. Кан-той, кан-тах, кан-Дискордия, авен ла кам мах кан. Май-ми? Иффин лах ваинен, етх…

— Колцина дан-девар?

Пришълецът се замисли върху въпроса на Роланд, после разпери пръстите си (бяха десет, отбеляза Еди) пет пъти. Петдесет. Ала петдесет какво? Мъжът на Сузана нямаше никаква представа.

— Ами Дискордия? — попита остро Стрелеца. — Истина ли казваш?

— Да, сай, право ти думам аз, Чевин от Чайвен, син на Хамил, менестрел от Южните равнини, които нявга бяха мой дом.

— Кажи името на града, който се намира най-близо до замъка Дискордия, и ще те освободя.